site.btaВалентин Ганев за „Кабаре“ в Музикалния театър: Искаме да направим спектакъл-предупреждение

Искаме да направим спектакъл-предупреждение. Нарекли сме го танц върху кратера на вулкан, който напомня на много случаи в историята на хората – когато те се забавляват, потънали са в охолство, в развлечение, в забавление, без да си дават сметка, или се правят, че не знаят какво се случва наоколо и накъде върви света. Това казва пред БТА Валентин Ганев, режисьорът на „Кабаре“ в Музикалния театър.

„Най-голямото предизвикателство беше големият обем на работата и многото състави. За добро или лошо, бих казал – за добро, на основните роли в мюзикъла има по трима-четирима изпълнители. И всички те принасят свой цвят, свой стил, принадена стойност. Бих препоръчал на зрителите да гледат повече от един състав“, допълва Ганев.

Обяснява, че авторски права не позволяват да се ползват две от песните, писани от Джон Кандер за филма на Боб Фоси, а именно – Mein Herr и Maybe this time: „Тези два хита ги няма, но публиката ще види два други хита, не по-лоши, даже напоследък ми се струва, че са и по-добри“. 

Михаела Маринова, в ролята на Сали, коментира: „Песента Cabaret е едно от най-сложните за изпълнение в цялото заглавие. Защото по време на песента Сали преминава през много състояния. Тук вкарвам нещо различно като звучене. От само себе си ми дойде да уплътня гласа си, да сляза малко по-ниско в определени моменти. Въпреки че Сали е малко по-еуфорична, говори доста по-високо през цялото време, с цялата си енергия. Обаче, докато пее, има една дълбочина, която на мен ми идва много естествено да приложа, а в моето творчество това по-рядко се среща“. За певицата участието в „Кабаре“ е дебютът ѝ като актриса.

„Потопих се в изключително много документални материали, които са конкретно за живота в Германия, за начина, по който военните сили тогава са живели. Говорим за Първата и прехода към Втората световна война. Установих, че има една много парадоксална смесица – едновременно всичко е на ръба, всичко е на живот и смърт, и се хвърлят човешки животи като нищо. От друга страна, партитата вървят, шампанското също, субстанциите също. И  колкото по-голямо удоволствие, толкова повече... насилие“, казва Денис Бояджиев  (конферансието).

Режисьорът Валентин Ганев и двама от изпълнителите в главните роли – Михаела Маринова и Денис Бояджиев, пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: Има ли една основна идея или гледна точка, през която екипът чете „Кабаре“? Политическа, социална или чисто естетическа е актуалността на това произведение? Наложи ли се да бъда разиконизирани някои от образите? Лесно ли се стига до Cabaret – песента, без да се повтарят прочути интерпретации, или в случая това не е необходимо?...

Има ли една основна идея или гледна точка, през която четете „Кабаре“? 

Валентин Ганев: Да, имаше такава основна идея и основна гледна точка. Искаме да направим спектакъл-предупреждение. Нарекли сме спектакъла си с две думи – танц върху кратера на вулкан, който напомня на много случаи в историята на хората – когато те се забавляват, потънали си в охолство, в развлечение, в забавление, без да се дават сметка, или се правят, че не знаят какво се случва наоколо и накъде върви света.

Като човек, който работи в театъра, киното и музиката, обединявате ли по някакъв начин тези три енергии в „Кабаре“?

Валентин Ганев: Самият жанр мюзикъл ги обединява. Джон Ван Дрютен е в основата с една пиеса, по която е направен мюзикъл, а пък пиесата на Дрютен е направена по „Берлинските разкази“ на Кристофър Ишъруд. Тук идват и песните на Фред Ебб.

Политическа, социална или чисто естетическа е актуалността на това произведение?

Валентин Ганев: И трите едновременно. Премиерата на мюзикъла е през 1966 година. Това е времето на голямата Карибска криза, в която, в отговор на разположените в Италия и Германия ракети на Щатите, руснаците тръгват с ракети към Куба, с намерение да ги разположат там. Светът е изправен на ръба на атомна катастрофа. Няма защо да обяснявам къде се намираме в момента...

Денис Бояджиев: Сега е моментът, в който трябва да излезе този спектакъл. Сега! Всички знаем какво се случва в света. Всички знаем държавите, в които се случват всичките тези неща. Затова правим този спектакъл, защото имаме нещо за казване.

Това означава ли, че политическият контекст присъства експлицитно, а не между редовете?

Денис Бояджиев: Според мен въобще не е между редовете. Всичко е много ясно и това е заради основния текст. Дори да искате да направите МС-то някак си на страната на добрите, ако има нещо такова, не можете, защото той в основата си е вече поставен по средата на абсолютно всичко...

