site.btaПисателят Иван Ланджев пред БТА: Българският език винаги ще е домът, който ще ми липсва и заради който се връщам

"Когато чувствам, че имам какво да кажа, го казвам. Нямам проблеми с несъгласните. Нека дебатират и коментират. Ако си струва, аз също ще вляза в разговор и в дебат. Всичко това е нормално и е част от свободата на словото". Това коментира в интервю за БТА писателят, поет, сценарист, доктор по руска класическа литература и преподавател Иван Ланджев в Бургас преди представянето за първи път пред бургаската публика на своята най-нова книга с есета, истории и фрагменти "За неизбежната случайност" (изд. "Жанет 45"). Тя излезе от печат през май тази година.

В разговора Иван Ланджев разказа още за това как в книгата успява да обедини натрупаните с годините есета, художествени разкази, публицистика, политическа сатира и няколко превода от руски под общата рамка за неизбежната случайност и водещата история на един американски лесничей - рекордьор на "Гинес" за най-много преживени удари от мълния. Авторът обясни и какво е общото и различното между книгата и пиесата със същото заглавие, която миналата година направи премиера в Театрална работилница "Сфумато" с негово участие; защо българският език е дом; как се чувства, упражнявайки свободата на словото си, както и какво го свързва с Бургас, освен любовта към поезията на Христо Фотев.  

Как се появи книгата "За неизбежната случайност" и защо от поезия преминахте към есета и фрагменти?

- Отдавна имах есета, но не знаех как да ги събера в книга. Те са много еклектични, на най-различни теми. Писани са през последните години. Имах идея да ги издам, колебаех се, но най-близките ми и важни хора ме подкокоросаха да ги издам. В това число и майка ми, която слушам също за тези неща. Тя не е писател, но е учител и мога спокойно да я слушам като преподавател. Другият човек, който много сериозно ме агитираше да издам тези есета, беше поетът Иван Теофилов. Послушах ги, реших, почнах да ги събирам, а Георги Господинов стана редактор на книгата, какъвто е заедно с Иван Теофилов и на последната ми стихосбирка.

Открих, че трябва да намеря някакъв ключ, който да събере всички тези теми в едно. Дълго не можех да го намеря, но по време на престоя ми в Щатите, където бях половин година и откъдето се върнах преди два-три месеца, успях да изнамеря рамката, която да събере всичко това в едно. В главата ми успя да изкристализира какво всъщност искам да кажа.

Разбира се, есета, истории, фрагменти е някаква жанрова номинация. Вътре има и художествени текстове като разкази, които са вкарани контрабандно. Има публицистика на злободневни теми, политическа сатира, есета за мои любими писатели и поети, джазмени, музиканти, любими спортисти. Има хумористични текстове, има и лични такива. Има няколко превода - един на Толстой, един на Бродски, което може и да звучи странно, но се връзват в книгата. Това, което държи всичко заедно, е историята за лесничея Рой Съливан, който е реално съществувал човек и е рекордьор на "Гинес" за най-много преживени удари от мълнии. Знаех тази история преди да отида в Америка, но там се по-силно се вдъхнових да я използвам.

Участвате в представление на Театрална работилница "Сфумато" с почти същото заглавие като това на книгата. Къде се припокриват двете и кое е различното?

- Представлението е отпреди книгата. Тази история (за лесничея, който държи рекорда за най-много удари от мълния - бел.а.) е рамката и в него. Тогава за първи път тръгнах да я разнищвам и започнах да я разказвам художествено. Само че в представлението има повече поезия. Пак има няколко есета и няколко прозаични текста, които разказвам на сцена, но сякаш по-голямата част са стихотворения.

В компютъра си имам една папка с такива реално случили се неща, за които съм прочел в сайт, новинарска хроника, вестник или другаде. Там са все такива откачени, любопитни факти, които са ми направили впечатление и за които съм решил, че има нещо в тях. Тази история дълго време стоеше в тази папка. Пазех си я. Казах си: тя не става за стихотворение, може би е добре за пиеса, обаче не ми стигна времето да я разкажа цялата в пиеса, не става за сценарий. Така тя стана рамката на представление, а после и на книгата с есета. 

Споменахте шестмесечния си престой в Щатите. Как намирате България след завръщането си?

- Там се чувствах добре. Основно бях в Чикагския университет, но прекарах време и в Ню Йорк. Тези големи американски мегаполиси, с всички пословични проблеми, които имат, ме зареждат, защото обичам тези градове. Беше ми любопитно, интересно, вдъхновяващо и безценно като опит. Но ми липсваше българският език. Нямах търпение да се върна.

Успях да завърша книгата и тя да излезе, докато бях още там. Някои от текстовете преведох на английски, за да можем да правим четения в Щатите и почти всичко, което правих там, беше само на английски. Едва към края на престоя ми успяхме да направим едно четене и на български език в българския център в Чикаго. Те ме изненадаха, като успяха тайно за мен някак да докарат книгата и да я видя още тогава.  

