site.btaИнтервю с Белогородският епископ Силвестър
Белогородски епископ Силвестър:
„Действията на Константинополския патриарх в Украйна създадоха криза в цялото световно Православие. Необходимо е ясно да се формулира доктрината на Църквата на общоправославно ниво, която да се основава на вековна традиция и същевременно да отчита съвременните реалности на църковния живот "
Владика, наскоро в Киевската духовна академия се проведе конференция, посветена на 30 годишнината от даряването на грамота на Алексий II за независимостта и суверинитета на Украинската православна църква.
Този юбилей послужи като повод за разбиране на много въпроси, свързани с църковната ситуация в Украйна. Украинската православна църква (оттук нататък - УПЦ), въпреки че няма статут на автокефалия, въпреки това е напълно самостоятелна във вътрешното си управление и независима при вземането на решения.
Например, важен признак на автокефална църква е независимото избиране и ръкополагане на нейните епископи от нея. В Украинската православна църква е точно така, имаме напълно независим избор и ръкополагане на епископи. Предстоятелят на УПЦ се избира без външно участие, а Московският патриарх само благославя (а не утвърждава) неговия избор. В същото време разколническата структура, наречена Православна църква на Украйна (ПЦУ), макар и наречена автокефална, обаче, Константинополският патриарх остави след себе си много лостове за влияние върху вътрешния й живот. Съвсем очевидно е, че за Константинопол въпросът за украинската автокефалия е просто разменна монета в много по-мащабна игра за формиране на нова еклезиология, според която Константинополският патриарх има специален статут, права и правомощия в световното Православие.
Споменахте за нова еклезиология на Константинопол. Можете ли да ни кажете повече за това?
Представителите на Константинополската патриаршия днес се ръководят от доктрината за специалния статут и правата на Константинополския патриарх. Сред привържениците на тази доктрина може да се посочат например митрополит Йоан Зизиулас и архиепископ Елпидофорос (Ламбриниадис). Поддръжниците на тази концепция трансформират църковното учение за първенството на честта в учение за първенството на властта, която Константинополският патриарх твърди, че притежава. Гореспоменатите автори и редица други се опитват да обосноват догматично това учение.
„Правомощията на Константинополския епископ бяха свързани с политическото значение на Константинопол като столица“
Нима в Древната Църква Константинополската катедра не е имала специални правомощия?
Добре известно е, че Константинопол е столицата построена от император Константин Велики. Тоест този град се появява едва през IV век. Историческият предшественик на Константинопол на тази територия е град Византий, който с нищо не се е откроявал в християнската история през първите три века след раждането на Христос. По времето на построяването на Константинопол в Църквата е имало няколко апостолски престола - Рим, Александрия, Антиохия. Църковният живот е бил съсредоточен около тях. Появата на новата столица със сигурност е създала основание за определяне на статута и правомощията на столичния епископ. По този начин контекстът, в който възниква въпросът за правомощията на епископа на Константинопол, е политически. Престолът в Константинопол не е апостолски по произход и не е имал същите основания за специален статут, какъвто е имал древният престол, основан от самите апостоли.
А какво да кажем за правилата на Вселенските събори? Не дават ли специален статут на Константинопол?
В тази връзка има две важни правила: 3-то правило на II Вселенски събор и 28-мо правило на IV Вселенски събор, които казват, че статутът и правомощията на епископа на Константинопол в древността са били свързани с политическото значение на Константинопол като нова столица. Не с древността на престола, не с апостолския произход и още по-малко с Божествено право, а само с факта, че това е градът на царя и сената.
Друг важен фактор за разбирането на 28-ия канон на Халкидонския събор. В Древната Църква е имало епархии, оглавявани от митрополити. Границите на епархиите, статутът и правомощията на митрополитите над епархийските епископи към V век вече са били установена традиция. Канон 28 от Халкидонския събор не само разпределя епархиите на епископа на Константинопол, но и ограничава намесата му в техните дела. Точно така са разбирали това правило и византийските тълкуватели. Следователно посочването на съвременните защитници на специалния статут на Константинополския патриарх към 28-ото правило на Халкидонския събор трудно би могло да се счита за последователно.
