site.btaПаническото разстройство се среща по-често при хора с интелигентност над средната, каза психолог

Данните сочат, че паническо разстройство се появява най-често в тийнейджърство и ранна зряла възраст – 18-25 г., но може да се отключи във всеки един етап от живота. Установено е, че се среща по-често при жени, както и при хора с интелигентност над средната. Това каза в интервю за БТА спортният психолог Теди Ангелова, която е и автор на книгата „Стоп паник атаки“. 

Потърсихме Ангелова по повод Световния ден на психичното здраве, който се отбелязва през октомври, както и последните данни от изследване на „Галъп интернешънъл болкан“, според които общо 32% от респондентите на изследването посочват, че познават хора с психични разстройства. Регистрирана разпознаваемост, декларативна толерантност и обществена значимост на проблемите на психичното здраве, но и повече консервативност отчита нова втора вълна на експериментално изследване на фондация „Кожа – платформа за психично здраве“, проведено от агенция „Галъп интернешънъл болкан“ три години след първото изследване през 2020 г.

Модерният свят, който ни заобикаля, предразполага все повече към тези състояния, посочи Теди Ангелова. По думите ѝ губим най-ценната си връзка - тази със себе си, с тялото ни, с природата, с другите човешки същества „ Качества като емпатия и състрадание се срещат все по-трудно. Често се случва умишлено да издигаме стени около себе си, за да се предпазим от болката и разочарованието“, посочи авторът на „Стоп паник атаки“. Ангелова казва, че е написала книгата заради себе си. 

„Получих първите си паник атаки на баскетболното игрище, преди повече от 17 г. Те постепенно превзеха живота ми. Идваха под най-различна форма – сърцебиене, буца в гърлото, задушаване, мигренозни пристъпи с частична загуба на зрение, усещане, че ще полудея, че ще умра, че никой не ме разбира… Смятах, че съм неизлечимо болна. Преминах през редица лекари, изследвания и диагнози, докато разбера, че получавам панически пристъпи“, разказа Ангелова. 

По думите на психолога опитът ѝ показва, че по-емоционалните и затворени хора са по-предразположени да отключат паник атаки. „За себе си с времето разбрах, че съм свръчувствителна. В тийнейджърските си години, когато се осмелявах да разголя част от душата си и да покажа чувствителността си, най-често или ми се подиграваха, или ми казваха да се стегна и да не преувеличавам. Това естествено доведе до това да се затворя в черупката си. Опитът ми показва, че потискането и игнорирането на емоции, е официална покана към паник атаките да дойдат в живота ни“, допълни тя. 

Теди Ангелова казва, че обича България и затова е избрала да живее тук, но според нея хората тук сме много по-резервирани, наплашени, негативни, критични, осъдителни. Всичко това предразполага именно към затваряне, към потискане, към криене, към страх. Прекалено много критикуваме и съдим различните от нас, допълни тя. Психологът смята, че е изключително важно да се научим да говорим за трудните моменти - за болката, срама, разочарованието, гнева, страха. За онези емоции, които всички хора изпитваме, но упорито избягваме. Психолози са установили, че отказът от споделяне може да нанесе много по-сериозни вреди, отколкото самото травмиращо събитие, посочи експертът. 

Много ценен урок, който продължавам да уча, е умението да можем да казваме "Не" на другите, за да може да кажем "Да" на себе си, заяви Ангелова. 

Следва пълният текст на интервюто: 

Вие сте спортист и спортен психолог. Какво Ви провокира да учите психология на спорта? Обикновено спортът се възприема като онова средство, което ни балансира психически и ни спасява от напрегнатото ежедневие...  

Спортната психология сама ме намери. Обожавам спорта във всичките му нюанси още от дете. Майка ми все се шегува, че съм играла баскетбол в корема ѝ. Детството ми премина в безкрайни игри в най-разнообразни спортни активности - футбол, волейбол, тенис, плуване, колоездене, катерене. Израснала съм по спортни лагери и определено мога да кажа, че това са едни от най-хубавите моменти в живота ми.  

