site.btaАмнезията за миналото в други европейски народи не е в такава степен като при нас, каза проф. Николай Йорданов

Амнезията за миналото в други европейски народи не е в такава степен като при нас, каза проф. Николай Йорданов
Амнезията за миналото в други европейски народи не е в такава степен като при нас, каза проф. Николай Йорданов
Николай Йорданов, снимка: Архив / БТА

Българите предпочитат да говорят за непосредственото настояще, което е нормално, но ми се иска понякога да отделяме време и за сериозно осмисляне на миналото, каза пред БТА проф. Николай Йорданов, директор на фондация „Виа фест“, която организира Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Той участва в международна конференция на тема „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“, която се проведе в рамките на фестивала във Варна. В дебатите участваха и специалисти от Института за изследване на изкуствата. 

Каква бе причината да се спрете на тази тема за конференцията, която се състоя тази година?

- Тя бе организирана съвместно с фондация „Хомо Луденс“ по проект, свързан с осмислянето на историята на българския театър между 1944 и 1989 г. Искахме да чуем както опита на съседни страни от Източния блок, така и на други изкуства като литературата и киното. Всяка година в рамките на фестивала ние провеждаме такива конференции, които разглеждат по-базисни теми, които не са пряко посветени на спектаклите, които гледаме, но същевременно имат връзка с тях. В това издание гледахме „Ботушът“ на Варненския драматичен театър с тема за насилието след 1944 г. Тази вечер е участието на спектакъла „Да яздиш облак“ на ливанския артист Раби Мруе, живеещ в Германия, който пък разглежда травмите от гражданската война в родината му. Макар и непряко свързан с българската действителност, аналогията с насилието е налице. 

Има ли темата за наследството от комунизма сериозно присъствие в съвременната драматургия, има ли автори, които се интересуват от нея? 

- Не много, защото тя се оказа травматична. Зрителите на спектакъла „Ботушът“ го харесаха, но остава тази трудна поносимост на страданието. Въпреки това аз смятам, че трябва да има и такива спектакли. Има култури в Източна Европа, които много по-сериозно се обръщат към миналото. Отделен е въпросът защо българското общество предпочита не толкова да забрави, а да игнорира своята история, може би поради факта, че тя не е от най-радостните. 

Това значи ли, че другите нации не забравят колкото нас, въпреки че ние все си повтаряме, че това недостатъчно осветляване и тълкуване на миналото ни носи нови грешки при сегашните ни избори?

- Аз пътувам и гледам театър в доста други страни в Европа и като че ли там амнезията не е в такава степен. На театралната сцена в последните години в България като че ли наистина взе превес развлекателната част, което е нормално, но все пак това изкуство не е само развлечение на повърхността, трябва да го разбираме по-широко. Ние се отклоняваме от ежедненивето си, за да осмислим една или друга тема, в това число и историческа, не само от комунизма, а и от днешната актуалност. На миналогодишната конференция на „Варненско лято“ се занимавахме с темата до каква степен българският театър рефлектира върху съвременните проблеми и имаше дебат дали е достатъчно. Истината е, че театърът не може да реагира като електронна медия и не е необходимо. Той би следвало да осмисля, което предполага да мине някакво време, за да напишат авторите текстове, които да бъдат поставени. 

В историята казват, че трябва да минат петдесет години, за да правим по-точни изводи. В случая с „Ботушът“ е така. Посочете други сериозни опити за такова осмисляне на травматични за нашето общество събития? 

- Следя историческите изследвания и мисля, че за този период има много сериозни, някои от които не се страхуват да дадат оценки, подплатени с факти. Амнезията по-скоро касае това, което наричаме обществена съвест. Разбирам го, човешко е по-трудно да се съгласяваме да мислим за неща, които изискват от нас духовни усилия, както и да свикнем с това, че някои от темите поставят пред определено изпитание съвестта ни. 

От фондация „Виа фест“ през 2018 г. поканихме чешка постановка на режисьора Парижек върху текст на Илия Троянов с германски актьори и Самуел Финци. Той беше чудесен пример за това, че театърът може да показва големите литературни произведения, които се занимават с тази тема. Аз бих посочил и спектакъла на Народния театър „Орфей“, който видяхме на „Варненско лято“ тази година. По един по-метафоричен начин той поставя въпроса за войната, смъртта, загубата. Говори по-обобщено, на по-философско ниво за същностните травматични проблеми, които са едновременно екзистенциални и обществени. 

Тези теми обаче могат да бъдат представени по всякакъв начин, дори с ирония, намигване, сарказъм. Има ли пример за различни интерпретации за наследството от комунизма, които не са непременно драматични или хората биха приели това болезнено?

- Ако има убедителни текстове, защо не. Сещам се, че през 90-те години Иван Добчев постави пиесата на Константин Илиев „Куцулан или Вълча Богородица“, текст, който осмисля историята на ХХ век, включая комунизма с концентрационните лагери и насилието. Мога да спомена и пиесите на Боян Папазов. Пак през 90-те години той написа три текста, засягащи травматични проблеми, които бяха поставени и някои от тях са показвани на фестивала „Варненско лято“. Така че не бих казал, че има някакъв страх или предразсъдъци. Просто като че ли усещането за това минало в общественото съзнание е оставено малко на по-заден план. И електронните медии, и хората в България предпочитат да говорят за непосредственото настояще. Това е нормално, няма нищо лошо, но наистина ми се иска понякога да отделяме време и за сериозно осмисляне на миналото. 

В кои национални драматургии са по-силни в това осмисляне?

- Във всички източноевропейски страни се занимават силно с това. Гледал съм такива представления в Полша, в прибалтийските републики. Бяхме поканили неотдавна един чешки документален спектакъл, в който по много интересен начин актрисата на сцената показваше снимки от нейното семейство и така през бабата и дядото, майка си и баща си, тя представи историята на Чехия, Чехословакия, Австро-Унгария. Това беше много интересен разказ през индивидуалните съдби, от който изплува истината за този ХХ век, който уж е вече отдавна зад гърба ни, но все още не знаем кога ще се отървем от наследството от него. Наистина ще бъде много жалко да отидем един ден на Марс и да продължим да влачим конфликтите от ХХ век. 

 

/ХТ/

В допълнение

Избиране на снимки

Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.

Изтегляне на снимки

Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите

news.modal.header

news.modal.text

Към 16:51 на 28.03.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация