site.btaМария Касимова-Моасе: Срещите с българи зад граница винаги са много топли и близки

Топлия Брюксел, усмихнатите лица на хората, смислените разговори и тържеството на българските думи и дух. Тези спомени пази Мария Касимова-Моасе от първото си участие във Фестивала на българската книга в Брюксел. Тази година тя отново ще бъде част от събитието и в навечерието на петото му издание разказа за БТА, че иска да сподели на нашите сънародници зад граница това, което на тях ще им бъде интересно да узнаят. Каза още, че за нея "смехът е мъдрост, богатство и свобода и той е единственият начин да преживееш света".

Мария Касимова-Моасе е журналистка и писателка, автор на сборниците "Близки срещи със смесени чувства" и "Монолози", както и на романа "Балканска рапсодия". Забавните лични истории, случили се покрай брака ѝ с французин, стават повод да напише комедийния роман "Записки от Шато Лакрот", създаден първо като оригинален аудиосериал за платформата Storytel. След него идва и втори сезон - "Записки от Шато Лакрот": "Резиденция Злокучане", който наскоро се появи като естествено продължение и под формата на книга.

Ето какво още разказа Мария Касимова-Моасе за рубриката БГ Свят на БТА:

В неделя Ви предстои среща с Ваши читатели, колеги и съмишленици, които живеят зад граница. Кои Ваши истории ще им представите и какво бихте искали да им споделите чрез тях?

Срещите с българите зад граница винаги са много топли и близки. Хората, когато са извън родината си, виждат от нея само хубавите неща и обикновено са лишени от натисналата ни всеобща мрачност и злинеене тук, вътре в страната ни. Това ги прави много добронамерени и мили по онзи забравен възрожденски начин. В този смисъл те са жадни за всякакви истории и нямат никакви претенции към тях - нито какви са, нито какво точно изразяват или пък метафорично прикриват. Споделяла съм лични истории, защото моите истории приличат много на историите на всеки българин от моето и близки до моето поколение. Споделяла съм случки, които са разкривали българския характер в една или друга форма, и съм оставала безкрайно щастлива от запазеното свежо чувство за хумор и самоирония на българите зад граница - нещо, което тук доста сме позагубили. Искам да им споделя това, което на тях им е интересно да узнаят от мен. Оставам отворена да си разказваме. 

Гостувате на Фестивала на българската книга за втори път, какви спомени пазите от Вашето предишно участие?

Аз много обичам този фестивал, защото той се прави изцяло от добрите мисли, чистите намерения и безкрайната всеотдаденост на няколко човека! Това са едни жени, които работят на по три места, за да събират средства, с които да платят цялата организация и логистика около един фестивал. Изумена бях на какво са способни - наемане на зала и хотел, разпъване на цял книжен базар с внушително представителство на български издателства и техните книги, срещи с писатели, дискусии, разходки, дори невероятно мил и вкусен коктел с домашни лакомства, направени само от доброволци българи! Няма друг такъв фестивал, наистина! Освен всичко друго, Таня Станева и Рада Ганкова - двете основни дами, които изнасят това събитие на плещите си - четат всички новоизлезли книги на български автори, познават литературата ни и изпитват неповдпавен възторг от пишещите хора. От онова първо мое участие помня усмихнатите лица на хората, смислените разговори с колеги и съмишленици, чудесната организация, топлия Брюксел, който ни потопи в неочаквано слънце , тържеството на българските думи и дух.

Какви впечатления оставят във Вас срещите с българи, които не живеят в родината? Има ли нещо, което смятате, че можем да научим от тях?