От другата страна седи психологията. Трудностите по пътя ми през годините, ме провокираха да се гмурна по-дълбоко в нея. А и като човек, който професионално се е занимавал със спорт, смея да твърдя, че менталната подготовка е не по-малко важна от физическата и техническата. Всъщност, доказано е, че най-великите спортни постижения се случват в съзнанието, а не в тялото. Обикновено психологическата подготовка е силно подценявана и на нея не се обръща нужното внимание. Умът ни може да бъде трениран по същия начин, по който тренираме мускулите си във фитнеса.  

Спортът, физическата активност, е един от най-бързите и лесни начини да променим емоционалното си състояние. Колкото и потиснати, тъжни, гневни, разочаровани да се чувстваме, когато се раздвижим, негативните емоции намаляват. От личен опит знам, че има моменти, в които е много трудно да направим първата крачка. Но всеки път, в който съм полагала усилие да се задвижа, след това съм се чувствала изключително благодарна и удовлетворена от себе си. Първата крачка е най-трудна. Понякога е достатъчно да сложим маратонките и да затворим вратата от външната страна.  

Искам да уточня, че има разлика между любителски и професионален спорт. Спортът за удоволствие е прекрасен за разтоварване от ежедневието, за освобождаване на стреса и напрежението. Професионалният спорт от друга страна си има своите специфики.   

Издадохте книга за паник атаките, към която има голям интерес. Какво Ви накара да я напишете? Разкажете за Вашата лична среща с тревожността и страховете. 

Написах книгата си "Стоп паник атаки", на първо място, заради себе си. Писането е прекрасна и много ефективна терапия. Имах нужда да изкарам всичко това от душата си. Имах нужда да призная за болката, срама, гнева, вината, които ме разяждаха през годините. Имах нужда да убедя себе си, че да покажеш уязвимост, да се разголиш, да поискаш помощ, да признаеш, че ти е тежко, не е проява на слабост, а точно обратното - проява на сила! 

Обожавам Елизабет Гилбърт, авторката на "Яж, моли се и обичай". Тя казва, че пише заради себе си. Ако книгата ѝ помогне на други хора, това е много приятен страничен ефект. Думите ѝ дълбоко ме докоснаха. Силно вярвам, че най-голямата магия се случва именно, когато правиш нещата заради теб самия - воден от твоето вътрешно желание, отдаденост, страст, любов. За моя изненада, и голяма радост, много хора се припознаха в думите ми.  

Получих първите си паник атаки на баскетболното игрище, преди повече от 17 г. Те постепенно превзеха живота ми. Идваха под най-различна форма – сърцебиене, буца в гърлото, задушаване, мигренозни пристъпи с частична загуба на зрение, усещане, че ще полудея, че ще умра, че никой не ме разбира… Смятах, че съм неизлечимо болна. Преминах през редица лекари, изследвания и диагнози, докато разбера, че получавам панически пристъпи. Отне ми цяла вечност, за да се науча да ги разпознавам и да им противодействам. Изненадващо и за самата мен, оказа се, че паник атаките са добрите герои, маскирани като злодеи, които се опитват да ни предпазят от сериозни опасности. 

Защо темата за паник атаките, тревожността, депресиите става все по-актуална за съвременното общество? Какво провокира тези състояния? 

Модерният свят, който ни заобикаля, предразполага все повече към тези състояния. Губим най-ценната си връзка - тази със себе си, с тялото ни, с природата, с другите човешки същества. За съжаление, смятам, че губим все повече човешкото в себе си. Качества като емпатия и състрадание се срещат все по-трудно. Често се случва, умишлено да издигаме стени около себе си, за да се предпазим от болката и разочарованието. Губим емоционалността си. А емоциите са това, което ни отличава от роботите. Губим умението си да общуваме с другите, да се свързваме с тях. Принадлежността е една от основните ни нужди, тя е дълбоко заложена във всеки един от нас. Всички копнеем за нея и когато я нямаме, се чувстваме потиснати, тревожни, нещастни.