Древен легендарен град в гръцка традиция и стил
Владика, Константинопол е превзет от турците и вече не е град на императора и сената, а епископът на Константинопол все още е първият в диптиха ...
Както знаете, арабските завоевания доведоха до факта, че още през VII–VIII век такива древни апостолски престоли като Александрия, Антиохия, Йерусалим са били извън границите на православната държава. Съдбата на покорените патриаршии беше незавидна, християните са били силно ограничени в правата си и пълноценната дейност на епископите често не е могла да бъде осъществявана. При такива условия Константинопол (който все още не е бил завладян) започва да се възприема не просто като столица, а като защитник на всички православни християни. И съответно Константинополският патриарх става единственият свободен православен патриарх на Изток. И точно по онова време се формира сакралният образ на императора, като покровител и закрилник на всички православни, където и да живеят и под каквато и да е власт.
Важно това да се помни, за да се разбират правилно по-нататъшните претенции на Константинополския патриарх. След падането на Константинопол правомощията на византийския император като защитник и покровител на всички православни гърци са прехвърлени на Константинополския патриарх. И за развитието на подобно положение на нещата пряко са подпомогнали турските султани. Известно е, че след завладяването на Византия, Мохамед II определя статута на Константинополския патриарх като Глава на всички православни християни, живеещи в Османската империя. Така по предложение на султана константинополският патриарх става водач на гръцката нация.
И все пак , има ли Константинополският патриарх специални права и правомощия?
С изключение на първенството на честта, не. Константинополският патриарх, който отдавна загуби позицията си на първи епископ на империята, продължава да формира учението за своята специална власт. Да напомним - Константинопол не съществува. Там е Истанбул. Гърците митологизираха Константинопол, превръщайки го в някакъв град -легенда по гръцки начин. Константинопол – това е град на паметта, град на мита, град-призрак и град на мечтите. Мечтата за предишния статус, великолепие и величие на православната империя. Константинополският патриарх всъщност има много малко паство и е ограничен във възможностите си в родината си, Турция. На фона на реалния си статут и положение, Константинополската църква надува абстрактни права и правомощия, като същевременно нарушава традиционната православна еклезиология, за да угоди на своите претенции.
Появата на алтернативната еклезиология
Какво имате предвид под нарушение на традиционната православна еклезиология?
Православната еклезиология изхожда от първичността на евхаристийната общност, оглавявана от епископ. В този смисъл всички епископи са равни при упражняването на духовна власт. Единната Църква се състои от Поместни православни църкви, обединени помежду си от обща православна вяра и участие в Тайнствата. По този начин се прилага принципът на равенство на правата на Поместните православни църкви, които са в пряка връзка помежду си при изповядването на една вяра и участието в Тайнствата.
Константинопол формира алтернативна еклезиология, където комуникацията между Поместните църкви се осъществява косвено чрез Константинополския патриарх. Според този възглед само онзи пребивава в Православието, който общува с Константинополския патриарх. В този ред на мисли се получава, че Православието не може да съществува без Константинополската патриаршия. Това е твърде самоуверено изявление, особено като се има предвид броят на еретичните патриарси на Константинопол, включително и тези, осъдени от Вселенските събори. В това отношение Константинопол е лидер сред древните престоли.
Намирането на догматично обоснование за такова учение не е лесна задача. Следователно защитниците на това разбиране за църковното единство се опитват да създадат богословска платформа за нова еклезиология. На първо място, имам предвид учението, при което първенството на престола на Константинопол се оприличава на първенството на Бог Отец в Светата Троица.
Споменахте общуването в Тайнствата. Украинската църква, обаче, сама инициира прекратяването на евхаристийното общуване с Константинопол?
