site.btaКристиан Раду Нема - единственият румънски фотограф, който снима звезди на Червения килим в Кан

Той е единственият акредитиран румънски фотограф на Червения килим на филмовия фестивал в Кан от 2009 г. насам. Пред обектива му са позирали звезди като София Лорен, Робърт де Ниро, Шарън Стоун, Моника Белучи, Джон Траволта, Ума Търман, Куентин Тарантино, Мартин Скорсезе, Мел Гибсън, Силвестър Сталоун, Шон Пен. И тази година Кристиан Раду Нема няма да пропусне бляскавото събитие, което започва от днес и ще продължи до 27 май. 

“Моята страст е изображението. Обичам да говоря чрез снимки и да рисувам със светлина. Понякога един кадър може да каже много повече от хиляди думи”, споделя той пред БТА.

Кристиан Раду Нема е роден в Брашов и е автор на единствената фотографска книга в Румъния за покойния крал Михаил. Името му стои и под първия фотоалбум за посещението на папа Франциск в Румъния. Кристи е и един от най-големите колекционери на румънски филми, собственик на впечатляваща колекция от румънски филмови плакати. “Помня времето, когато нямаше интернет, нямаше YouTube. Режисьори ни изпращаха филми на VHS касети. И тогава започнах да мечтая в тази колекция да има и мои филми, подписани от мен”, разказва Кристиан. Наскоро той направи документален филм за една от първите рок групи в Румъния -  “Феникс” (“Phoenix”). В своя книга един от китаристите Нику Ковач споделя, че има приятелство с Лили Иванова. 

За самия Кристиан България не е чужда държава. Винаги, когато отива на почивка на юг от Дунав, се чувства у дома. “Имам специално отношение към вашата страна, към хората, към българската душа. Имаме много общи неща”, убеден е румънецът.  

Ето какво сподели той в специално интервю за БТА, малко преди да замине за Кан, за да снима на 76-то издание на Филмовия фестивал във френския град. 

Ти си единственият румънски фотограф, пред когото позират големите звезди на Червения килим на Филмовия фестивал в Кан. Как успя?

Обичам да казвам, че успях да отида в Кан, защото поисках. Не съм си и представял, че ще стоя лице в лице с господарите, с боговете на филма, с онези, които покоряват света от големия екран. Но се случи. Да снимам Ален Делон, София Лорен, Роман Полански. Но това не са просто снимки. Например всички знаят кой е Брад Пит. Едва ли ще впечатля някого, ако просто го щракна и покажа снимката. Впечатлява неговата душа, неговата харизма, начинът по който съществува - като човек, като звезда. Тарантино обича да каза, че има само две звезди - Брад Пит и Леонардо ди Каприо. За това говоря...

Броил ли си снимките си от Червения килим? 

Няма никакво значение, че правя хиляда, десет хиляди или сто хиляди снимки за два дни, ако те не говорят, ако не казват нещо. Все пак, ако искате да чуете от мен число, обикновено правя по 1000 до 2000 снимки на ден. По-важно обаче е настроението, в което улавям една звезда. И по-интересното е, че цяла сюрия фотографи снимаме едни и същи хора, с едни и същи дрехи, в едно и също настроение, но снимките ни са различни.  Това е уникално. Светлината е същата, човекът е същият, но снимките са различни, авторите са уловили различни неща. И много зависи ти самият в какво настроение си, в какво емоционално състояние, докато снимаш - тъжен ли си, весел ли си. Отразява се в снимките. 100 фотографи правят снимка на една звезда. Но ще имате 100 различни снимки, не една. 

Вероятно имаш и много различни - смешни или странни случки със звезди на Червения килим. Разкажи ни някоя. 

Много са, но една си спомням ясно. Отидох на прожекцията на “Имало едно време в Америка”. Тъкмо бяха приключили фотосесиите на Червения килим. Казах си, че ще отдъхна един час, докато погледам филм. Ние, снимащите хора, си почиваме, докато сме на прожекция, защото седим. 

Когато влязох в залата, вече беше тъмно, не виждах кой кой е. Единственото свободно място беше зад един по-висок човек. Не виждах добре екрана, но все пак седнах. В момента, в който филмът свърши, директорът на фестивала излезе на сцената и каза: “А сега да ви представя екипа на филма. Зачудих се какъв екип ще представя, Робърт де Ниро не е в залата. Тогава той каза “За съжаление режисьорът Серджо Леоне вече не е между нас. Но тук е Мосю Робърт де Ниро”. И се изправи високият човек пред мен. Оказа се, че е самият Робърт де Ниро. 

