site.btaБоре Иваноф: Париж е най-добрият ми житейски и културен университет

Художникът Борис Иванов (Боре Иваноф) е роден в Стара Загора, живее и твори в Париж от 2001 г. Той е сред участниците в груповата изложба “A part, аpart” в Париж по покана на актрисата, театрален преподавател и филмов режисьор Ваня Донева. Откриването на експозицията се състоя по-рано през седмицата в галерия “Éphémerè” във френската столица. Изложбата представя работата на мултикултурни художници под формата на фотографии, картини, колажи и керамика, които освобождават своята идентичност, проследявайки човешката принадлежност във времето.

Ето какво сподели българският участник в нея Боре Иваноф за рубриката БГ Свят на БТА:

Разкажете ни за себе си. Кога започнахте да рисувате?

Когато бях дете, да бъда художник не беше голямата ми мечта. Дори не съм ходил в училище по изкуствата. И когато родителите ми намериха правилните връзки и направиха необходимите маневри зад кулисите, за да ме вкарат в гимназията по изобразително изкуство в Казанлък, града, в който израснах, аз бойкотирах всичко и не отидох на изпитите. Но мисля, че това беше нещо добро, защото от моята гледна точка днес съм убеден, че самата идея и понятие за обучение и училище по изкуствата си е един забавен парадокс или по-точно казано, един оксиморон. Тогава моят много сериозен план беше да стана моряк... нещо като професионален пътешественик, исках да стана яхтен шкипер... Мечтаех да обиколя света със собствената си малка платноходка.

Тайно от родителите ми се захванах със спортно ветроходство на водната база на язовир Георги Димитров, дори участвах в две републикански регати на Черно море. Но, след като нищо от това и всички други неща, които опитах по-късно, не проработиха, така ми остана само последната опция - художник. Откакто се помня, може би от 5-6 годишен, винаги ми е било много забавно да рисувам, впоследствие продължавах да рисувам през годините в училище. По някакъв начин се идентифицирах и се сближих с няколко от възпитаниците на Художествената гимназия в Казанлък, които бяха един вид елит и пример за дисидентско мислене, бунтарско поведение и активизъм по онова време на комунистическия тоталитарен режим. За мен, тогава, да рисувам и да бъда с артистите, възпитаници от това училище, беше нещо като привилегия и свещенна мисия на съпротива срещу режима, който ми пречеше да се чувствам и живея свободнo.

В един момент, на около 17-годишна възраст продадох за първи път мое произведение, маслена картина. А първата ми самостоятелна изложба се състоя, когато бях на 18 години. Докато служех в родната казарма, показах серия от различни произведения в общинската изложбена зала на град Казанлък, дори вече имах комерсиалния успех от 2 продадажби, едната от които беше откупа от самата директорка на тази изложбена зала. Но дори и в този момент изкуството никога не е било разглеждано като сериозна перспектива на житейската ми реализация. Само и единствено за забавление.

После имах и удоволствието да си направя още един забавен експеримент, през 1988 година, докато бях все още в армията, реших да кандидатствам във Факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет, съвсем логично не бях приет понеже нямах нито необходимите връзки, нито произхождах от надеждно и комунистическо семейство... Нямах дори необходимата подготовка за тези изпити. Това беше, по-скоро една поредна авантюра, и претекст да бъда извън казармата за няколко дни. После учих един семестър в педагогическия институт "Любен Каравелов" в Кърджали, със специалност Български език и литература. Но съвсем логично, не издържах на атмосферата и "нивото" там и напуснах след няколко месеца.

В средата на 90-те години Вие емигрирате за три години в ЮАР? Какво Ви отведе там и с какво ще запомните престоя си? Как след това се озовахте в Париж?

През 1993-94 отидох за първи път в Южна Африка, но в никакъв случай не е е било с цел да емигрирам. По-скоро беше един етап от по-сложeн план, но след като поседях няколко седмици, съвсем в движение, планът се промени и реших да поостана по-дълго, та така стана година. След това се върнах в Европа. Първо в България, но там трудно си намирах място и някакъв начин за себереализация и реших да направя някакви усилия да осъществя една стара мечта - да посетя Париж и да покажа картини там - колкото и дръзко и безумно да изглеждаше тогава и да не получавах никакво окуражаване и съдействие от околните, освен от брат ми, който вече беше във Франция и служеше от няколко години в Чуждестранния Легион. С негова помощ и моята прословутата дързост и авантюризъм, започна и главата от историята на живота ми, наречена Париж.

