site.btaЕмилия Радева пред БТА: Самотата е двояка, не можеш да я преодолееш, а да я използваш рационално

Самотата е двояка, не можеш да я преодолееш, а да я използваш рационално, казва актрисата Емилия Радева (1932-2023) интервю за БТА през 2021 година. Разговорът с доц. Георги Лозанов е отпечатан в брой на списание „ЛИК“, посветен на 30-годишнината на наградите „Аскеер“. Емилия Радева е носител на отличието за цялостен принос, което получава през 2013 година. 

„Удивих се от това колко неща човек прави интуитивно, идват му отгоре. Има такива роли, в които като стъпиш на сцената някаква енергия те поема, издига те, сякаш не си ти. И това е нещо велико и незаменимо, част е и от теб, и от магията на театъра“, казва още Емилия Радева. Тя говори още за семейството си, любовта на сцената и в живота, за неизиграните роли и възмездието, за загубите и битките.

Освен „Аскеер" за цялостен принос, имате и друг – за главна женска роля, каква беше разликата в преживяването?

- Сама участвах и добре си спомням, когато през 1991 г. се учреди „Аскеер" като действащо събитие и първата награда за цялостен принос дадохме на Славка Славова. Колегите бяха уредили някаква зала в НДК, където й я връчихме. Беше много трогателно и много вдъхновяващо, че наградата отива специално при Славка Славова. Аз имам голямо уважение към нея не само като актриса, а и като човек, и като жена,

На следващата година аз взех статуетката за женска роля, имах право по регламент, защото напуснах Театъра на армията, в който играех от 1958 г., не обичам думата пенсионер. А и не мисля, че колегите ми дадоха наградата за компенсация, а заслужено – за силната ми и драматична роля. 

През 2013 г., когато сте удостоена за цялостен принос, „Аскеер” вече се превърнал в най-престижната театрална награда и в голямо културно събитие...

- Да, голямо събитие. Следях го с интерес, под ръководството на Милен Миланов, председател на фондацията. Винаги ме каниха на церемониите по връчването с техните много впечатляващи програми, което също трябва да се подчертае. Театърът се представяше не само от фондация "Аскеер", а от тези програми, в които участваше.

След като минах на свободна практика, се срещах с колеги от другите театри – Сатирата, „Сфумато“, Народния театър, някои от които получаваха отличието за цялостен принос. Радвах се за тях някъде дълбоко в себе си си мислех, че то може и към мен да дойде. Въпреки това, когато се случи, изненадата ми беше голяма. Бях дълбоко развълнувана, още повече, че връчването на наградата съвпадаше с моя рожден ден – 23 май.

Спомняте ли си какви бяха Вашите благодарствени думи в онази вечер?

- Когато в залата прозвуча песен, посветена на мен, бях толкова трогната, че накрая наистина не можех да кажа нищо повече, освен да благодаря. Благодарих на моите родители, на моята майка, която е починала на 39 години и се запитах дали ме вижда отнякъде, дали ми се радва. На моите сестри и братя, на приятелки, на колегите ми, на авторите на пиеси, чийто труд и талант изключително почитам. Защото ако актьорът няма текст, добра литература, няма на какво да стъпи. Помолих Фондацията да не ми се обижда, но казах, че разделям наградата споделих с моя покоен съпруг Любомир Димитров, И я посвещавам на дъщеря ми и моя внук.

Говорили сте за Вашия съпруг, за майка Ви… Имахте ли усещане в този момент, че сте в контакт с отвъдния свят и с близките Ви там?

- Аз съм възпитана в християнската вяра, може би, защото сме останали сираци, две сестри и един брат, и баща ми ни е въвел във вярата, за да търсим някаква утеха. Това е останало в мен и непрекъснато се моля – имам си моя молитва, която си я казвам сутрин и вечер. Вечер се моля да ми простят за грешките и благодаря, че съм изживяла деня си, а сутрин благодаря, че съм се събудила жива и се моля да имам лек ден и да са добре моите близки, приятелите. Моля се и за тези, които са пострадали, вижте какви бедствия стават. Това някак си ми дава сила и успокоение.

