site.btaНевена Дишлиева-Кръстева: Дългото тичане и дългото четене изискват издръжливост и любопитство. И са самотни занимания

Невена Дишлиева-Кръстева се определя като „интровертен екстроверт“, иначе казано, човек, който предпочита самотата и свободата на вътрешните си светове, но няма против понякога да споделя преживявания, вдъхновения и опит с други хора. И го прави години наред основно през литературата – като литературен преводач и издател. Именно тази нужда от споделеност и обмен стои в основата на създаденото от нея издателство ICU. 

Тя участва във Фестивала на Българската книга в Брюксел за втори път. През 2024 година сърцато се включи в организацията на шестото издание, а сега е един от двигателите на седмото, разказа за рубриката „БГ Свят“ на БТА Рада Ганкова - създателка на литературния клуб „ Записки под възглавката“ в Брюксел, преводач и програмен директор на Фестивала на българската книга в белгийската столица.

Невена е многофункционална – продава и препоръчва книги, участва в церемонията по откриването, води среща с един от авторите, а в месеците преди тазгодишното издание на фестивала се занимава с популяризирането му, с доставката на около тон книги от България в Белгия, с подреждането на програмата и каненето на гостите… че дори организира сутрешен литературен крос в Брюксел, обясни още Ганкова.

Двете разговаряха за литературното събитие в Брюксел. Разговора им предостави за рубриката „БГ Свят“ на БТА самата Ганкова. 

РГ: Намираш ли тазгодишният фестивал променен спрямо предния? 

НК: Намирам го за пораснал – с чувството за отговорност на успешното преодоляване на „първите седем“, с една деликатна изчистеност и ефективност на действията и решенията. И някак по-силен и борбен. Тази година, поради ред причини, но най-вече поради административен хаос, оцеляхме без обичайната скромна, но спасителна финансова подкрепа от ключови български институции. Това че фестивалът все пак се случи, се дължи най-вече на умението на Таня Станева, негов директор и инициатор, да вади зайци от неподозирани шапки, да комбинира ресурси и да увлича съмишленици. И въпреки почти непроходимите финансови дебри, пред които бяхме изправени, всичко се случи някак по-спокойно от предишни години, с по-малко напрежение и с още по-голямо доверие между членовете на екипа и от страна на публиката. Тази посока за мен е изключително важна и плодотворна.  

РГ: Знам, че често пътуваш из Европа, за да представяте книги и автори издавани от ICU. Какво те мотивира да влагаш време и енергия в подобни начинания? Как ви посрещат българите, които живеят извън България?

НК: Има теми в литературата и в живота, които ме вълнуват дълбоко и съм посветила на тях голяма част не само от професионалните си занимания, но и на времето си изобщо. Емиграция, бежанци, чувство за принадлежност, измерения на дома, връзката на човека с природата и с Другия, чувствителността и крехкостта на човека – около тези теми гравитират повечето книги, които издавам. Това са теми, които предразполагат към задълбочен разговор и изискват доверие, а българите, живеещи извън България имат какво да кажат по тях. Случи се така, че през годините получавахме покани от българската общност в различни европейски страни. Последните две такива събития бяха в Дрезден и Прага през пролетта на 2025 г. Бяхме поканени да представим трите сборника, превърнали се в емблема на ICU – „Куфарът на брат ми. Истории за пътя“, „Бащите не си отиват“ и „Истории от 90-те“, които вълнуват нас и читателите ни вече десет години. Тези книги са пряк път към сърцата на хората и особено на живеещите извън България. Срещите около тях винаги, винаги са силно емоционални, има сълзи и неспирен поток от споделяне. В това виждам смисъла на работата ми като издател – да бъда активен участник и да провокирам такъв обмен и срещи. За мен литературата винаги е била много повече от думи, отпечатани на хартия. Обичам онова изречение на Георги Господинов от „В пукнатините на канона“: „Литературата спасява животи“. 

РГ: Тази година участва в срещата на читателските клубове. Какво бе споделила за тази среща? Издателство ICU сътрудничило ли си е с някои от клубовете извън България? 

