site.btaКъде е роден Крали Марко, кои са правнуците на баба Илийца и кога човек се сърди на Господ - тези истории събира журналистът Румен Стоичков в книгаСофия, 2 ноември /Лора Метанова, БТА/ Според една легенда Крали Марко се е родил в Горни Коритен -

BOBSTH 07:30:01 02-11-2020
GI1643BO.009 07:30
книга - репортажи - села - любопитно

Къде е роден Крали Марко, кои са правнуците на баба Илийца и кога човек се сърди на Господ - тези истории събира журналистът Румен Стоичков в книга
София, 2 ноември /Лора Метанова, БТА/
Според една легенда Крали Марко се е родил в Горни Коритен - село, което се намира близо до Кюстендил и което e описано в новата книга на Румен Стоичков "По билото на миналото". В нея звучат, образно казано, забравените гласове на хора от изчезващи български села - подобно и на предишните пет книги, издадени от автора.


В последните 10 години събирам памет, и това е своебразна мисия за мен, коментира пред БТА Стоичков, който е бил дългогодишен водещ на предаването "Нощен хоризонт" на БНР. Той разказва в книгите си за предания и легенди, за причудливите имена на селцата, за войнишките паметници и т.н. - чрез спомени на хора - словесен фолклор, който, по думите му, си отива безвъзвратно, заедно с хората, които живеят в тези малки селища.
Диалозите с жителите на Горни Коритен са от 2012 г., когато там живеят 18 човека, няма магазин, а обществен транспорт се движи два пъти седмично. Журналистът посещава много български села, интервюирал е хиляди хора и казва, че това са своеобразни радиорепортажи, в които са преплетени житейски истории, наследените предания за миналото - без дума художествена измислица.
В Челопек например се среща с пра-правнучка на Баба Илийца и описва къщата музей, в която има портрет на възрастния Дано Иванов Илиев, болното внуче, заради което Баба Илийца прекосява Искъра. Всъщност истинското име на Баба Илийца е Пена, но по стар български обичай жените са наричани на имената на съпрузите си - например от Пенчо - Пенчовица, от Илия - Илийца, обяснява авторът. А идеята за възраждането на къщата е именно на нейната потомка, като реално домът е превърнат в своеобразен етнографски музей - с носии и предмети от бита на предците.
Глогово пък пази легенда за девет катъра, натоварени със злато, укрити някъде в землището на Каяджик от четата на Поп Мартин. В село Арковна разказват за странната птичка "чобан кошу" и как се прави "бобота" от царевично брашно.
Възстановената църква в Декьовци също има своята легенда - някога, когато полагали старите й основи, един от възрастните жители се разболял тежко и бил на умиране. По това време в селото живяла баба Стаменка, която имала ясновидски спосообности. Хората я помолили да помогне на болния и според нейното видение основите трябвало да се направят от майстори от село Глоговица. Хората така и сторили, дядото оздравял и живял чак до 106 години, а оттогава местните започнали да правят курбан на 15 август. Колко ли човека се събират - през 2007 г. жителите са били 70, а през 2020 г. - не повече от 10, отбелязва авторът, който затова е нарекъл репортажа си "Спомен за Декьовци".
Миналото на селата оживява във всички други истории на Румен Стоичков - 300-годишен дъб расте в Мазарачево, а царският син Слав се загубва в баирите на Губислав и така дава името на селото. Бродилово е селото на главната нестинарка и на баячките, а според една от тях, може би всеки от нас носи нестинарството у себе си, но не го знае.
В "По билото на миналото" са включени историите на 40 населени места. В тях се преплитат и чисто житейски истории. За мен те са много важни и ценни, карали са ме да се разчувствам и развълнувам, дори да рухна, разказва Румен Стоичков.
В малките забравени селища са останали предимно възрастни жени, които се обръщат към госта с "чедо" или "сине". Авторът ги нарича "необикновени обикновени хора". Една от срещите му, които са го впечатлили, е с възрастна жена от село Джурково. Тя се е родила в многодетно семейство и не е ходила на училище, защото още от седемгодишна възраст е започнала да работи. Когато е била на 18 г., се е омъжила и е родила първото си дете, а на 20 г., когато е била бременна с второто, мъжът й нелепо загинал в казармата. На 21 г. , вече вдовица, с две деца, започнала да се чуди какво да прави, защото била неграмотна и неука и дори и в магазина се опитвали да я мамят с парите. "Накрая измислих - слагам децата вечерта да спят, запалвам газената лампа и вземам от рафта пакет "Захар". Понеже знам, че е захар, значи първата буква трябва да е "з", втората трябва да е "а", и пиша с едно моливче" . После вземала олиото и по същата логика - знае, че първата буква е "о", втората "л", и ги изписвала. Така от продуктите се научила да пише.
В село Църварица пък вижда жената, която се сърди на Господ. Спряхме с колата на мегдана, с колегата ми се разделихме, за да разгледаме, и така намерих баба Еленка Стойкова, в една къща накрай селото, разказва Румен Стоичков. Той още си спомня 90-годишната жена, която цепи дърва, сложила на пънче един по-малък кютюк, и малкото котенце, което седи край нея и я гледа предано. Оказва се, че Еленка Стойкова никога не е напускала селото - грижила се е за къщата, вършила е, каквото трябва, дори не знае какво е море, какво е почивен ден, но може да говори много за историята на селото, за преданията и легендите. Тя обаче се сърди на Господ, защото не я прибира. Мъжът й и един от синовете й са починали няколко години по-рано и тя иска да си отиде "горе, при них". Журналистът е впечатлен както от огромната й доброта и гостоприемство, така и от обръщението "чедо" към него, непознатия човек.
По време на пътуванията му се е изненадвал от някои традиции - например в Цапарево и Гореме възрастните жени спират да пеят, когато някой от семейството е починал.
От общуването си с тези хора журналистът е научил и нещо за щастието. В село Стоилово, където живеят около 70-80 човека, са организирали празник с "магарешко сафари". Избрал си един човек, седнал до магаретата, и решил да му зададе няколко шеговити въпроса. "Той се ядосваше все повече, накрая се изправи, размаха пръста си заплашително, и вика: "Момче, аз съм ги взел от малки, отгледал, възпитал съм и съм дал на хората четири магарета, които и до ден-днешен им вършат работа - аз съм един щастлив човек!". В същото село Румен Стоичков срещнал и възрастна жена, която му отговорила със същата фраза - че е щастлив човек. Когато я запитал защо, тя му обяснила, че е на 80 години и е жива и здрава, живи и здрави са децата и внуците й, има две крави, кокошки и патки, а всяка сутрин, когато погледне към Странджа, вижда в каква красота живее.
Движа се по билото на миналото, но същевременно правя паралел и с настоящето, коментира Стоичков. Тези села си отиват и това минало стои в ръцете ми и мога да го съхраня, казва той и допълва, че в този смисъл и той е щастлив човек.



/ГИ/