Живеем все повече в един виртуален свят на фалшиви идеали, снимки, връзки, приятелства. Стремим се да изглеждаме по определен начин; да се държим по определен начин; да се впишем в определени норми и етикети; да бъдем перфектни родители, партньори, деца. Сравнението и съревнованието, които социалните мрежи предизвикват, са разрушителни. 

Ежедневието ни става все по-стресиращо. Заливат ни с информация, огромен процент, от която негативна. Всичко това оказва влияние. За съжаление, без да осъзнаваме кога точно се е случило, стигаме до състояние на хроничен стрес. И живеем така със седмици, месеци, години, докато тялото не вземе нещата в свои ръце и не каже: "Достатъчно!" Най-често хроничният стрес избива под формата на физически симптоми и болести. Физическите симптоми могат да се дължат на паник атаки или на реално заболяване.  

Има ли някакъв тип хора, които са по-често засегнати от паник атаки? Нещо, което ги обединява като стил на живот, тип емоционалност, интелигентност.. 

Данните сочат, че паническо разстройство се появява най-често в тийнейджърство и ранна зряла възраст – 18-25 г. Но може да се отключи във всеки един етап от живота. Установено е, че се среща по-често при жени. И забележете, при хора с интелигентност над средната. Ако сте от засегнатите и се подценяватe интелектуално, сега е моментът да преосмислите самооценката си.  

Моят опит показва, че по-емоционалните и затворени хора са по-предразположени да отключат паник атаки. За себе си с времето разбрах, че съм свръчувствителна. В тийнейджърските си години, когато се осмелявах да разголя част от душата си и да покажа чувствителността си, най-често, или ми се подиграваха, или ми казваха да се стегна и да не преувеличавам. Това естествено доведе до това да се затворя в черупката си. Опитът ми показва, че потискането и игнорирането на емоции, е официална покана към паник атаките да дойдат в живота ни.  

Затова е изключително важно да се научим да говорим за трудните моменти - за болката, срама, разочарованието, гнева, страха. За онези емоции, които всички хора изпитваме, но упорито избягваме. Психолози са установили, че отказът от споделяне може да нанесе много по-сериозни вреди, отколкото самото травмиращо събитие.  

Съществуват ли и национални характеристики на тревожността? Има ли нации, които са по-засегнати от паник атаките и какво в народопсихологията предполага да бъдем по-често или по-малко в хватката на страха? В книгата си пишете, че за времето на престоя Ви в Испания тези състояния не са Ви били познати. Разкажете защо. 

Не мога да кажа дали има национални характеристики. Данните показват, че тревожността и депресията са основен бич по цял свят. Аз мога да споделя моя опит и наблюдения на база престоя си в Испания. Живях там четири години. Заминах на 19-годишна възраст съвсем сама, без да знам език, без да знам къде отивам, но водена от мечтата си да играя баскетбол на високо ниво. Това беше пиков период за паническото ми разстройство. Измъчваше ме нещо в личния живот и го преживявах сама. Чувствах се неразбрана, неподкрепена, странна. Получавах подигравки, когато заговорех за емоции. Това, както споделих по-рано, ме провокира да се затворя в себе си и започнаха да ме връхлитат най-различни физически симптоми.   

В Испания получих подкрепа и разбиране от хората. Видях, че те се не страхуваха и срамуваха да говорят за емоциите си - да плачат, да викат, да покажат, когато им е тежко, да поискат помощ. Получих една безрезервна подкрепа. Бях приета такава, каквато съм. Не ми се налагаше да слагам всяка сутрин маската си. Можех да бъда себе си. А това, бих казала, че е най-големият подарък, който може да си подарим. Критиките, обидите, така модерният в днешно време "хейт", всичко това липсваше. Хората се фокусираха върху добрите и позитивни качества на другите. Бяха много по-усмихнати, много по-дружелюбни и приятелски настроени, дори непознатите. 

