site.btaВолоколамски митрополит Иларион: Папистките твърдения на Константинопол са неоснователни

Константинополската патриаршия напоследък все по-настоятелно изисква от други Поместни църкви да признаят абсолютното им предимство и власт и православния свят. Статии и интервюта по тази тема редовно се появяват в гръцките медии, често напълно тенденциозни. Волоколамският митрополит Иларион, председател на отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия, каза пред РИА Новости дали има основания за подобни твърдения на Константинопол.

Владика, константинополският патриарх Вартоломей, в неотдавнашно интервю за гръцкия вестник „Етникос кирикас“ заяви, че „ние, православните, трябва самокритично да преразглеждаме своята еклесиология, ако не искаме да станем федерация на протестантските църкви“. Според него в православието има „Първи не само по чест, но и Първи със специална отговорност и канонични правомощия“. С какво са свързани тези твърдения и как трябва да се разбират?

Като начало ще обясня какво е „еклезиология“. В превод от гръцки това означава „учение за Църквата“. Затова сме поканени да преразгледаме нашето учение за Църквата. Какъв е моделът? Разбира се, католически. В Римската църква има папа - „първи не само по чест, но и първи със специална отговорност и канонични правомощия“. Досега това не се е случвало в православната църква: имаше само първи по чест.

Векове наред православните полемисти, включително и тези на Константинопол и други източни патриарси, се противопоставяха на папизма. Но сега ни приканват да прекроим православната еклесиология според паписткия модел. Казват ни: ако няма „първи“ със специални правомощия, рискуваме да се превърнем във „федерация на протестантските църкви“. Тоест или католическият модел, или протестантският - няма трети вариант. А досега нашата православна църква по какъв принцип е постороена? По протестантския ли?

Няма да засегям въпроса как е възникнала и се е развила институцията на папството на Запад. Това е отделна голяма тема. Ще насоча вниманието ви само към очевидния факт: в православния Изток подобно явление никога не е възниквало. Православната църква винаги е била организирана като едно семейство (!) на поместните църкви, които не са имали единен земен предводител. Исус Христос винаги е бил почитан като Глава на Църквата в универсален  вселенски мащаб, а на местно ниво Църквите са били ръководени от Предстоятели, които са били възприемани като равни помежду си и независими еден от друг: никой от тях не се е подчинявал на другия и никой от тях не е разширявал своята юрисдикция върху други Църкви ...

През XI век е станал разривът между Изтока и Запада. Една от причините за този разрив са били претенциите на Римските папи за вселенско надмощие. Източните патриарси не са били съгласни с това: първо Константинополският, а след това и останалите. Те прекъсват общуването с Римския папа, и този, който е бил  втори, на практика става първият в семейството на източните църкви. Но без никакви привилегии, предимства, без „специална отговорност“ по отношение на другите църковни Предстоятели. И изведнъж сега ни казват, че такъв човек е необходим. Без него, виждате ли, православната църква няма да може да съществува. Две хиляди години сме съществували, а сега вече няма да можем, и спешно трябва да „преразгледаме еклезиологията“, поставяйки един начело на всички.

Ние сме православни християни. И това означава, че за нас Глава на Църквата е Христос, а не епископът на Константинопол или на друга поместна църква.

Тези претенции на константинополските патриарси внезапно ли се появиха, или назравяха постепенно?

Въвеждането на паписткия модел в православната еклесиология става постепенно. Това беше направено по-специално, посредством православно-католическия диалог, в който преди участвахме, а сега не участваме. Опитаха да приемат документ, който е поставял богословската обосновка под паписткия модел на Църквата.

Мотивите бяха следните: в Светата Троица има първостепенност на Бог Отец и съборността на Сина и Светия Дух. Така че и в Църквата на всички нива би трябвало да функционира моделът на първостепенност и съборност. На епархийско ниво ролята на първия се изпълнява от епископа, а съборността се подосигурява от свещениците. На нивото на Поместната църква, нейният Предстоятел е първият, а съборността се осъществява от архиереите. А на нивото на Вселенската църква, следователно, също трябва да има „първи“, а останалите изглежда са му подчинени.

Автор на идеята е митрополит Йоан (Зизиулас). Чрез православно-католическия диалог той се опита да наложи тази идея на всички Поместни православни църкви. Но той срещна решителна съпротива, особено от страна на Руската православна църква. Не намерихме нищо в Свещеното предание, нито в произведенията на светите отци, нито в църковните канони, нищо такова, което би могло да потвърди подобна теория.

След Критския събор Константинопол обявява другите си специални правомощия и привилегии. Сега те се опитват да ни докажат, че Константинополският патриарх е върховният арбитър във всички спорове и конфликтни ситуации в Поместните църкви, при това независимо от позициите на самите тези църкви. Например, клирика на Руската църква за някакви провинения го бяха лишили от неговия сан, но той може да се обърне и да апелира към Константинопол и да бъде възстановен в сана си.

Точно това се случи с бившия киевски митрополит Филарет (Денисенко). Той беше лишен от сана си и монашеството, а след това бе и отлъчен от Църквата. Но патриарх Вартоломей, който по едно време призна това отлъчване, реши да го възстанови в „сан“. В кой, в какъв сан? Самият Филарет нарича себе си „патриарх Киевски“. Кой е той сега в Константинополската църква? И възстановяването на „сана му“ се състоя не по искане на Руската църква, от която той беше изгонен, и не по искане на нейната самоуправляваща се част - Украинската православна църква, а по искане на разколниците и украинските светски власти. Това наистина е напълно нова еклезиология, нечувана досега.