Там пристигнах през 1995 г. за първи път в живота си. Тогава донесох около 20 картини, масло върху платно и фазер ... И съвсем в реда на нещата от моя гледна точка, но, като "плод на някакъв сляп късмет" според всички наоколо, чудото стана, почти веднага намерих художествена галерия, готова да изложи някои от картините ми. Тази първа галерия, където показах мои творби за пръв път в Париж, се намираше в квартала Le Marais, на улица Vieille du Temple, точно зад музея на Пикасо. Само няколко седмици по-късно намерих втора галерия, която се заинтересува от моите творби. Намираше се на Quai de la Tournelle, в Латинския Квартал, на левия бряг на Сена, точно до известния ресторант La Tour d'Argent.

Г-н Франсоа Бомон, собственикът на галерията "Emile-Vincent", след консултация с професионален експерт по съвременно изкуство, предложи да организираме самостоятелна изложба на мои картини. Това се случи в разгара на артистичния сезон в Париж, в средата на октомври, по време на периода на FIAC, когато целия артистичен свят се пренася в Париж и всичко е изкуство в Париж. Дори за мен това беше абсолютно сензационен успех.

От 20 картини по стените продадохме 9 само през вечерта на откриването на изложбата. Посланикът на България в Париж Симеон Ангелов беше почетен патрон на изложбата. Самото посолство се погрижи за организирането на вернисажа. Разбира се, това беше много различно време от днес. След този дебют в Париж, имах странния каприз да напусна Париж и Европа, и да се върна отново в топлата Южна Африка, където търсех още приключения, удоволствия, но от съвсем друго естество. Истината е, че в Африка се чувствах добре и страхотно забавно, в много аспекти усещах, че живея според принципа Carpe Diem. Следвах всичките си капризи и желания да живея сега и тук. Понякога дори с цената на не толкова безопасен начин на живот. Но за нищо не съжалявам и винаги ще пазя Южна Африка като един много специален отрязък от живота си. И винаги, ако имам отново шанса, ще се връщам там с огромно удоволствие.

Въпреки това в крайна сметка се установявате в Париж.

След 2 години престой в Дърбан, на брега на Индийския океан, обстоятелствата ме принудиха да търся ново връщане в Европа. И, разбира се, направих всичко, за да се върна в Париж, където съм и в момента, от 2001 година до сега. Париж е мястото, където се чувствам най- истински у дома си и където изкуството ми бе оценено толкова лесно, бързо и положително. След това второ пристигане в Париж, основното ми занимание и най-неустоимата ми страст стана рисуването. Париж се превърна в най-добрия житейски и културен университет и сцената за моята реализация в изкуството и живота.

Колко са изложбите, в които Сте участвали до момента - самостоятелни или пък съвместни? И къде са били те?

Ако не правя изкуство, не знам какво друго ще да правя? Не мисля, че ще мога да правя нещо друго изобщо. Вече от доста време не броя изложбите, които организирам или тези, в които участвам. Само в Париж те са повече от 30, както и в други места в Европа като Лондон, Мюнхен, Прага, Барселона, Виго... дори и в София имам една солова изложба през 2009 май беше.

Но не мисля, че статистиката или количественото измерение - колко броя точно изложби имам, е от някакво мега значение за мен лично. Това лесно може да се провери в артистичната ми биография в сайта ми, в случай, че някой действително се интересува от сухи цифри. По-интересно е за мен да се забавлявам, да срещам нови хора, да пътувам и опознавам нови градове, музеи, гастрономия и култура, за което изложбите ми са идеалното алиби. Но космополитен Париж ще си остане моята основна база, извор на вдъхновение и сцена за артистична реализация.

В едно от ревютата на Вашето творчество пише, че се опитвате да размиете границата между абстракция и реализъм. Възможно ли е това обаче и към кое от двете направления се чувствате по-увлечен Вие самият?

По отношение на визуалния ми изказ, в настоящия период съм се фокусирал върху фабрикуването на два вида произведения. Единият, този, с който съм познат, признат и който ми носи и някакъв успех по галерии и сред колекционерите от различни страни на Европа, това са моите Парижки портрети, показващи невъзможни сюжети-пъзeли, фрагментирана парижка реалност, деформирана от отраженията върху стъклени повърхности, с които изобилства модерният свят, който също е едно плодородно поле за изява на квази-патологичен онлайн селфи нарцисизъм и култ към изображението като цяло.

Другата забежка, е фабрикуването на Дада колажи, едно сравнително ново занимание, което правя по-скоро между другото, за да си почивам между сеансите от сериозната живопис, но което определям като много по-искрен и по-силен израз на жаждата ми за свобода и на истинския ми характер на непокорен бунтар и борец срещу всякаква тирания и наложени от властта ред, закони, канони и догми, както във всекидневния живот, така и в културата и изкуството или в духовността, които нарушават природната хармония и фундаменталните човешки права.

