Дълбоко в себе си аз съм българка. Моите чувства са обогатени и „разхубавени“ през годините, но през цялото време си оставам славянка, аз съм българка. Нося всичките белези на славянското и моят характер е многолик. Но дори, пътувайки по целия свят, оставам свързана с този елемент, който е носталгичен, нежен, дълбок. Усещам връзката с българския език, който никога не съм забравяла. Това каза Силви Вартан в отговор на въпрос на БТА какво за нея остава българско, независимо от времето и разстоянието.
„На 8-годишна възраст ми се наложи да науча френски. Аз исках да бъда като всички останали. В училище учих френски, който не е особено лесен за научаване. И се превърнах във французойка. Имах този шанс. Но в България се научих да обичам нещата, които обичам, и да разпознавам това, което липсва. Това е една способност, която е вградена в мен. И затова оставам завинаги дълбоко в себе си славянка и чувствителна“, каза още тя.
Звездата на френската музика с български корени е специален гост на кино-литературния фестивал „Синелибри“. Зрителите ще имат възможност за две срещи със Силви Вартан – на 25 октомври, на премиерата на „Силви Вартан. От любов“, и на 26 октомври – на премиерата на „Мама и чудото на живота“. И двете събития са в кино „Люмиер“. Тази вечер тя ще присъства на закриващата церемония на фестивала и лично ще връчи почетната награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на друга голяма международна звезда – Агнешка Холанд.
Пред медиите Силви Вартан разказа, че много обича планина и чистия въздух, както и Лъкатник: „Когато през 1990 година бях в България, прекарах известно време там, разглеждах къщите, хората, а благодарение и на телевизията имах възможност да отида в Рила и Рилския манастир, където пях заедно с един хор от малки момичета с прекрасни, наистина фантастични гласове, на възраст между 7 и 12 години. Също така обичам и Варна, където съм се губила като малко дете. Град, който много се е променил. Не познавам чак толкова района около София, но опознавам Пловдив, разбира се. Един град на изкуствата и град на културата, имам и братовчедка, която живее там и с голямо удоволствие ще посетя“.
Не смятам че плащам някаква цена за това, че съм Силви Вартан, каза тя. „Особено, ако сравните с цената, която плащат много други хора. Смятам, че съм имала изключителен шанс и късмет да осъществя мечтите си. Живея в една свободна страна, имам какво да ям, имам прекрасни приятели. Също така споделям толкова много години магически моменти заедно публиката, с която преживяваме невероятни неща. Така че съм благодарна за живота, от който наистина може да ти се завие свят“.
„Музиката винаги е била част от моя живот. Моят живот винаги е бил музикален. Така че въпросът не е коя и каква музика ме е променила. Баща ми ми пускаше опера и френски шансони, но когато чух рокендрол, който идва от Америка, това наистина ме промени. Тогава изпитах желанието да пея такава музика. Отнемаше много време да чуем песните, които идваха от Америка и ние, както знаете, правехме адаптации на тези песни. Но разбира се, с годините, с времето вкусовете се променят, хората се променят, еволюират, но музиката е жива. И хубавата музика винаги си е хубава музика“, каза Силви Вартан.
По думите ѝ е добър знак, когато малките деца чуват музика, защото веднага започват да се движат, защото тя наистина е магична. „Моят баща ми пееше различни видове песни и аз също имах желание да пея детски песни. Записала съм два диска с детски песни и беше едно изключително огромно удоволствие да мога да изпълня тези песни за деца. Песничката „Хей, ръчички“ е единството, което съм предала на моите деца. Това е единството, което знаят на български. И не смятам, че музиката ме е следвала, тя наистина ме притежава“, каза Силви Вартан.
Не бих казала, че предавам уроци на моите деца, каза още тя. „Защото по един несъзнателен начин, показвайки любов, показвайки уважение, живеейки живота си по възможно най-коректния начин, ти даваш пример. Моите деца знаят за моите родители, моите родители бяха прекрасни, но те никога не са ме научили нещо. Те са ми показали. Моите деца живеят с моите чувства, с чувствата ми на българка, със своите унгарски, френски емоции. Те познават своето минало, знаят откъде идват. Дали запомнят нещо от това, което аз им разказвам, не знам, но те виждат любовта. Също така, важен елемент е и кухнята, защото аз правя баница, мусака, и те много ги обичат. Така че кухнята и храненето са един елемент, който обединява, който показва солидарност. Ние се събираме около храната и споделяме. Това е един магически момент, който аз поделям и със своите приятели. Когато се храним заедно, когато правя мусака или пълнени чушки. Но ето, че вчера бяхме в един ресторант, в който имах възможността да опитам неща като кьопоолу, неща, които аз самата приготвям“.
„Моята България е тази от моето детство, която познавам най-добре, и която си мислих, че ще продължи завинаги. Никога не съм предполагала, че тя ще се промени така. Това е България до края на 1962 година. Разбира се, след това проследих всичките промени на една свободна държава“, каза Силви Вартан. По думите ѝ първият емоционален шок е изпитала, когато е потеглила с влака за Франция, вторият е бил през 1990 година. „И третото е да видя как България се променя, как се появява прогресът и да имам възможността да участвам поне малко в тази промяна“, допълни тя.
„От приятелите си мога да спомена Йосиф Сърчаджиев, с когото играехме като малки в двора. Имам снимка с него, с неговата рошава коса. Спомням си нашите детски игри. Другото име е на пианиста Алексис Вайсенберг. Имената ми убягват, но главата ми е пълна. И сърцето ми е пълно“, каза още Силви Вартан.
/ДД
/ТС/
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
Моля потвърдете купуването на избраната новина