Вашият съпруг беше голям актьор, играли ли сте заедно?

- Хората, с които ме е срещнал животът – не се оплаквам от съдбата си, като се започне от родители, учители във ВИТИЗ, драматурзи, режисьори, колеги са били стойностни. Такъв беше и моят любим съпруг – необикновен човек и актьор, френски възпитаник, изключително интелигентен и ерудиран. Баща му беше шивач, майка му работеше във фабрика „Бакиш", но тези родители са го дали във Френския колеж, приходящ, от забавачница. И той ми е казвал, че от квартал „Надежда" (пишат му на дланта кой трамвай да вземе) пътува с две смени на транспорт, за да отиде до семинарията, където е колежът. В такива училища е имало езда, плуване, волейбол, баскетбол, фехтовка… Той беше подготвен за професията, защото мъж без тези спортове трудно може да направи актьорска кариера. 

Освен в живота, бяхме партньори и на театралната сцена. Едни от най-значимите роли съм изиграла именно със съпруга ми, например в постановката „Осъдени души", драматизация на Христо Ганев, Асен Шопов я направи. Той играеше отец Ередия, аз бях Фани Хорн.

Как играят любов на сцената хора, които се обичат в живота?

- Да Ви кажа, човек изключва. Ние нямахме навик и вкъщи да репетираме, всичко е там, когато се качиш на сцената. В семеството има твърде много бит, ако не мога да го изключа, как аз ще припадам по Ередия. Даже Асен Шопов беше измислил едно скеле – тя отива в лагера, безумно влюбена в него, и се съблича по бельо, търсихме телесен цвят. Това в вкъщи е всекидневие. Но човек не пренася нищо от всекидневието си.

Другата голяма роля, която направихме със съпруга ми, беше „Мария Стюарт", аз играех Елизабет, той беше граф Лестър. В кратките сцени по между ни ни свързваше мълчанието. Голямо изкуство е да правиш театър не само в диалог, но и в тишина. Спомням си Георги Стаматов как ни учеше – не наблюдаваше толкова актьорите, колкото публиката, как слуша мълчанието.

Имате и на сцената, и на екрана монолитното присъствие на силна жена с труден характер.

- Аз Ви благодаря, че не споменахте – то ми стана като отличителен белег – ледената кралица. Да, има такова нещо.

В този образ себе си ли играете или българката въобще?

- Те се преплитат – аз съм от такъв род на хора, работливи и честни, от малка съм била по полета, учили са ме да гърля, да копая. Обичам природата и тези хора, които се занимават с природата. Моите роднини, особено по бащина линия, бяха много строги, в хубавия смисъл на думата. Почитаха традициите, да празнуваме цялата рода, да си видим и младите, и старите. Моят съпруг беше друго нещо, беше бохем.

А Вие не бяхте ли? 

- Мъчех се да бъда. Аз си бях едно провинциално дете, което той ме въведе в по-изисканите среди, за което съм му благодарна.

Някъде казвате, че сте го ревнували много?

- Ревнувала съм го, да. Но той, което никъде не се споменава, не знам по каква причина, много ме ревнуваше. Правим снимки в Асеновград с Невена Коканова и Любчо Шарланджиев. И той остава с мен да види как ще мине нощта. Ако няма ревност, не е любов, а само съжителство. 

Как гледате на любовта, загуба на свобода ли е или обратното?

- Много обичам народното творчество, където любовта е наречена „сладка мъка". Без нея няма живот. Тя може да има различни проявления, в зависимост от възрастта – привързаност, всеотдайност, постепенно изчезва началната романтика, търсенето и откриването на другия. Но човекът е глъбина, не можеш да го опознаеш. И сега си мисля колко неща съм изпуснала – кратък е този живот и за творчество, и за живеене, и за добри дела, много е кратък. И за да го разбереш, е кратък. 

Кога, според Вас, актьорът имаше по-голяма възможност за реализация – в бившето общество или после, когато комунизмът падна?