Съзнавам, че обикновено на такива срещи имам възможност да се запозная с една по-различна, четяща и интересуваща се от култура част от българската общност зад граница. Тези хора винагти са ме впечатлявали с това, че са усвоили европейския дух на толерантност и готовност на приемане на различни гледни точки във всяка област и по всяка тема. И са го преплели с българската култура - и традиционната, и съвременната - като така на практика я правят видима и напълно “на място” в европейския контекст. На нас някак ни се внушава, че имаме някаква “друга”, един вид “неевропейска” култура, което просто не е така. Ние не сме азиатци, не сме анадолци - ние сме европейци. И имаме европейска българска култура със свои специфики и отличителни черти от всяка друга европейска култура. Това е смисълът на Обединена Европа - всеки с културата и историята си, но заедно в социалните си цели и общо бъдеще. Българите отвъд България някак естествено носят това съзнание. При това не измъчено, сиромахомилско или пък нахакано, не. Те просто го носят с необходимата гордост и без предразсъдъци. Това да научим от тях, достатъчно ще ние, за да имаме реално, а не байряшко самочувствие.

Произведенията Ви често са пречупени през хумора и сатирата, помагат ли ни те да посрещаме по-лесно предизвикателствата на ежедневието?

Според мен смехът е най-добрият начин да преживееш света. Той е мъдрост, той е богатство и свобода. С мъка забелязвам, че хората у нас губят чувството си за хумор и полека го превръщат в пошла радост около телесната долница. Това не се случва за първи път в историята ни - когато излиза “Бай Ганьо” на Алеко Константинов, има истинско брожение срещу него, защото бил срамел българите. Че даже излиза и едно посредствено произведение на Михалаки Георгиев, наречено “Митар Пророкът”, което трябвало да реабилитира образа на българина пред света. Петър Дънов също се е възпротивявал на Алековия герой. Тези важни за историята и културата ни хора обаче са разсъждавали от унизителната презумпция, че населението не разбира метафори и не владее преносния смисъл. Че то притежава само селяндурско честолюбие, което във всяка шега или сатира вижда лична обида, защото смята себе си за толкова недостижимо и важно, че нищо не бива да го подлага на съмнение или да го закача. Като дъщеря на сатирик, аз познавам силата на смеха и високия дух на хората, които умеят да се смеят в онзи широк смисъл. Вярвам в добрата лековита сила на сатирата и знам, че само интелигентният човек владее иронията, самоиронията и посланията родени от тях. И да, през тях наистина животът е по-лесен, а препятствията - избледнели и преодолими. 

Източник на вдъхновение за Ваши текстове е животът, който ни заобикаля? Как ние, българите, независимо в коя държава живеем, можем да го направим по-добър?

Като поработим над манталитета си. Всеки сам за себе си и всички ние заедно. Например, като не хвърляме боклуци сред природата. Като не крадем общински пейки от нови градинки, за да си ги турим на вилите. Като не рискуваме живота си и този на другите, изпреварвайки рисковано с автомобилите си останалите. Като си казваме добър ден и и отговаряме на този поздрав, когато е отправен към нас. Като благодарим, извиняваме се и искаме позволение. Като си спомним, че всяка жена на улицата е нечия майка, дъщеря, сестра, любима, а всеки мъж е нечий баща, съпруг, син, брат… Като осъзнаем отново, че животът е твърде кратък и това, че изобщо ни е даден, не е наша заслуга, а наше задължение да то пазим и развиваме. Като се усмихваме, престанем да мразим на едро, просто така, за да унижим, да омаловажим другия, да изпъкнем връз чуждия успех, наругавайки го. 

Знам, че много искам и имам развинтено въображение. Но нали затова и пиша - за да мога да ги управлявам някак…

Какво ще пожелаете на организаторите на Петия фестивал на българската книга?

Да са здрави! И да не се уморяват от непрекъснатите удари под кръста, неуредиците, незаинтересоваността на евентуални институции, презрението на нищонеправещите и усилията на принципните съсипвачи. Да бъдат все такива възрожденки! Като се уморя от нещо в делника си, като седна да се тюхкам и да оплаквам участта си, все си казвам “А Таня и Рада?!”. И си избърсвам избилата пот по челото, напъпилата сълза в крайчеца на окото и просто продължавам напред. После винаги се оказва, че е имало смисъл.