site.btaТезджан Ферад: Актьорската професия изисква огромна дисциплина и отдаденост

BOBSTH 13:15:31 14-12-2018
AM1314BO.002
изкуство - Тезджан Ферад - интервю

Тезджан Ферад: Актьорската професия
изисква огромна дисциплина
и отдаденост


София,14 декември /Оля Ал-Ахмед, БТА/
Актьорската професия изисква огромна дисциплина и отдаденост, заяви в интервю за БТА актрисата Тезджан Ферад - Джани, която зрителите напоследък свързват с много изяви, но най-вече с последната - моноспектакълът "Прегръдката на ангела".
"Този спектакъл е мечтан повече от 10 години и сега, когато стигнах до реализацията му, съм в шок колко актуална се оказа темата му. Насилието е остра и болезнена струна, която се осмелих да докосна и се съмнявах до последно. Но след като чух и видях очите на хората в публиката по време и след премиерата, нямам никакво съмнение, че е бил правилен изборът на текст, чийто автор е Светлана Лажова. Магдалена Ралчева изключително професионално овладя репетиционния процес, вплете и кино в моноспектакъла и освети неподозирани качества в мен като актриса, за които до този момент никой не подозираше", разказа Тезджан Ферад.
Фактът, че реално помагаме на жени, преживели насилие и на децата им, ме мотивира допълнително, защото аз мога да помагам чрез изкуството си, допълни актрисата.
Тезджан Ферад - Джани е българска актриса. Родена е на 18 май 1982 г. в Силистра. Завършва Актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Румен Рачев, випуск 2010 г. в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Впоследствие завършва и магистратура - режисура в куклено-театралните практики с худ. ръководител Славчо Маленов, пак в академията. Реализира дипломния си спектакъл "Малката русалка" в Кукления театър във Варна.

Следва цялото интервю:

Въпрос: Една млада актриса пристига от Кърджали в София. Защо?
Отговор: Кърджали е уникално място с прекрасни хора. Това беше доста полезен етап в живота ми, който ми даде много. До ден днешен общувам с много от приятелите ми там. За театъра там ми беше казал покойният вече Едмонд Грозданов и, за щастие - Орхан Тахир (директор) и Сабиха Местан (заместник-директор) ме посрещнаха като свое дете. В театъра в Силистра, влязох след конкурс, но вечното съмнение дали върша нещата правилно не ми даваше мира. Изпитвах остра нужда да вляза в академията и да разбера как се случва всичко от А и Б.

Въпрос: Споделете Вашето мнение в какво състояние е българският театър в провинцията?
Отговор: Като актриса, която доста години беше на щат в държавните театри в Силистра и в Кърджали, споделям, че това е борба с "вятърни мелници". Актьорите работят с такава всеотдайност, за да изпълнят едни непосилни условия. Театърът не може да подлежи на аритметика. А и някой да ми припомни кога в историята на изкуството е имало театър, който да се е самоиздържал. Театърът винаги е имал меценати, покровители, наречете ги както искате. Не може да има битови сметки, шашми с билетчета, на гърба на едни хора, които искат да правят театър. Колко пъти в месеца, хората в провинцията могат да си позволят да отидат на театър?

Въпрос: Разкажете малко повече за себе си, за детството? Къде сте израснала? В какво семейство?
Отговор: Родена съм в малко градче с дългогодишна история на брега на Дунава - Силистра. Не мога да плувам, защото като малка, за да ни предпази от инциденти, майка ми, разказа на мен и брат ми, че на дъното на зелените води в реката, живеели огромни алигатори. Оказа се, че само аз съм й повярвала. Извън шегата, с родителите ми изминахме дълъг път и от едно голямо съпротивление срещу това дъщеря им да се занимава с театър и кино, към днешна дата, те са ми най-верните съюзници. И в момента майка ми е до мен, за да мога аз да играя моноспектакъла си и да пътувам. Родителите ми ме научиха какво е безусловна любов. Имах безоблачно детство. Никога не сме били лишени от нищо, никога не сме се почувствали по-малко обичани с брат ми. Моите родители са перфектната симбиоза за семейство.