В Дада творбите имаме смесица от колаж и живопис, което е вид барокова архитектура, изградена от прекомерно изобилие от образи, съпоставени по псевдохаотичен начин, от линии и цветове... лош вкус, граничещ с двусмислен и изискан кич, съзнателно проучен и изразен анархиcтки хумор, провокативна ирония чрез наивни, квази-инфантилни визуални бракове, спонтанно избликнали и материализирани в подривен триумф. Това са пренаситени почти до експлозия творби, в които окото на зрителя няма къде да спре и да си почине, усещайки натрапчиво и главозамайващо формално и хроматично изобилие. Тези творби са прекрасен пример за незачитане на всичко, което се е приема като официална рамка на хармония, съгласуваност, конвенционален канон, композиционни и академични традиции на изобразителното изкуство.

Абсолютно важно е да се подчертае, че в тези произведения няма история за разказване, нито каквото и да било политическо, социално, екологично, морално, културно или религиозно послание, което да се внуши на зрителя и обществото. Нито пък са предназначени да проявяват някакви художествени концепции, поетични стремежи, емоции, чувства, реакции, спомени, състояния, изследвания, търсения, задаване на въпроси, наблюдения, преживявания и всякакви други обичайни за съвременното изкуство декларации от този род.

По отношение на сериозната ми живопис - използвам изкривяването на реалността, чрез отражения като инструмент за деконтекстуализиране на тази реалност. Mоите картини не се придържат към дразнещото, конвенционално представяне на разпознаваем модел, а се освобождават в нова двусмислена фикция, правейки я безвременна, изразена с тези деконтекстуализирани форми, поставени в безвремево пространство.

Аз лично наричам този си стил Церебралeн Реализъм. И съм убеден, че съм един от малкото съвременни художници, които се осмеляват да изобразят изключително сложни, но безкрайно очарователни живописни произведения, които са огледални отражения, уловени върху стъклени повърхности, от градската среда на Париж.

Градът на светлината е основният ми източник на вдъхновение. Опитвайки се да заинтригувам и изненадам публиката си, се фокусирам върху пресъздаването на един нестандартен Париж, неочакван, загадъчен, "невиждан досега“. 

Отразяващите повърхности фрагментират и деформират изображението, предлагайки безброй изобразителни възможности чрез умножаване на ефектите на светлината, което води и до мултиплициране на цветовите гами. Пречупванията интензифицират визуалната информация, с която художникът трябва да работи, и съвсем естествено умножават композиционните възможности.

Отражението върху стъклото разделя изображението така, че една част от картината възпроизвежда вътрешността на пространството, а другата част обхваща външната сцена. Имаме едно сложно сливане на вътрешната и външната реалност, наблюдавани върху и през стъклото. Смесицата от интериор и екстериор създава образ, чиято сложност е почти невъзможна за разплитане. Тези произведения са също така и краен отказ от примирение с баналността, своеобразна защита срещу вкорененото робуване на патологично конформисткия модерен свят. Картини, които са абсолютно барокови, пренаситени до степен на експлозия, където окото на зрителя няма къде да спре и да си почине, усещайки визуално и цветно изобилие, натрапчиво и главозамайващо. Техният анаморфен и халюцинаторен характер, заедно с тяхната изключителна гъвкавост на сугестивност, са от решаващо значение за тази неразбираемост и двусмисленост.

Вие сте сред участниците в груповата изложба “A part, аpart” в Париж по покана на Ваня Донева. Как получихте поканата и колко от творбите Ви са изложени в галерия “Éphémerè”?

Благодаря на Деси Бинева, директорката на Българския културен институт в Париж, която ме попита дали ще се съглася да се включа в тази изложба. Впоследствие се запознах с Ваня и реших да се впусна в тази малка авантюра. Жалко е, че изложбата им продължава само пет дни, но понякога качеството е по-важно от количеството.

Какви са бъдещите Ви професионални ангажименти?

В този момент тече и друга групова международна изложба в галерията ми в Париж, която е плод на мой кураторски проект и в която участвам и с мои творби. На 30 юни се открива и голяма двумесечна солова изложба на мои творби в Югозападна Франция, после през септември за 10 дни изложба на мои колажи в малка групова изложба в Казанлък в България, после през ноември участие в международен Арт Салон във Франкфурт в Германия, където ще бъда представен от парижката ми галерия, после през целия ноември - нова солова изложба в Париж...

Тази година е доста натоварена по отношение на събития, свързани c мои творби, но не бива да се оплаквам излишно. Дай Боже на всеки артист подобно натоварване!

Особено ми е сладък нюансът, че правя всичко това без да съм дипломиран и без дори да съм учил в някакво училище за изкуство или арт мениджмънт. Абсолютен аутсайдер съм и това не ми звучи като обида. Достатъчно е човек да живее и се развива в Париж и с необходимата дързост и интелектуален багаж, няма невъзможни неща!