Честно казано, шокиран съм от лицемерието, с което бяхме обвинени по този въпрос, представяйки решението за прекъсване на евхаристийното общуване с църквите, които признаха ПЦУ като злодейство с безпрецедентни размери. Самите гърци обаче, често прекъсват евхаристийното общуване по далеч по-малко важни причини. От близкото минало - прекъсването на евхаристийното общуване на Константинопол с покойния архиепископ на Атина и цяла Гърция Христодул, което се превърна в отговор на Константинопол на проблема с ръкополагането на епископи за така наречените нови територии в Гърция.
Има по-скорошен пример, прекратяването на евхаристийното общуване през 2014 г. между Антиохия и Йерусалим поради конфликта около храма в Катар. И точно нашето решение да сложим край на евхаристийното общуване изведнъж започнаха да го представят като невиждано до днес престъпление. И какво е това, ако не двойни стандарти?
Защо Константинопол проявява такъв интерес към украинския въпрос?
Константинополският патриарх, желаейки да намери възможност да реализира своите властови амбиции, се възползва от тежката църковна криза в Украйна, само за да отстоява претенциите си за изключителното си право да предостави автокефален статут на Поместните църкви. Това е просто опит за увеличаване на нечие влияние извън собствената църква.
"Това е всичко друго, но не и излекуване на разкола."
Ситуацията с 1686 г., имал ли е право Константинополският патриарх да си върне митрополията през 2018 година?
Въпросът касаещ 1686 г. вдигна много шум. Разбира се, този въпрос е много сложен и изисква допълнително проучване. Но Константинопол не предяви никакви претенции повече от 300 години. И сега изведнъж той едностранно взе решение. Най-важното в този процес е, че Константинополската патриаршия действа много затворено, без открита дискусия, без участие на представители на други Поместни църкви. Само кратко съобщение за пресата.
Как хората, които говорят толкова много за европейски ценности и свобода, пренебрегват факта, че Константинополският патриарх действа в средновековен дух? А в украинския случай всичко се случи с подкрепата на украинските държавни власти, което е очевиден пример за нарушение на принципа на светската държава.
Владика, Константинопол оправдава ли своите действия в желанието да излекува разкола. Какво можете да кажете за това?
Намесата и дори експанзията на чужда територия под вид на оказване на помощ е стар политически трик. Ако Константинопол е толкова притеснен от разкола, нека първо излекува движението на старокалендарниците, възникнало като реакция на дейността на Константинопол и продължаващо и до днес. Освен това, какъв странен начин за излекуване на разкола е, да се обяви разкола за неразкол. Да наречеш черно бяло, това ли е решението на проблема? Това е всичко друго, но не и лечение на разкола. Това е престъпление от морален, нравствен и каноничен характер.
Приети ли бяха украинските разколници от Константинопол чрез покаяние?
Доколкото ни е известно, не. Никой не се е разкаял за нищо и особено за извършване на разкол. И това е много странно, тъй като противоречи на предписанията на Съборите относно процедурата за приемане от разкол. Константинопол би могъл да приеме без покаяние само при едно условие, ако е престанал да смята Киевската патриаршия и Автокефалната църква за разкол. Това от страна на Константинопол би могло да бъде. Но тогава възниква закономерен въпрос: как да оценим факта, че 30 години преди това същият патриарх Вартоломей е смятал тези организации за разколнически? Съществуват множество писмени доказателства, че Константинополският патриарх ги е считал за разколнически структури.
Такава радикална промяна във възгледа на патриарх Вартоломей за украинските разколници говори, за съжаление, само за неговата неискреност и лицемерие. По този начин, за да оправдае твърденията си за специални правомощия в световното православие, Константинополският патриарх не се колебае да използва каквито и да било средства или теории. Друго обяснение, уви, едва ли е възможно ...
Хиротония, миропомазване или благословение с молитва?
