site.btaНай-лошият подход при законодателстването е прибързаността, смята доц. д-р Тони Димов

Най-лошият подход при законодателстването е прибързаността, защото става дума за твърде деликатна и специфична дейност, която изисква специалния знания, умения, опит и хирургическа прецизност за боравене със законодателния скалпел при оперирането на проблемните (болни) обществени отношения. Това каза в интервю за БТА доц. д-р Тони Димов - учредител и председател на Центъра за оценка на въздействието на законодателството.

Според него внесеният в Народното събрание пакет от предложения за нормативни промени, включващи изменения в двата наказателни кодекса – материален и процесуален и в устройствения за съдебната власт закон всъщност означава поставяне на началото на опит за сериозна и радикална реформа.

Много често властимащите, особено депутати – вносители на законопроекти, пренебрегват правилата с аргументи за спешност и наложителност, налагани от заобикалящата ни среда, от бурното развитие на обществените отношения, от "нуждите на обществото" или "мнението на хората" и т.н. В повечето случаи става дума за зле прикрити зад булото на бързината популистки, тясно партийни, лобистки или подобни на тях законопредложения, при които пряко се заобикалят изискванията на закона спрямо нормотворческия процес, който ако не беше разграден двор, какъвто е в момента случващият се такъв в Народното събрание (НС), нямаше да допуска до разглеждане подобни предложения. И затова се намираме в настоящото положение, каза Димов.

следва цялото интервю

В парламента продължава дискусията по същество по приетите промени в Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт, както и по текстове от Наказателния кодекс, целта на които са сериозни реформи. Има ли рискове, ако се бърза твърде много, да бъдат допуснати грешки и какви?
Много правилно отбелязвате, че внесеният в НС пакет от предложения за нормативни промени, включващи изменения в двата наказателни кодекса – материален и процесуален и в устройствения за съдебната власт закон всъщност означава поставяне на началото на опит за сериозна и радикална реформа. Защо правя разграничение между сериозна и радикална? Защото под сериозност, според мен тук следва да се разбира не значимост и дълбочина на реформата (което значи радикалност), а истинско намерение за нейното започване. Самите формулировки, съдебна реформа, правосъдна реформа или други подобни на тях, са от толкова време в оборот в общественото говорене и политическия дебат, че за съжаление звучат като клишета. Ежегодно през последните няколко години се планират в стратегии и програми, или дори направо "започват" по няколко десетки "съдебни" и/или "правосъдни реформи" и нещата си остават същите, непроменени.

Иначе рисковете да се сгреши при подобно бързане са огромни. И тук правя връзката между предстоящата съдебна реформа с една друга случила се, но за съжаление до голяма степен на хартия – регулаторната. През всичките години от края 2016 г., когато тя започна до днес, ние хората които следим нейното развитие повтаряме едно и също. Най-лошият подход при законодателстването е прибързаността, защото става дума за твърде деликатна и специфична дейност, която изисква специални знания, умения, опит и хирургическа прецизност за боравене със законодателния скалпел при оперирането на проблемните (болни) обществени отношения.

Изглежда ли Ви това, което се случва, сякаш се бърза на всяка цена, след толкова много отлагания?
Когато става дума за цялостна реформа, както е в настоящия случай, с която едновременно се предлага пакет от предложения за интервенции чрез няколко различни по същността си нормативни акта, сложността на начинанието (хирургичната намеса) се увеличава многократно. Тук прецизността следва да е на изключително високо ниво. Следва да бъдат преценени всевъзможни фактори, последици и ефекти от подобни промени, като се започне от съответствие на националното законодателство с международноправните инструменти и ангажименти на страната ни, премине се през съответствие с правото на Европейския съюз и се стигне до конституционносъобразност, законосъобразност, ефективност, ефикасност, съгласуваност, релевантност, устойчивост, полезност и т.н. на предлаганите изменения. Всичко това може да бъде изследвано, анализирано и отчетено единствено чрез прилагането на задължителните инструменти по нашето право, гарантиращи високо качество на правното регулиране, каквито са предварителната оценка на въздействието и откритите обществени консултации в структуриран вид със заинтересованите страни и обществото като цяло. Тези инструменти винаги служат и за порт към научни доказателства и експертиза, каквито при подобна сложна материя е задължително да бъдат включени в процеса на обсъждане на предложенията.