Обичам си България, избрала съм да живея в нея, и тук намерих подкрепяща среда от хора. Престоят ми в Испания ме научи на много ценни уроци. За съжаление обаче тук хората сме много по-резервирани, наплашени, негативни, критични, осъдителни. Всичко това предразполага именно към затваряне, към потискане, към криене, към страх. Прекалено много критикуваме и съдим различните от нас. Често казвам, че не е нужно да разбираме различните, но е силно желателно да ги уважаваме и приемаме. Няма как всички да сме от един и същ отбор, да харесваме една и съща храна, да слушаме една и съща музика. Хора сме, всички със своята различна индивидуалност и предпочитания. Това, че харесваме различни неща не ни прави нещо по-малко или повече от другите. Всички носим душа и всички имаме нужда от приемане и уважение. Всички имаме своите си болки и тежки моменти в живота. Не е толкова трудно вместо да критикуваме, да подходим с малко повече уважение. Да се усмихнем на непознат, вместо да псуваме. Да задържим вратата, вместо да бутнем човека. Да подадем ръка на възрастен, вместо да нареждаме колко е бавен. Да кажем хубава дума на приятел, познат, вместо да му обясняваме какво не е направил както трябва. Да прегърнем близък, да му кажем, че го обичаме. Да, една птичка пролет не прави, но когато стотици, хиляди хора направят тази малка промяна за себе си, тогава пролетта ще разцъфне.  

 Какво трябва да променим в начина си на възприемане на света, за да се преборим с тревожността? 

Силно вярвам, че промяната идва с това да се обърнем навътре към себе си. Това е труден и понякога болезнен процес. Да опознаем себе си, да разберем от какво се страхуваме, от какво се срамуваме, какво ни изпива енергията, какво ни зарежда. Да се запитаме защо в живота ни се повтарят едни и същи събития. Какво правим или не правим. С какво ги предизвикваме. Колкото и неприятна да е истината - причината е в нас. Колкото по-добре опознаем себе си, толкова по-добре ще знаем какви са нуждите ни и как да ги задоволим. Ще знаем кога да спрем, кога да си починем, с какви хора да се заобикаляме, какви хора да държим далеч от себе си и т.н. Много ценен урок, който продължавам да уча, е умението да можем да казваме "Не" на другите, за да може да кажем "Да" на себе си.  

Лекарствата първото или последното средство трябва да бъдат по пътя в борбата? 

Темата за лекарствата е деликатна и далеч от моята компетентност. Ще споделя опит, който имах с различните болкоуспокояващи, които ми предписваха за главоболията. Някои хапчета намаляваха главоболието, други в определени моменти го спираха. Но! След ден, седмица, месец, то отново се появяваше по-силно отвсякога. След всяко посещение на невролог, си тръгвах с рецепта за още по-силно болкоуспокояващо. В случая тези хапчета само потискаха главоболието ми, те не го лекуваха. Когато открих първопричината за него и направих промяна, то изчезна.  

Според мен, в много случаи, по същия начин действат и антидепресантите. Те предимно облекчават симптомите, но не премахват корена на проблема. Проблемът за всеки човек може да е различен. Смятам, че лекарствата могат да подействат като стълб, на който човек да се опре, но вярвам, че е необходим по-цялостен подход и преглед на ситуацията на всеки, за да се открие същността на проблема и да се разреши.  

Какви са отзивите от хората, прочели книгата? Предвиждате ли и други инициативи, в които да се срещат хора, които се борят с паническо разстройство? 

Редовно получавам трогателни съобщения, които ме разплакват. Не съм вярвала, че книгата ми, думите ми, личната ми болка, могат да помогнат на толкова много хора да променят живота си към по-добро. В сайта си съм публикувала част от отзивите.  

На 4-ти ноември заедно със Светла Иванова, в нейното йога студио Salt&Art, организираме живо събитие, на което ще си говорим повече за паник атаките - защо идват в живота ни, какви маски се крият зад тях, как да им противодействаме, как да се освободим от тях.