В същото време Константинополският патриарх заяви, както се оказва, че Украйна е неговата канонична територия. Защо не е заявил това преди? Защо Украинската църква беше включена в Московската патриаршия във всички календари на Константинополската църква от 2018 г. и по-рано и не бе спомената нито една дума за нейната зависимост от Константинопол? Повече от триста години мълчаха - и изведнъж се сетиха. Сега патриарх Вартоломей твърди, че той само „по снизхождение“ толерира присъствието в Украйна на Негово блаженство митрополит Онуфрий и оглавяваната от него църква. Това е напълно абсурдна и безумна ситуация. Кой е той, че да решава? Църква, която има статут на самоуправление, която има повече от сто архиереи, повече от двеста и петдесет манастира, включително най-големите лаври - Киев-Печерската, Почаевската, Святогорската. А той, разбирате ли, толерира тази Църква по снисхождение!

А нас ни предлагат освен това да търсим и някакъв „компромис“, някакъв вид „решение на украинския въпрос“. Патриарх Вартоломей вече е „решил“ украинския въпрос. Какво получи накрая? Преди това той беше първият сред равни в семейството на Предстоятелите на Поместните православни църкви. Дори със съгласието на тези църкви той имаше определени координационни функции. Но сега той не координира нищо. Той отсъства в диптихите на Руската православна църква. За десетки милиони православни вярващи в Русия, Украйна, Беларус и други страни от каноничната отговорност на Руската църква той стана персона нон грата. И разцеплението, което възникна в Украйна, сега преминава през цялото световно православие.

Нещо повече, този разкол съществува в отделните Поместни църкви. Ето един скорошен пример. Кипърският архиепископ по инициатива на Константинополския патриарх спомена разколника Епифаний по време на богослужението. Синодът на Кипърската църква беше разделен, няколко епископи бяха категорично против. В резултат на което беше решено Синодът да не се „противопоставя“ на решението на архиепископа.

Очевидно това е новата еклезиология, която ни се предлага: единият решава всичко, докато другите не му се противопоставят. Но ние, в Руската православна църква, с такава еклесиология няма да вървим ръка за ръка. Не можем и няма да отстъпваме и да жертваме нашата вяра, Свещеното предание, включително православната ни еклисиология. Спомняме си думите на апостол Павел: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.“ (Гал. 1: 8).

Още през 2008 г. Архиерейският събор на нашата църква предупреди Константинополския патриарх: спрете да преправяте нашето православно учение за Църквата и за властта в нея, това няма да доведе до нищо хубаво. За съжаление, той не ни чу нито тогава, нито сега.

Патриарх Вартоломей твърди, че Вселенските събори са дали на Константинополските Предстоятели специални правомощия. Това вярно ли е?

Наследството на Вселенските събори е неразделна и свещена част от православното предание. Но правилата на Вселенските събори не споменават никакво друго първостепенно значение в Църквата, с изключение на „първенството на честта“.

Съществува известният 28-и канон на Халкидонския събор, който ясно очертава каноничната юрисдикция на Константинополския патриарх: той включва три епархии (области) на Римската империя, географски приблизително съвпадащи с днешна Турция. И се казва, че Константинополският патриарх трябва не само да доставя митрополити за тях, но и епископи за варварите, живеещи в тези три региона (тоест не гърците).

От това правило се раздува теорията, според която Константинополският патриарх трябва да има юрисдикция над всички земи на варвари (чужденци) като цяло, които включват Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия, Източна и Югоизточна Азия. И сега Константинопол с пълна сериозност апелира към този канон, за да обоснове претенциите си за универсална юрисдикция и изисква енориите на всички Поместни църкви, разположени в тези региони да му бъдат подчинени. Но това е произволно изискване, което няма основание в текста на канона към който той се позовава.

Съществува и правило 9 от същия Халкидонски събор, въз основа на което Константинопол твърди, че има право да получава жалби от всяка Поместна църква. Но това не е така. Това правило важи само за Константинополската църква. Още в съвремието (XIX век) такива авторитетни тълкуватели на канонични правила като преподобния Никодим Святорец, опровергават фалшивото мнение за предполагаемото право на Константинополския патриарх „да действа в епархии и региони на други патриарси“, включително разглеждайки апели от тези региони.

Означава ли това, че първостепеността в православната църква изобщо не е необходима? Какво мисли по този въпрос Руската православна църква?

Мнението на нашата Църква по въпроса за първенството беше изразено от Светия синод през 2013 г. в документа „Позицията на Московската патриаршия по въпроса за първенството във Вселенската църква“. Руската църква никога не е отричала съществуването на първенството на честта в Църквата. Но първенството в православната църква винаги трябва да бъде балансирано от съборността. Константинополският патриарх Вартоломей умишлено и демонстративно нарушава основния принцип на съборността. Той не само не се консултира с другите църкви по украинския въпрос, но и  извърши своите деяния демонстративно, против тяхната воля. Той нахлу в границите на Руската църква, обявявайки ги за свои, започна евхаристийно общуване с разколниците, нямащи канонично посвещение, поради което загуби координиращата си роля в православието и загуби правото на първенството на честта в православната църква.

Руска Православна Църква, София

/ПП/