site.btaГеорги Лозанов: В журналистиката първо са фактите, после мненията

Той не се притеснява да бъде публичен защитник на нормалността в едно общество. Само че я вижда възможна единствено по пътя на окултуряването и със средствата на морала. Защото самият той е еталон за културен човек, постигнал неподражаемо присъствие в медийната и обществена сфера. И е на мнение, че кой каквото и да прави, накрая всичко опира до култура. Затова с негова помощ се опитваме да разберем що за човек е този, който я притежава: „Културен човек значи човек, който не е само материално мотивиран, а има и идеална цел. Или – когато правиш добро, не го правиш, непременно защото смяташ, че това ще ти донесе някакви облаги, а просто защото вътре в теб, във връзка с твоето образование, възпитание, във връзка с това, което наричаш Аз, те кара да извършиш нещо добро,“ обяснява доц. Георги Лозанов на гости в подкаста БТА Паралели. И дава за пример идеала, който са имали нашите предци след Освобождението, а именно усещането, че ролята в обществото, която се пада на човек, е много по-важна от това какво ще му се случи в персонално-битов план. 

Медийният анализатор дори стига още по-далече – допуска, че политиката и културата могат да бъдат едно и също нещо. Той смята, че само културната политика е политика наистина, защото протича без насилие и диктатура. „Демокрация произтича само етимологически от народ. Тя винаги е проект на елитите и то труден проект. Тези елити трябва да бъдат много образовани и с висок морал, за да построят демократично общество с всичките спънки.“ От тази позиция работи и като главен редактор на единственото по рода си издание за култура „ЛИК“, издавано от Българската телеграфна агенция. То илюстрира най-добре неговото убеждение, че културата ще помогне на политиката и ако хората са достатъчно културни и образовани, ще могат да създадат много по-добро общество, отколкото ако са прости и агресивни. За съжаление обаче, през прехода у нас големи части от т.нар. политически и икономически елит се поддават именно на ниските увлечения. А оттам логично следва и крайният резултат на днешния чисто наш си политически популизъм.

Лозанов помни и други времена – именно когато политиката се прави от интелектуалците. По неговите думи тогава изведнъж политиката и културата до голяма степен се оказват едно и също. Това е демократизираща се България от 90-те години на миналия век, в която антикомунистическите процеси се оглавяват от т.нар. интелигенция, гравитираща главно около СДС. Тя смята, че в действителност настъпва такова време, в което умните хора, притежаващи знание, ще помогнат на обществото да се превърне в демократично. Той описва първия и единствен случай на самородни политици с интелектуален потенциал като „безхлебници“. Те обаче си отиват поради прекалени илюзии.

Той е пряк свидетел на процеса и донякъде сподвижник на тези илюзии, постъпвайки във вестник „Култура“ през 1989 г., когато все още той излиза с името „Народна“ отпред. Определя го като вероятно най-активната публична територия за времето си, с най-голям сблъсък на мнения и привкус на свобода. Независимо че до голяма степен вестникът се занимава с култура, в него кипи активна гражданска позиция и енергия. Той спира да бъде „Народна култура“, когато пътят на неговият първи главен редактор Стефан Продев тръгва в друга посока и оглавява вестник „Дума“. „Някак си там му беше мястото, защото чрез него той се опита да създаде една модерна лява среда. На негово място дойде Копринка Червенкова, каквото тя остана до самия край на „Култура“, и около нея се събра един кръг от млади тогава и съвременно-мислещи хора с хуманитарно мислене, които промениха изобщо начина на говорене за света. И тогава имахме една голяма илюзия – че ако изговориш света по един нов начин, той тутакси ще стане такъв, какъвто си го изговорил. Ние бяхме в словесния възторг, че с думи можеш да поправиш реалността. Но старият съветски модел си остана действащ отдолу,“ разказва Лозанов.

Подобен ерозиращ ефект върху обществения живот в момента оказват социалните мрежи. Той ги намира за „много опасна публична територия“, основно защото хората масово ги възприемат като медии. И споделя: „Аз започвам все повече в моите курсове със студентите да им казвам – социалните мрежи не са медии. Защото едно нещо, за да се нарече медия, трябва да отговаря на две условия. Първо, да разпространява едно и също съдържание до много потребители, което те правят. Но второто е това съдържание да е произведено в режим на редакционна отговорност.“ Големият проблем е, че фактически няма никакви гаранции, че получаваната информация в тях е произведена в съответствие с общоприетите социални стандарти. Затова единственото решение е човек да не приема нищо там на доверие, а да си дава сметка, че има умишлени опити да му се повлияе чрез тях.

Обратно на мрежите, критическа публичност все още могат да изпълняват само медиите и журналистите вършат тази работа, каквото и да се мисли за тях. „Още като студенти ние ги учим да разделят мненията от фактите, които стоят на първо място. Аз не мисля, че медиите не трябва да дават мнения. Въпреки че има медии като БТА, която се стреми да остава на ниво чиста информация, но именно на останалите медии е задача именно да информират за фактите и за гледните точки към тях,“ посочва Лозанов. Но точно тук те се сблъскват с едно сериозно предизвикателство – избора кое е важно и кое не за отразяване. Като медиен наблюдател той се вълнува изключително много какво остава извън новинарския поток. В това се състои тяхната редакционна отговорност, което е непосилна за социалните мрежи, защото е ценностна работа, произтичаща от следване на принципи и задръжки. 

Към медиите го води бягството от перспективата да се занимава с тежка комунистическа догматика в полето на философията. „Когато завърших философия, не си представях, че ще се занимавам с тази казионна, идеологизирана, дори не бих я нарекъл философия, а блудкава материя, която се наричаше истмат и диамат – тогава исторически материализъм и диалектически материализъм, които бяха практически едни идеологически клишета. И аз търсех хем да продължа да философствам, хем да не го правя в тия граници, затова отидох точно на обратната страна,“ разказва за себе си критикът. Така започва работа в списание „Българско фото“, където оглавява новосформиран отдел за теория и критика на фотографията. И разбира, че тя си прилича с философията по едно нещо – и в двете мисълта може да се занимава с всичко. 

Гледайте ни в YouTube

Слушайте ни в SoundCloud