site.btaВсички ние сме в някакъв плен, стига да си го признаем, казва пред БТА режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски (СНИМКИ+ВИДЕО)

Нашият спектакъл е предизвикателство за метафората „В плен на снега“. Всички ние сме в някакъв плен, стига да смеем да си го признаем. Думите на режисьора Николай Ламбрев-Михайловски пред БТА са по повод премиерата на „В плен на снега“ от Питър Куилтър в Сатирата. Преводът е на Михаела Кацарова, а сценографията – на Чайка Петрушева.

Само на софийска сцена, през последните няколко години британският драматург от „Уест енд“ и „Бродуей“, чиито пиеси са преведени на 30 езика в над 40 страни, е познат със „Стъпка по стъпка“ в Армията и „Актрисата“ в Народния театър. През 2021 г. Ламбрев постави в Сатирата „Шоуто на Сюзан“ с Маргарита Хлебарова. Сега тя участва и „В плен на снега“, заедно с Теодор Елмазов. Те са Джудит и Питър. „А снегът е метафора, която принуждава тези двама актьори да се срещнат, да потърсят себе си, да избягат от самотата, да се опитат чрез другия да влязат в контакт и някаква симетрия, някаква хармония с един свят, който ги е пленил, който ги е затворил“, разказва режисьорът.

„Нашите герои са търсещи самотници.... Това са двама души – особено моята героиня, които искат да избяга от тази самота, която ги е нападнала, налегнала. Тя просто иска разнообразието, жаждата за живот и приключенията, които неизбежно я следват“, казва пред БТА Маргарита Хлебарова. В пиесата се появява предизвикателство и за Патрик. „Един последен влак, един последен шанс. И по време на действието се разбира, че той и него изпуска“, допълва Теодор Елмазов.

„В момента театърът има особената мисия да предизвиква хората, защото ежедневието е такова, че по някакъв начин искаш да го напуснеш, да избягаш от него. Когато човек има отношение и обича театъра, тук винаги може да намери ход за себе си. Не казвам, че театърът е лекарство, не е аптека, нито болница, но, в крайна сметка, винаги носи предизвикателство към човека. Този, който влезе вътре, ако иска, ще намери много неща за себе си“, казва Николай Ламбрев-Михайловски.

Пред БТА режисьорът, заедно с двамата актьори, в разговор с Даниел Димитров – за силните женски образи в пиесите на Питър Куилтър, за снега като метафора на времето, за самотата като пространство, в което трябва да се справяме, за нежеланата взаимност. И още: Защо театърът не е аптека, лекарство или болница? Защо Маргарита Хлебарова е една от любимите актриси на режисьора? Предимство ли е да поставяш един и същи автор за трети път? Разбират ли актьорите по-добре противоположния пол, след като са се потопили в света на пиесата? Ще стопли ли зрителите „В плен на снега“?...

Г-н Ламбрев, да започнем с намигване – Маргарита Хлебарова ли е любимата Ви актриса в Сатирата?

Николай Ламбрев-Михайловски: Сигурно има нещо такова, защото преди две години с нея направих един моноспектакъл на същия автор, който тя вече трета година играе – „Шоуто на Сюзан“. Не бих могъл да кажа, че тя е единствената любима актриса, но след като я взимам вече няколко пъти – преди това е играла два пъти в мои спектакли – значи сигурно имам някакъв интерес към нейното творчество. Така че страхотно я харесвам. Наистина. Тя има особен харизматичен чар – между комичното и драматичното – това, което за мен винаги е основно – за един съвременен актьор. А тя като актриса много успешно влиза в тези пространства. 

„Шоуто на Сюзан“ и „Стъпка по стъпка“, и „Актрисата“, са колкото различни, толкова и еднакви пиеси – заради силния акцент върху женските образи. „В плен на снега“ прави ли изключение?

Николай Ламбрев-Михайловски: Не, не прави изключение, както и „Актрисата“, който поставих в бургаския театър миналата година. Мисля, че този автор е имал особено умение да се занимава с женската психика и неслучайно, и тук, в „В плен на снега“ някак си действието започва и е водено от нея. Една жена, в една виелица, в една нощ, чука на вратата на един мъж и започва история, за която аз казвам на актьорите, че играят цял сериал. В рамките на час и половина толкова много неща се случват между тях двамата, провокирани от жената. Представете си колко смело е това – една жена да почука на вратата на един мъж в една виелица. Непознат мъж. Вероятно, тя се е заинтересувала преди това от него. Тоест, това е една идея, която той прекрасно развива в текста и който ние успяхме да разкажем. И се надявам, че ще въздейства върху публиката – като един малък шок, който снегът предизвиква... 

Маргарита Хлебарова: Това са изключително силни женски образи, огромна палитра и невероятно богатство е актьорски да можеш да се докоснеш и да изиграеш тези два прекрасни женски персонажа. Много са си близки, и двете са налудничави, самотни. Тук, в случая, Джудит е със своя партньор...

В тази пиеса – „В плен на снега“, жената ли е снегът или мъжът е снегът?

Николай Ламбрев-Михайловски: Не, снегът е времето, ако мога така да кажа. И то това гъсто време, в което всички ние живеем. Няма нужда да давам примери от различни други формулировки за времето. Снегът е метафора, която принуждава тези двама актьори да се срещнат, да потърсят себе си, да избягат от самотата, да се опитат чрез другия да влязат в контакт и някаква симетрия, някаква хармония с един свят, който ги е пленил, който ги е затворил...