Малко по-късно аз вече бях пред залата, а той излезе, обграден от бодигардове. Набрах кураж да го попитам - ще си направите ли снимка с мен? Вече не помня дали говорихме на английски или на френски. А той попита: “С мен ли искаш да се снимаш? На мен ли говориш”. Толкова се стъписах от реакцията на този  гениален актьор, че за момент се поколебах и се отказах. 

Друга случка, която помня, е със сина на София Лорен. Не знам с какво привлякох вниманието му, може би заради косата или ръста ми. Всички фотографи викаха “Софи, Софи, София”. И тогава синът й се обърна към мен и й каза: “Погледни към онзи там”. Очевидно ме коментираха. И тя ме погледна и имах три секунди, които тя посвети само на мен. Гледаше само мен, право към мен. Това е снимката, която бих откроил от всички, които направих през онази година в Кан. 

Влечението към впечатляващи световни личности ли те вдъхнови за най-новия ти проект - документален филм за румънската рок група "Феникс" (“Phoenix”)? Какво те провокира да разкажеш на света тяхната история?

Имах снимки с тях, касети. Въпреки че съм от друго поколение. В един момент си дадох сметка, че отношението ми към тях трябва да бъде трансформирано в нещо, което да остане. Бил съм на много техни концерти, снимал съм ги, следвал съм ги, но без да си давам ясна сметка защо. 14 години по-късно получих отговора.

Как се запозна с групата? Как те допуснаха толкова близо? 

Седях до един бодигард по време на техен концерт. Исках на всяка цена да ги доближа, да стигна до тях. Имаше полиция, имаше жандармерия. Но аз исках на всяка цена да отида при тях. Виках, скачах. Видя ме Ковач и попита бодигарда: “Какво става? Няма проблем, той е малък”. Охраната му отговори, че нямам билет и съм се опитал да се прокрадна тайно. Тогава Ковач каза: “Той е моето момче. Пуснете го”. Така започна всичко. 

Доверието, което ми гласува тогава, се трансформира в голяма страст към този феномен - “Феникс”. Феномен, който принадлежи на румънската култура. Това не е обикновена група, съставена от пет или седем души, които имат дискография. Те, както подсказва и името им, се прераждат - отново и отново. И са известни заради творчеството си. Един мой професор казваше: “Обичай изкуството, бягай от художника”. Творчеството, което са създали и ще оставят след себе си, може да бъде сравнявано с това на Ролинг Стоунс, Бийтълс, Пинк Флойд. Не го казвам аз, а големите музикални критици, но най-вече меломаните, слушателите, познавачите, феновете, публиката. Има групи, има и феномени. В Румъния сме щастливи, че имаме “Феникс”. Не във всяка държава има подобно нещо. 

Ще направя паралел с това, което казваше румънският поет и есеист Никита Станеску за румънския поет Михай Еминеску. Той казваше, че в света, в страната, в Румъния има сто добри поети, 50 много добри поети, десет гениални и един Еминеску. Така е и с “Феникс”. Има добри групи, много добри групи, гениални групи. “Феникс” са единствени. 

Те са създадени като група през 1962 г. В един стил, наречен - бит. През 1971 г., когато Николае Чаушеску издава директива, че всяко нещо, свързано с култура, трябва да бъде вдъхновено от нашия фолклор, групата се преражда, сменят се няколко от нейните членове. И се ражда този стил, наречен етно рок. Стил, който е много автентичен. Ковач и групата издават три големи албума. Доказват, че нещо, което е наложено от партията и вдъхновено от фолклора, може да бъде вдъхновяващо и въздействащо. Не е нужно да си от определена държава, социална класа, на определена възраст, за да го оцениш. Това не е музика само за румънци. Музиката е уникален език. И представянето ни в България ще го докаже. 

Каква е връзката на “Феникс” с България? Изнасяли ли са концерти у нас? Вярно ли е, че са приятели с нашата музикална звезда Лили Иванова?

Имали са концерти в цяла Европа. Имали са в Америка, в Сърбия, в Полша. Стотици, хиляди концерти. Сигурен съм, че са били и в България. Знаете ли, много често, когато ходя на рок концерти в Румъния, попадам на българи. Това много ме радва и показва още едно общо между нас. Що се отнася до Лили Иванова, убеден съм, че когато дойдат в България, между тях предстои среща.