НК: Много ми беше интересно да присъствам на тази среща. Имах чувството, че всички хора там, представители на книжни клубове, автори и издатели, за първи път получаваха възможност да се видят очи в очи, да споделят какво ги вълнува, как функционират клубовете и общностите им, да обменят опит и идеи. ICU работи активно с читателски клубове, но само в България – имаме практика да изпращаме специален информационен мейл до различни клубове, като съобразяваме тематиката на книгите със съответните им профили. Случва се да ме канят да представя наша книга, която някой клуб е избрал за книга на месеца. Предлагаме на членовете по-добри условия за купуване на нашите книги, отворени сме да допринасяме с каквото им се стори удачно за по-задълбоченото вникване в текстовете. Освен срещи, посветени на конкретно наше заглавие, сме присъствали и на тематични сбирки, в които се обсъжда конкретен жанр книги, или автор, или тема. Също, била съм гост и на корпоративен читателски клуб – една изключително интересна среща с много активни читатели. Много ми е интересно да следя този процес, мисля, че в момента има бум на читателски клубове и това е доста обнадеждаващо. Споделянето през литературата е ефективен начин за противопоставяне на заливащата ни информационна бълвоч. В този смисъл ми беше повече от любопитно да чуя какви са предизвикателствата пред клубовете извън страната. Беше затрогващо да видя как хора не само от недалечните Айндховен и Люксембург, но и чак от Милано и Берлин повярваха в тази инициатива и на собствени разноски дойдоха и участваха в нея, за да поставим началото на една мрежа от четящи българи в чужбина. Благодаря от сърце на Таня Станева за идеята, на Рада Ганкова за издирвателския хъс и координация. На Светльо Желев и Диана Саватева за умелото навигиране между важни за тези общности теми. Силно се надявам, че това ще се превърне в традиция.

РГ: Ти води срещата с Момчил Миланов по време на фестивала? Защо си заслужава за прочетем романа на Момчил „Лято в Бурландия“?

НК: Защото е роман, повдигащ въпроси, които занимават всички нас, съвременните градски хора: за порастването, за дисфункционалните семейства, за училищния тормоз, но също и за сянката, която политиката хвърля върху живота ни, за невидимото зло, което бавно превзема мислите ни и се опитва да докопа дори сънищата ни. И също, защото Момчил е представител на онова ново, свободно, европейско поколение български автори, които са надмогнали регионалното и локалното в литературата, живеят на няколко езика, взели са най-доброто от европейското образование, но българският им си остава онзи красив, въздействащ, многопластов език на добрата литература.    

РГ: Една от новостите тази година е литературният крос в 7 часа в неделя сутринта. Ти си инициатор на кроса и, доколкото знам, бягането е част от твоя живот. Какво е общото между кроса и издателската дейност? 

НК: Литературният крос тази година имаше доста скромни измерения, бяхме само три участнички, но то и не остана много време за организация – догодина ще я доразвием тази идея. Все пак мисля, че беше поставено обещаващо начало. Връзката между четенето и тичането за мен е съвсем пряка, тези две занимания са моят език, начините ми да се свържа със себе си и със света. Дългото тичане и дългото четене изискват способност за съсредоточаване, успокояване на пулса и емоциите, издръжливост, любопитство. И са самотни занимания. Още много мога да говоря за тях, но ще се огранича само с лекичко повдигане на завесата: предстоят интересни проекти, книжни и не само, които официализират връзката между четенето и тичането. Надявам се да харесате резултата. 

Не на последно място, от 3 години издателство ICU е партньор на Маратон „Каланджа“ – едно от любимите ми спортни събития, планински маратон в сърцето на Странджа, чийто старт-финал е в красивата местност при устието на Велека в Синеморец. ICU участва с книги в наградния фонд на маратона, самата аз го тичам традиционно, а от тази година участваме и в книжното изложение, което се оформи по време на провеждането му около 24 май, когато присъствието на книги е най-логичното нещо. 

РГ: Сподели нещо, което те впечатли по време на фестивала, думи на някой участник, случка, реакция?

НК: Имам много любими моменти, цялото преживяване беше толкова хубаво, два дни отлетяха буквално като миг. Може би най-любимо ми е това, че всички участници в това издание на фестивала бяха някак невидимо свързани помежду си, бяха част от едно общо цяло, а не отделни разпръснати елементи. Нищо не пречи един автор да си отметне ангажимента, да си направи събитието и да си оползотвори времето в Брюксел по друг начин. Направи ми впечатление обаче, че почти всички автори присъстваха на всички събития, слушаха с интерес своите колеги, участваха в срещата на книжните клубове, а вечер беше като една разтеглива мрежа – двама-трима тук, после трима-четирима там, плуваща мрежа от хора и радости. Може би най-мило ми беше, когато на срещата с Димитър Коцев-Шошо, стана Мария Касимова и разказа спомен от общото им детство, като деца на двамата големи наши комици – Константин Коцев и Хиндо Касимов. Видя ми се някак символична тази приемственост.