Въпрос: Защо решихте да станете актриса? Нима това е перспективна и обещаваща професия у нас?
Отговор: Изобщо не е перспективна професия и се пробвам да откажа всеки, който сподели, че се засилва към професията като му разказвам разни "ведри" неща от "кухнята". Всеки път, щом ме одобрят на някой кастинг, се учудвам как стана този номер, без някой продуцент да ми предложи ултиматум и без да имам необходимите връзки. Явно стават и чудеса. Особено се гордея със спечелен кастинг за една международна реклама, защото там нямаше значение кой си и на кого си човек. Имаше значение само това какво ще покажеш на кастинга. Одобриха ме сред едни от най-популярните и красиви актриси и моделки на България.
Как реших да стана актриса? Завършвайки средното си образование в далечната 1999 г. и на 17 години, за да се измъкна от "турския сериал" вкъщи, спешно трябваше да се ориентирам и да започна да уча и да работя. Мечтаех да стана моден дизайнер, в часовете по математика се усъвършенствах да рисувам различни модели. По едно време се засилих да ставам журналист, но майка ми каза, че не иска да загуби детето си в Кербала. И докато се чудех дали не е най-разумно да стана психоаналитик, ми хрумна, че съществува професия, в която мога да бъда всичко, което поискам и като бонус някой да ми плаща за това. Актьорството е някаква луда болест, за която други луди плащат. Не е никак лесно, цветно и забавно. Точно обратното, изисква се огромна дисциплина и отдаденост, а заплащането изобщо не е примамливо, така че който не го иска наистина, по-добре да стане нещо друго.

Въпрос: Как се отнесоха родителите Ви от един малък провинциален град, когато им съобщихте добрата новина - че ще ставате актриса?
Отговор: В началото това беше шокиращо за тях. Турският манталитет също си каза думата. Бягала съм от къщи, за да се занимавам с театър и кино, и ако се наложи пак ще избягам от всеки, който ми постави рамки от някакъв характер. Цената за този избор е висока, но "Свободата Санчо", а и очите на зрителите след спектакъл не заменям за нищо друго.

Въпрос: Ако трябва да върнете годините назад, които не са толкова много, бихте ли променила нещо?
Отговор: Правила съм много грешни избори в своя живот, но душата ми е избрала този абсурден и цветен сценарий. Дресирам съзнанието си да благодари за всичко, което имам. Имам прекрасен син на почти 5 години, имам огромно количество истински приятели, имам театъра, киното, имам уникално семейство. Не знам какво повече да искам, освен световен мир и здраве за целия свят.

Въпрос: Тезджан Ферад - Джани - име, което зрителите напоследък свързват с много изяви, но най-вече с последната - "Прегръдката на ангела". Разкажете малко повече за този проект? Защо се захванахте конкретно с този моноспектакъл?
Отговор: Този спектакъл е мечтан повече от 10 години и сега, когато стигнах до реализацията му, съм в шок колко актуална се оказа темата му. Насилието е остра и болезнена струна, която се осмелих да докосна и се съмнявах до последно. Но след като чух и видях очите на хората в публиката по време и след премиерата, нямам никакво съмнение, че е бил правилен изборът на текст, чийто автор е Светлана Лажова, която хората познават от виртуалните й изяви в литературния сайт "Откровения". В началото това беше комедиен монолог и си го бях избрала за монолог в часовете на любимия ми проф. Любо Гърбев в академията. Това е учителят, който дава на студентите широко поле за експеримент и умело ги насочва. Той ми даде пътя и ще съм му вечно благодарна. Използвам интервюто да му благодаря и публично: "Професоре, благодаря, че Ви има. Обичам ви, предполагам, както всички ваши студенти, и извън 1 ноември, няма да спра да повтарям - какъв уникален педагог сте".
В живота ми има доста земни ангели, които ми помагат и ме насочват. Познавах Магдалена Ралчева от работата ми с нея по филма "12 А", на който тя е режисьор, а сценарист е бащата на сина ми и бивш мой съпруг - Николай Колев. Магдалена Ралчева изключително професионално овладя репетиционния процес, вплете и кино в моноспектакъла и освети неподозирани качества в мен като актриса, за които до този момент никой не подозираше. Благодаря на нея и на клуб Зонта, че прегърнаха идеята на спектакъла. Фактът, че реално помагаме на жени, преживели насилие и на децата им, ме мотивира допълнително, защото аз мога да помагам чрез изкуството си.

Въпрос: Трудно ли се играе моноспектакъл - когато си сама със себе си на сцената?
Отговор: Признавам си, че умирах от страх до последно. Половин час преди началото всички жени от екипа плюс тези от студиото, където го играем в София (Студио 5 на НДК), се разхождаха в гримьорната, някой си търсеше палтото, друга ми изпращаше поздрави, трета се опитваше да ме почерпи с шоколад. Никога до този миг не съм била сама на сцената и само си повтарях - само ти, Господ и зрителите. Разкрещях се на жените в екипа да спрат да комуникират с мен и изведнъж стана тихо. Събрах и фокусирах енергията си. Когато излязох на сцената, усетих как всички в салона всъщност дишаха заедно с мен, плакаха заедно с мен, смяха се заедно с мен. Те ми бяха партньори. Думите и очите им след финала още ме държат във въздуха и ме мотивират, че смисъл има.