Владика, а какво ще кажете за признаването на хиротониите , извършени в Киевската патриаршия и в Украинската автокефална църква? В крайна сметка Константинополската църква не е извършвала нови ръкополагания над тях?
Както вече споменахме, процесът на подготовка за създаването на ПЦУ беше абсолютно непрозрачен от страна на Константинополския патриарх. През октомври 2018 г. беше публикувано само кратко комюнике с решенията на Синода на Константинополската църква, в което буквално в един ред беше казано за приемането на общуване с Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич) заедно с техните структури. На каква канонична основа беше направено това? Въпросът за законността на ръкополаганията извършвани в разкол, разглеждан ли е в Истанбул? Досега не сме получили отговори на тези и много други важни въпроси.
Константинополската патриаршия само обяви отмяна на всички църковно-съдебни решения, взети по-рано във връзка с разколниците, и прие всички тях в общуване без да извършва законни ръкополагания над тях. Искам специално да подчертая, че тук не става въпрос за многократни ръкополагания, както при нас обикновено се изразяваме, а за изпълнение на законни ръкополагания. Защото хиротонии извършвани в разкол, не са валидни.
Всъщност на Фанар просто разпознаха всички тайнства, извършени по-рано в разкола. В същото време Константинополската патриаршия заяви, че това едва ли не отговаря на каноните и е древна църковна практика, макар че съвсем наскоро същата тази патриаршия се придържаше към коренно различна позиция и разглеждаше гореспоменатите организации именно като разкол. Бих искал да отбележа например, че предстоятелят на Албанската православна църква архиепископ Анастасий изрази недоумението си в това отношение в писмата си до патриарх Вартоломей.
И какво казват каноните за ръкополаганията на разколниците? Най-важното правило в това отношение е 8-то правило на Първия Вселенски Събор, което се отнася до нововатите. Той съдържа думи относно приемането в духовенството на онези, които са получили ръкополагане в разкола: „След полагането на ръце върху тях те пребивават в духовенството“. Под този израз различните тълкуватели на църковния закон разбираха или благословия с молитва и полагане на ръце, като молитва за разрешение при изповед, или миропомазване, или извършване на ръкополагане. Както и да е, дори и при липса на единно разбиране на тези думи, е ясно че духовник, желаещ да се присъедини към църквата от разкол, трябва да премине през процедурата с полагане на ръце. Като цяло каноничните правила имат очевидна тенденция да се считат за невалидни ръкополагания, извършени в нарушение на съществуващите правила и действащите норми.
Самата Константинополска патриаршия дълго време е смятала йерархията на Киевската патриаршия за незаконна. Но ако това е така, тогава приемането на епископи - разколници в общуване би могло да стане само по един от горните начини. Константинопол обаче НЕ извърши НИТО ЕДНО от тези действия! По този начин църковната традиция беше напълно игнорирана.
Владика, какъв може да е изходът от създалата се ситуация?
Сега трябва ясно да осъзнаем, че действията на Константинополския патриарх в Украйна са породили криза в цялото световно Православие. Освен това кризата е достатъчно дълбока. Изправени сме пред цял комплекс от сложни богословски и канонични въпроси. Това трябваше да предизвика сериозна богословска дискусия между Поместните църкви. Но засега не го виждаме. Всички тези въпроси не трябва да се пренебрегват. И не трябва да се преструваме, че те са чисто административни или дори политически въпроси. Говорим за коренно различни възгледи за устройството на Църквата, за същността на църковното първенство.
Затова вярвам, че днес се нуждаем от съборно обсъждане на тези въпроси на общоправославно ниво. Изправени сме пред сериозно предизвикателство. Трябва ясно да формулираме доктрината на Църквата, която да се основава на вековна традиция и същевременно да отчита съвременните реалности на църковния живот.
Руска Православна Църква, София
/ПП/
Потвърждение
Моля потвърдете купуването на избраната новина