За мен България изглежда като малък, но уютен дом с всичките си неразбории: изглежда разхвърляно, роднините се карат, единият е за тия, другият - за ония и така нататък, но е дом. Особено езикът. Имал съм късмета да пътувам доста и искам да продължа да го правя, тъй като за мен това е адски важно, но езикът винаги ще е домът, който ще ми липсва. Затова и досега винаги съм се връщал. Нито един от билетите ми не е бил еднопосочен. 

А къде остава поезията?

- Въпросът е добър и уместен, защото последната ми стихосбирка излезе преди пет години и оттогава съм написал, кажи-речи, няколко нови стихотворения. За пет години съм написал по-малко от пет стихотворения всъщност - може би около 3-4. Но това не ме притеснява. Аз обикновено така пиша поезия. Тя по-скоро идва сама.

Много исках целия този корпус от прозаични текстове и къси прози, есета и фрагменти да ми се махнат от главата и да знам, че съм ги издал в книга, за да продължа нататък. Така че тази част от плана ми е осъществена. Живот и здраве, ще напиша нова стихосбирка, защото поезията не може да си тръгне от мен. Тя е начин на възприемане на света. Част е от светогледа ми. 

Губи ли се според Вас висотата на художествения език и писането в това море от пишещи в наши дни?

- Според мен ценното намира начин да си проправи път във времето и в сърцата на публиката. Най-добрият критерий и най-строгият съдия е времето. То отсява. То е обективно и каквото трябва, ще остане. Не ме притеснява, че много хора пишат, ако става дума за графоманията и това, че хората пишат повече, отколкото четат. Да, има такива хора. Нека правят онова, което ги кара да се чувстват добре. Според мен обаче те трябва да проведат честен разговор със себе си и да разберат дали това е нещото, което наистина не им дава мира, което идва неизбежно и без което не могат да живеят. Трябва да си отговорят честно на въпроса дали го правят като прищявка, в желанието си да станат известни, и след това да продължат, както смятат за добре. Аз не съм някакъв или никакъв, че да ги осъдя.

Вие представяхте Георги Господинов по време на тазгодишната "Аполония" и на няколко пъти обърнахте внимание на наболели теми, сред които намаленият бюджет за превод на българска литература и то в годината, в която българска книга и автор получиха Международната награда "Букър". 

- Не бива да забравяме на какъв житейски етап се намира Георги Господинов. Той десет години е писал колонка в "Дневник" по злободневни обществени теми. Правил го е не малко. Достатъчно е човек да му е читател и почитател по-отдавна и да се разрови в тези текстове, за да види, че го е правил. Сега отделя повече време на романите си. Освен това във "Времеубежище" той е дал своите предупреждения, които са и строго политически и голяма част от тях, за съжаление, започнаха да се сбъдват. 

Що се отнася до моите позиции - да, аз също в момента водя моя публицистична колонка в медия. Когато чувствам, че имам какво да кажа, го казвам. Чувствам се добре, изразявайки свободата на словото си. Нямам проблем с несъгласните. Нека дебатират, нека коментират. Ако си струва, аз също ще вляза в разговор и в дебат. Всичко това е нормално и е част от свободата на словото.

Мисля всичко онова, което казах на масата на "Аполония". Наречете ме старомоден или глупав, но ми се струва странно точно в година, в която сме спечелили такава престижна награда, да намалим бюджета за преводи. Защото тази награда е всъщност за превод и се поделя между автора Георги Господинов и неговия преводач Анджела Родел. Затова и би трябвало точно сега преводите да се поощряват повече от всякога. Струва ми се логично. 

С какво свързвате Бургас?

- Любовта към Бургас у всеки поет в България е възпитана, първо и преди всичко, от Христо Фотев. Освен това аз имам сантимент към Бургас, тъй като по майчина линия имам рода тук - имам прекрасни роднини, братовчедки и много обичам да идвам тук. За мен е специално място. Чувал съм и много истории за новата сграда на библиотеката. Досега не я бях виждал и съм много впечатлен. 

Освен това мои преподавате във Философския факултет също са бургазлии. Като проф. Георги Каприев, с когото имам щастието и привилегията и досега да си общувам редовно, въпреки че вече не съм студент. Той изигра много важна роля не само в моето формиране, но и във формирането на всичките си студенти. Почти няма да срещнете студент, който да не говори за него. 

Имам и двоен съименник математик Иван Ланджев, който също е родом от Бургас. Фамилията Ланджев всъщност е една много стара фамилия, която идва от Панагюрище. Има ни в музея на Априлското въстание и ако отидете там, ще видите оръжия на Лука Ланджев. Моето презиме е същото - аз съм Иван Лука Ланджев. Има Ланджеви в списъците и на Ботевите четници. Това е стара революционна, хайдушка фамилия със своя принос за българската освободителна борба - нещо, с което аз много се гордея. Не мога, разбира се, никога да се докосна до тези подвизи, но ми харесва да се чувствам мъничка част от това. Историята ми е като цяло хайдушка. Аз съм роден в Сливен, фамилията е от Панагюрище, така че отвсякъде хайдути и революционери, но и малко море.