Въпрос: Вярно ли е, че сте открила сценария съвсем случайно?
Отговор: Може и да е случайно, но аз обичам да наричам Господ "Великият сценарист". С всичките си безумни хрумвания и сценарии, той е вкарал в живота ми уникални личности. Светла Лажова е един от тях.

Въпрос: Споменахте, че като актриса сте на свободна практика. Само от актьорството ли се издържате? Не е ли малко трудно и непостоянно?
Отговор: Не само. Разбира се, радвам се на всяка роля, на всяко ново предложение и спечелен кастинг. Освен това пиша за един сайт, тъй като доста време прекарвам вкъщи с детето си. Създаден е по проект и за него пишат хронично болни хора като мен. В екипа има дори двама инвалиди. Аз съм с диабет тип 1, на инсулин съм и съм с дете с аутизъм. И макар, че парите, които получавам, са неописуемо смешни, това все пак е начин да подпомагам бюджета си, защото де факто работя от къщи, а и екипът е доста толерантен към детето ми и то често виси на оперативки в офиса с мен.

Въпрос: Вярвате ли в случайности?
Отговор: Не. Мисля, че имаме право да правим избор на различни житейски кръстопътища, но всичко е предварително начертан сценарий с възможни алтернативи от "Великия Сценарист", този ексцентрик с цинично чувство за хумор, който обича да проваля плановете на хората. Сякаш ни напомня да не се взимаме много сериозно.

Въпрос: Защо изобщо се включихте в каузата за борба срещу насилието над жени? Нима изкуството, театърът, сцената, могат да помогнат?
Отговор: Ако бях създала един отбор от куп здравеняци с мускули, които тихо да се саморазправят с насилниците, щеше да е по-бързо и ефективно като метод. Чрез спектакъла, първо - реално помагаме на жени, които са минали през това, и второ, говорейки чрез изкуство на обществото, правим съпричастен всеки един с този наболял проблем. Реакциите на публиката след премиерата ме убедиха в това. Хората ми благодариха, плакаха от вълнение. Дори при мен дойде една млада жена, която призна, че е минала през това, и, за щастие, се е измъкнала от този ад. Моята задача е да окуража и други да го направят, да подтикна тези, които са косвени свидетели, да се включат и помогнат, да не подминават проблема. Според статистиката всяка трета жена в България е жертва на насилие. Това е шокиращо и плашещо, особено като се замисля колко от жените вероятно не си признават, че са жертви. Особено жестоко е, когато някой каже, че жените сами били виновни. Хубаво е българският народ понякога да застава на едно мнение. Надявам се чрез спектакъла да стигнем до повече хора.

Въпрос: В каква друга кауза бихте се включила с изкуството си?
Отговор: Бих се включила на страната на всеки онеправдан, който има нужда от защита. Когато става дума за деца, сякаш някой ме настъпва по болното място. Всичко, което има смисъл, мога да го правя чрез изкуство. Който може по друг начин, нека да не се колебае и да го прави!

Въпрос: Вие сте майка на дете-аутист. Как се справяте между сцената и гледането на прекрасния Алекс в неговия по-различен свят?
Отговор: Иван-Александър или Алекс, както повечето хора го наричат, е изключително дете. През януари ще навърши 5 години и все още не казва почти нищо. В момента никак не се вълнува от паркове и детски кътове, но е вманиачен по возенето с градски транспорт. Уговарям срещите си в другия край на София, за да може да си "вземе возенето" за деня. От друга страна той е най-смиреният човек, когото съм виждала. Водя го със себе си на репетиции, турнета, участия, оперативки на сайта, за който пиша. Той омагьосва всеки, който го срещне. Не го казвам, защото е мое дете. Когато видя родител на улицата, който казва на детето си: "Млъкни, че ми надуваш главата", ми се иска да го спра и да му напомня, че не знае какво има. Но от опит знам колко е дразнещо някой да ти влиза в личното пространство и се въздържам. Всяка дума е като божествена лечебна капка. Алекс е много сензитивен и съм убедена, че разбира, дори вижда неща, които ние не виждаме, но не всеки път дава индикация и често се чудиш дали те разбира. Силно интуитивен, крайно упорит. Обичам да се шегувам, че не е случил на майка - често си мерим ината. С Алекс работят различни специалисти, с които той отскоро остава сам за по час. Това е изключителен напредък, защото той е болезнено привързан към мен. Не знам колко разбира, но се старая непрекъснато да му показвам и казвам колко е обичан. Извън заниманията му, се старая да го запознавам с различни хора и мисля, че най-голям напредък бележи с общуването си с тях. Вече забелязвам, че започва да изгражда лични взаимоотношения с всеки. С него се научих да ценя малките неща, но главният урок, заради, който е избрал мен за майка, мисля, че е търпението, което толкова ми липсва.