- Това много зависи и от самия индивид. Аз не съм напориста, не съм алчна, даже изпитвам известно неудобство, когато ми се струпат много блага и си викам: „Господи, това не е добре, нека има и за другите!". Много хубаво е казал Флобер в „Мадам Бовари": „С всяка радост, безкрайна мъка". Човек изкупва. И тук не мога да не дам пример с Венчето Коканова, душа-човек, през втората половина на живота си станахме много близки. Видях я един месец преди да си отиде от този свят – у тях, беше точно след Великден, даде ми яйца, които сама рисуваше. Двадесет години вече не са мръднали. Сварвам я да къса и хвърля с елегантен жест в един черен найлонов чувал кореспонденция, снимки. Аз я питам защо го прави, а тя: „Еме, това вече на никого не е нужно". И после каза: „В този живот човек за всичко плаща. Аз получих толкова много от живота – от професията, от хората. И сега дойде моментът, когато аз трябва да платя с живота си". Когато започвам да се оплаквам, винаги се сещам за нея, аз я надживях и не трябва да оплаквам. Иначе и аз плащам, но по-бавно, а то е и по-мъчително. 

Това, с плащането, е утешителна мъдрост ли, или човек се бунтува?

- Това е мъдра мисъл. Аз вярвам в предупрежденията, без да иска човек става суеверен. Бях нападната в гората – случи се седмица, след като получих званието „Народна артистка". Нямахме топла вода и аз през гората слизах пеша до Театъра на Армията, за да си взема душ в прекрасно настроение. Мъжът ми предлага да ме изпрати донякъде, но му отказвам. Дъщеря ми му казала да ми направи номер и да ме проследи, но той пък отказал. А още преди да тръгна, една приятелка ми се обажда ако искам да взема душ у тях. Аз обаче решавам да отида през гората към театъра. И така имах три предупреждения, които не отчетох. 

Изкарах много тежка депресия след смъртта на съпруга ми, хвана ме след втората година, пълно отричане от живота, на никого не го пожелавам – никаква храна, никакви контакти, поддръжка на хигиена и тяло също никакви. Тогава се срещнах с Мадлен Алгафари, която много ми помогна, каза ми: „Емилия, всичко зависи от теб – интелигентна и талантлива жена си. Важно е ръцете и умът да са ти заети”. Така започнах да пиша – едни сърцераздирателни стихове, реших да издам една книжка. И моята дъщеря като студентка във ВИТИЗ е писала стихотворения. Попитах я дали можем да съберем моите и нейните в една книжка. Тя се съгласява и стигаме до заглавието. Предлагам: „Здравей, самота!", а тя: „Не е ли по-добре да кажеш "Сбогом, самота!". Но аз мисля, че самотата е двояка, не можеш да я преодолееш, а да я използваш рационално.

Имате ли неизиграни роли, за които съжалявате?

- Да, има немалко постановки, в които съм мечтала да играя, но не съм имала шанса. Даже не бих казала роли, а автори, с които не успях да се срещна – най-вече, Шекспир. Или Чехов – колко пиеси се направиха в Театъра на Армията?

Но пък на 35 години съм била, когато играх Жана д'Арк – нищо не съм знаела, ходех в Народната библиотека с малко френски и руски да прочета нещо за биографията й. В едно предаване за книги наскоро чувам, че е излязла „Лични спомени за Жана д'Арк" от Марк Твен, повече от 400 страници… И сега, когато прочетох книгата, си казвам: „Как съм имала смелостта да я изиграя?". Удивих се от това колко неща човек прави интуитивно, идват му отгоре. Има такива роли, в които като стъпиш на сцената някаква енергия те поема, издига те, сякаш не си ти. И това е нещо велико и незаменимо, част е и от теб, и от магията на театъра.

Желая Ви да не губите контакт с това „отгоре” и то да Ви помага!

- А аз искам да пожелая на фондация "А 'Аскеер" колкото може по-дълго да съществува! Изключително тежък е трудът на хората, които се занимават с изкуство, защото то изразходва и душевно, и интелектуално, и физически. Да благодаря на нашите зрители, тези, които слушат и гледат нашето изкуство, защото те са най-големите ни партньори!