Какъв е рискът да минат текстове, които после да бъдат преправяни отново?
Това с преправянето на новоприетите нормативни актове е една от най-тъжните картинки, които наблюдаваме през последните години. Нали си го представяте, политиците не се притесняват и срамуват сами да си пишат слаб 2 или среден 3, т.е. да се представят като некадърни и непригодни пред всички нас, пред цялото общество, щом като са готови веднага след като приемат едно парче законодателство, да се отметнат от него и да започнат отново да го променят.

Много често властимащите, особено депутати – вносители на законопроекти, пренебрегват правилата с аргументи за спешност и наложителност, налагани от заобикалящата ни среда, от бурното развитие на обществените отношения, от „нуждите на обществото“ или „мнението на хората“ и т.н. В повечето случаи става дума за зле прикрити зад булото на бързината популистки, тясно партийни, лобистки или подобни на тях законопредложения, при които пряко се заобикалят изискванията на закона спрямо нормотворческия процес, който ако не беше разграден двор, какъвто е в момента случващият се такъв в Народното събрание, нямаше да допуска до разглеждане подобни предложения. И затова се намираме в настоящото положение.

Струва ми се, че конкретният случай не е такъв и по въпросните проектопредложения е имало достатъчно време да се работи, мисли и обсъжда. И все пак необходима е най-висока експертност и хирургическа точност.

Все по-често напоследък се чуват думите, че по-зле не може да стане у нас, кризите са повсеместни и ако има нещо хубаво в цялото лошо, то е, че няма накъде да падаме, защото сме стигнали дъното. Аз, като вечен оптимист, не споделям тези виждания, но ако ги приемем за правилни, трябва да се замислим, че, за да започнем да градим, трябва да стъпим на здрава основа, а тя има най-малко два елемента – субективен и обективен. Субективният елемент изисква абсолютно честни и прозрачни избори, чрез които ние като общество да рекрутираме нашите представители във властта. Обективният елемент е откритият, експертен и прозрачен нормотворчески процес.

По текстовете има сериозен сблъсък на мнения. Основното противоречие е дали тези промени противоречат на Конституцията. Този дебат можеше ли отдавна да е приключен и при положение, че и Венецианската комисия не намира проблеми в промените и значи ли, че текстовете на Министерския съвет са добри или се нуждаят от още прецизиране?

Безспорно е, че сериозният дебат по толкова мащабните предлагани промени тепърва предстои, като има мнения за изначална опороченост на проектопредложенията в смисъл, че такива не могат да бъдат правени от служебно правителство или, че специално по отношение на механизма за разследване на главния прокурор, мястото им не е в процесуалния закон, а в устройствения Закон за съдебната власт и т.н.

Въпреки, че е консултативен орган към Съвета на Европа, тясно специализиран в даването на становища и препоръки в областта на конституционното право, Венецианската комисия не може да замести решенията на българския Конституционен съд, който е единствено компетентният национален орган по Конституция, който може да се произнася по конституционносъобразността на приеманите закони.

Основателни ли са критиките на анализатори, които казват, че тези промени са повече заради конкретен човек, а не принципни?
Както се казва анализатори много, а истината е само една. Най-лошият вариант е ако въпросните промени са пакетирани като радикална и основополагаща съдебна или правосъдна реформа, а всъщност са адресирани към конкретна личност. Това ще е поредната подмяна, премяна или имитация на каквито сме се нагледали повече от 30 години вече.

Падна ни се да живеем във времена, белязани от остър дефицит на истина в публичното пространство и доверие в публичните институции. Понякога имаме чувството, че целият ни живот е една голяма измислица, в която всичко е имитиращ продукт, всяко достижение на ЕС или западните държави у нас е подменено с нещо фалшиво, фалшиви са храните, цените, хората, лъжливи са политиците и държавата като цяло.

За да започнем начисто, отново ние трябва да стъпим на нещо солидно като истинност и достоверност (дори то да е дъното от предходните ми отговори). Кое ще е това нещо, което да внесе истина и доверие в цялата държава и общество? Това е нещото, което действа спрямо всички-законодателството. Обективното, основано на факти и доказателства, безпристрастно и научно издържано законодателство, което да устои на всякакви субективни и личностно повлияни набези. То може да бъде постигнато чрез механизмите, гарантиращи прозрачност и качество на нормативните актове, каквито са оценката на въздействието и обществените консултации.