site.btaГеорги Бърдаров представи дебютния си роман в Люксембург

Носителят на Европейска награда за литература Георги Бърдаров представи дебютния си роман „Аз още броя дните“ (2016), който по-рано този месец излезе на немски език, в Люксембург. Това се случи по време на съвместна конференция с босненския писател Фаиз Софтич. 

Под егидата на културно сдружение Д‘Брек и Културен кръг на европейските институции, българският писател коментира пред българската и босненска общности в Люксембург за болката и нечовечността на историите, допринесли за съставянето на неговата творба, посветена на обсадата на Сараево. Това съобщи за рубриката БГ Свят на БТА Георги Вутов, сътрудник в Българското посолство в Брюксел.

Представянето на романа е част от проекта на издателство Мусагена „Мостове от думи“, финансиран от Национален фонд „Култура“ по Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации. Турнето на книгата в Западна Европа предвижда гостувания и в Кьолн, Лайпциг, Бремен и Берлин.

Дискусията с Фаиз Софтич, който към момента има четиринайсет публикувани книги, даде възможност на присъстващите да добият представа от първо лице за истинската същност на войната - нещо, до което самият Бърдаров признава, че може само да се докосне, без да го разбере. Обсадата на босненската столица Сараево е най-дългата обсада в съвременната история на човечеството, продължила от 1992 г. до 1996 г. Тя отнема живота на почти четиринайсет хиляди души, над пет хиляди от които са цивилни. 

Ето какво сподели за БТА Георги Бърдаров: 

Романът е посветен на обсадата на Сараево. На фона на войната в Украйна, каква трябва да бъде ролята на изкуството във войната?

Особено когато става дума за война, ролята на изкуството е да показва реалността. Такава, каквато е. В нейната брутална същност, за да могат хората да осъзнаят, че няма нищо по-страшно от войната. Много често, особено в моето детство, в книгите, които съм чел, най-вече за Втората световна война, тя беше представяна по един героичен начин. Израснал съм с тези истории колко е героично да отидеш на война, да загинеш в бой. Аз съм категорично несъгласен с това. Изкуството, литературата – всяко едно изкуство – трябва да показва бруталната, кървава същност на войната и това, че войната е просто бизнес, от който някой печели, а хората умират, мислейки си, че го правят за някаква кауза. Това е моята визия.

Търси ли изкуството обективност, в този ред на мисли, когато борави с подобни теми?

Тук вече е много трудно. Аз трябва да бъда обективен от гледна точка на факта, че съм университетски преподавател и съм свикнал на студентите ми по етнорелигиозни конфликти първо да представям фактологията, да им представя различните гледни точки, да не им налагам моето собствено мнение, да ги оставя сами да стигат до собствени изводи. Така се старая да бъде и в книгите ми. По принцип, обаче, е много трудно. Както е казал Албер Камю, няма една истина, всеки има своя, собствена истина, която за него е най-истинска. И още нещо, което много често цитирам пред моите студенти – първата жертва на всяка една война е истината. Това е казано още преди Втората световна война, а войната в Украйна днес според мен е най-яркото доказателство за това. Така че, да запазиш обективност, особено ако си част от враждуващите страни, е почти невъзможно.

Имахте възможността да събеседвате и с босненския писател Фаиз Софтич. Той е преживял обсадата на Сараево, но сподели, че е неспособен да напише роман за войната в Босна. Какво имате предвид с думите, че човек разбира войната, само ако я е преживял?

Както споделих и на самото представяне [на „Аз още броя дните“], преди да отида в Сараево, за да проуча историите на моите главни герои – беше през 2015 г. – аз живеех с арогантното самочувствие, че знам всичко за тази война, тъй като съм университетски преподавател, знам фактологията от 9. век, как са се формирали геополитическите субекти в района, какво се е случило по време на самата война – дори по дни знаех какво се е случило. И когато чух още първия разказ на една жена, мюсюлманка, преживяла цялата блокада, си дадох сметка, че не знам абсолютно нищо. По-късно, след останалите ми срещи там, осъзнах, че само който е видял смъртта в очите, който е видял пред него да умират толкова много хора, може да говори за войната от първо лице. Всеки един останал човек, в това и число и аз, може да се е докоснал до част от тази болка, но не я преживял, не е неговата лична болка. 

Най-големият комплимент, който получих за моята книга, беше от Ваня Джаферович, който първоначално отказваше да я прочете. Беше написал в един пост, че никога няма да прочете книга от българин за тяхната война [в бивша Югославия], понеже няма как чужденец да я е разбрал. Когато я прочете години по-късно, ми се обади и каза: „Плаках през цялото време, не можех да повярвам, че си я написал по такъв начин, а за думите ‚аз още броя дните“ – и тук замълча за малко, а после каза – „И аз още броя дните“. След това се разплака и оттогава сме приятели. Говорейки с него, пак осъзнавам, че едно е да си бил там, под куршумите, да си бил оплашен за своя живот и този на близките ти, да са умирали около теб хора, друго е някой да ти го е разказал. Дори от първо лице.