Въпрос: Достатъчно ли се прави от държавата и институциите за децата аутисти? Сега е моментът да кажете какво не достига и какво смятате, че трябва да се подобри?
Отговор: Да кажа нещо позитивно - преди да ми се наложи да се сблъскам с това, не знаех, че има добре изградена и реално работеща система. Преподавателите, които работят със сина ми са изключително търпеливи. Миналата година посещаваше един дневен център за деца с аутизъм "Дъга" в Лозенец. Хората там, подходиха към него като към диво зверче, което е нужно да опитомят. Трогваха ме до сълзи с безкрайното си търпение и методичност. Групите са малки и всяко дете получава необходимото внимание. Мисля, че има сериозен недостиг на преподаватели в т.нар. ресурсни центрове. Детето се среща с ресурсния си педагог два пъти в седмицата за по един час, защото тя има многобройни ангажименти и към други деца. Ако имаше достатъчно преподаватели, може би щеше да има много повече време за всяко дете и резултатите да са още по-добри. Ерготерапвтите в т.нар. сензорна стая, която посещава, са изключителни, но за там кандидатствахме заедно с още 100-на дечица. Иван-Александър е сред одобрените късметлии.

Въпрос: Борите се против насилието над жените, искате те да са щастливи. А самата Вие щастлива ли сте? Кой е човекът до Вас, който Ви прави щастлива и Ви дава опора?
Отговор: Да, щастлива съм. Човекът до мен го познават и обичат всички. Това е актьорът и режисьор Владислав Карамфилов-Въргала. Излишно е да казвам, че той винаги има начин да те разсмее или утеши. Разбира се, той е човекът, който може да ме изкара извън кожата от гняв, но пък сдобряването е толкова сладко. Откакто е част от живота ни, Иван-Александър бележи изумителен напредък в развитието си. Владо е изобретателен, безкрайно търпелив и нежен с детето. Благодарение на него, малкият се запозна с изключителни хора, попада на безкрайно интересни места, има вълнуващи приключения и най-важното, благодарение на Владо преодолява много от страховете си. Общуването между двамата е изключително красиво. Владо е правил неща за детето, които никой друг не е правил и това е незаменимо.

Въпрос: Коя роля мечтаете да изиграете?
Отговор: След "Прегръдката на ангела" ми се играе в ярка комедия. Може би Илайза Дулитъл в "Пигмалион". Играе ми се онази вещица в "Сън в лятна нощ", вдовицата от "Мечка" на Чехов, играят ми се тъпи кифли и мутреси. Играе ми се пародия на някоя героиня на Оскар Уайлд, те са толкова драматични, че би било чудесно човек да осмее тази мелодрама. Играят ми се вещици, кралици, свекърви, роли, които дават възможност човек да разгърне емоции чрез гротеска. Едно време мечтаех да изиграя Едит Пиаф, но един близък приятел ме убеди, че няма как да намерим баскетболисти, с които да я изиграя.

Въпрос: След ролята на Ана в "Прегръдката на ангела" какво ви се иска да кажете в пряк текст на малтретираните и оскърбявани жени?
Отговор: Ти не заслужаваш това. Ти не си виновна. Ти имаш избор. Ти не си сама! Излез от този ад и живей.

Въпрос: Кога е следващото представление на "прегръдката на Ангела"?
Отговор: На 28 декември в София. Мястото е Студио 5 на НДК, а билети се резервират само по телефона и се купуват непосредствено преди спектакъла.

Въпрос: Имате ли мечта?
Отговор: Извън утопичните ми видения за световен мир и разбирателство, за един свят без фундаментални изцепки, с безплатно образование и здравеопазване за всички, имам и една конкретна идея. Някой ден, когато детето порасне и тръгне по своя път, когато вече няма да имам сили да обикалям по турнета, ще си купя (построя) някаква огромна къща с много стаи за гости, на брега на нашето море. Ще пиша. Обожавам да пиша. Всеки, който иска да избяга от ежедневието си, ще може да идва да се разсее и да си почине. Ще устройваме музикални, литературни, кино и театрални вечери. Ще рисуваме морето, ще си разказваме смешни истории, ще си измисляме различни каузи и ще броим среброто в косите си.

Въпрос: Какво ще пожелаете за Коледа на всички жени по света?
Отговор: Пожелавам да се видят в огледалото на истината. А истината е, че никоя жена, никое същество, не заслужава да бъде нещастно. Тормозът не е само физическа проява. Пожелавам им кураж, за да намерят сила и условия да живеят за себе си, да имат достатъчно светлина, че да помагат и на други. Да са истински обичани и оценени. Пожелавам на всички жени да са щастливи. Жената е сила, жената е цвете, което цъфти, ако се полива с обич./АМ/