Можем да дадем и други примери от времето, в което живеем и в което сме принудени, и сме затворени от различни ситуации, събития, предизвикателства – на всякакво ниво. Тогава самотата в нас крещи, по някакъв начин, а някак си свикнахме с това понятие – кой от нас би се отказал да каже и не би споделил за личната си самота, независимо от това как живеем индивидуално. Самотата просто стана едно пространство, в което трябва да се справяме...

Смятате ли, че разбирате по-добре другия пол, след като се потопихте в света на тази пиеса?

Маргарита Хлебарова: Дали разбирам мъжете? Аз? Мога да кажа, че не ги разбирам и не знам дали въобще някога ще мога да ги разбера, както смятам, че и те не могат да разберат жените. И точно това е много интересно. Но най-интересното е, че ние двамата, в плен на снега, сме едни самотници, търсещи самотници.... Това са двама души, мъж и жена, които искат – особено моята героиня – да избяга от тази самота, която я е нападнала, налегнала, и тя тръгва, и започва да... (Замисля се – бел. а.). Просто, иска разнообразието, жаждата за живот и приключенията, които неизбежно я следват, и непрекъснато я провокира точно това да прави... 

Теодор Елмазов: Аз жените ги разбирам много добре, защото имам богат опит. След два брака и два развода, мисля, че човек трябва да е наясно с взаимоотношенията. Но тук, в нашата пиеса, се появява предизвикателство за моя герой Патрик – един последен влак, един последен шанс. И по време на действието се разбира, че той и него изпуска...

Жените са нещо много сложно. Аз не знам дали мъжа по принцип разбира жената. Защото това е една изключителна природа. Тя е в основата на цивилизациите, на сътворението въобще. Сложна работа...

Има ли разгадаване на тази загадка, по някакъв начин?

Теодор Елмазов: Да, опитваме се да изследваме чувствата, които се появяват спонтанно и изненадващо между двамата герои. Зрителите ще видят как минаваме през най-различни етапи – от случайната среща, през запознанството, през опознаването, до прага на любовта, която, за съжаление, като че ли, не се случва. 

Оксиморон ле и понятието на нежелана взаимност? 

Николай Ламбрев-Михайловски: Нежелана взаимност? Много добре звучи това нежелана взаимност, но в случая двамата, от страха да останат сами, преодоляват едни огромни граници в тази нежелана взаимност. Жената, разбира се, е лудо смела в това, докато изпатилият Патрик е много по-внимателен и много трудно разбива в себе си бариерите, за да подаде част от себе си в диалога с нея. Така че нежеланата взаимност е ужасяващо понятие. Ако трябва да го разгърнем, ще ни бъде доста трудно и няма да ни стигне времето да говорим за нежеланата взаимност. Но тук желаната взаимност е тази, която ние искаме да постигнем чрез нашата история, чрез нашия разказ, чрез тези двама блестящи актьори с публиката. Защото, ако ние не влезем в контакт с публиката, която чака от нас предизвикателството, шока, подаването на ръката, ще загубим в този мач – между нас и залата.

Смятам, че в момента театърът има особената мисия да предизвиква хората, защото ежедневието е такова, че по някакъв начин искаш да го напуснеш, да избягаш от него. Когато човек има отношение и обича театъра, тук винаги може да намери ход за себе си. Не казвам, че театърът е лекарство, не е аптека, нито болница, но, в крайна сметка, винаги носи предизвикателство към човека. Този, който влезе вътре, ако иска, ще намери много неща за себе си...

Нашият спектакъл е предизвикателство за метафората „В плен на снега“ – за да не кажем в плен на какво друго. Но всички ние сме в някакъв плен, стига да смеем да си го признаем...

За Вас като режисьор предимство ли е, че поставяте един и същи автор за трети път?

Николай Ламбрев-Михайловски: Това не е случайно. Аз лично смятам, че случайни неща в живота няма. Може да звучи философски предизвикателно, но това е така. Даде ми се тази възможност. Защото, вероятно, този драматург ми е особено близък, сигурно заради отношението към човека, търсенето на  истината за човека. днес, за жената, за мъжа. Може би, това е предизвикателството, на което аз лично трябва да отговоря, и каквото мога от себе си, да откъсна и да го отразя – чрез актьорите, чрез спектакъла, така че и публиката да види себе си тук. Защото това е целта – да направим общата среща – тук, сега...

В „Плен на снега“ се поставя за първи път у нас. Тя е откритие на театъра. И аз като режисьор просто я реализирам с тези изключително интересни актьори. Тяхната изключително тежка и трудна задача в час и половина да пресъздадат движение на мъж и жена, което може би се случва в години, във взаимоотношенията между хората, но тук това ще се случи в театралния спектакъл...

Ще ни стопли ли „В плен на снега“, или ще ни натъжи, или... 

Маргарита Хлебарова: Ще ни сгрее много... Защото ние много добре се потапяме в ситуацията и преминаваме през всичко много истински, много заредени и много топли. И затова ние, по този начин, така ще направим и ще стоплим зрителите – за да могат да се насладят на представлението...