Какво представлява вашият Kit Kat Club – пространство на свобода, пространство на илюзия, избягване, убежище, капан, огледало на света...

Валентин Ганев: Всичко това е. Действието се развива в края на 1929 година, в Берлин. Това е края на Ваймарската република и зараждането на Третия райх. Като че ли през едно кабаре и коментара на едно такова място на свобода, за развлечение, на веселие и безгрижен дух, едни шутове си позволяват да коментират това, което се случва навън. И една човешка история, която е поставена по средата, и тя е в контекста на едни политически събития.

Как подхождате към музиката на Джон Кандер – следвате ли традицията или търсите ново звучене?

Валентин Ганев: Не мога да си позволя да търся ново звучене, защото музиката е прекрасна и разбира се, за това отговаря музикалният екип на Музикалния театър в лицето на диригента-постановчик Юли Дамянов и Георги Милтядов. Също така, Людмил Горчев е диригентът на хора.

Освен това, ние сме в едни доста ограничени, може би и слава Богу, авторски права, за варианта на „Кабаре“ от 1981 година, който ни позволява да ползваме едни ноти, един музикален клавир, и не ни позволява да ползваме две от песните, писани от Кандер за филма на Боб Фоси, а именно – Mein Herr и Maybe this time. Тези два хита ги няма, но публиката ще види два други хита, не по-лоши, даже напоследък ми се струва, че са и по-добри. 

Може да се каже ,че хореографията е знаков елемент от „Кабаре“. Как я поднасяте – като ретро, което е много модерно днес, или е постмодерна, гротескна, минималистична...

Валентин Ганев: За хореографията отговаря прекрасната Йоанна Стоянова и мисля, че тя е в ретро стил, но в същото време модерна. И артистите на Музикалния театър се справят блестящо с всичко това.

Кой е най-трудният персонаж за интерпретиране в тази постановка?

Валентин Ганев: Безспорно, това е церемониалмайсторът, или известен като конферансието, но по пиеса той се казва церемониалмайстор, или съкратено МС. 

Денис Найденов: Много е странно, че аз усещам образа по-вътрешен. Разбирам го. Не мога да кажа, че съм най-добрият или аз съм човекът, но просто разбирам типажа, разбирам за какво стои, разбирам философията му, разбирам колко е объркан. Разбирам, че иска да бъде щастлив. Той е участник в трудните времена и някак си хем иска да му е лесно, но хем си създава проблемите.

Наложи ли се да разиконизирате някой от образите?

Валентин Ганев: Не, не бих казал. Един американски критик нарича церемониалмайстора веселата кукла на престорената радост. Нарича го още грях на конец. Един персонаж, който при нас е и по пиеса, и разказвач, и коментатор, и човек със собствената си драма, е достатъчно сложен за интерпретиране и необикновено предизвикателство за всеки актьор.

Конферансието владее залата, но и я провокира. Как изградихте баланса между съблазън и заплаха?

Денис Бояджиев: Честно да Ви кажа, потопих се в изключително много документални материали, които са конкретно за живота в Германия, начина, по който военните сили тогава са живели. Говорим за Първата и прехода към Втората световна война. Установих, че има една много парадоксална смесица – едновременно всичко е на ръба, всичко е на живот и смърт, и се хвърлят човешки животи като нищо. От друга страна, партитата вървят, шампанското също, субстанциите също. И  колкото по-голямо удоволствие, толкова повече... насилие.

Какъв образ на Сали носехте в ума си, преди да започнете репетициите, и как се промени той?

Михаела Маринова: Образът на Сали, който имах в представите си, всъщност е доста трудно сама да си го нафантазирам, тъй като всички сме гледали филма С Лайза Минели. И все пак, имах някаква бегла представа, но абсолютно си представях един пъстър цветен образ, една топка енергия, която се развихря по сцената в пълния си блясък, с контрастите на щастливото и не толкова щастливото. Впоследствие, качвайки се на сцената тук, в Музикалния театър, започвайки да работя върху образа, тази ми първоначална идея не се отдалечаваше толкова от истината. По-скоро, задълбахме повече в тази драма, която се случва накрая, след като Сали разбира, че е бременна и прави аборт. За първи път ми се налага да изиграя нещо толкова драматично, така че за мен това е голямата изненада в случая.

Коя за Вас е най-съществената черта на Сали?

Михаела Маринова: Най-съществената черта е тази свободолюбивост и вяра, че със всичко ще се справи, и тази сила, която носи всъщност – като дух.

Имаше ли думи на Валентин Ганев в началото на процеса, които промениха начина, по който мислите своите персонажи?

Денис Бояджиев: Да (Смее се – бел. а.). Имахме спектакъл „Ритъмът на Бродуей“ с режисьор Александър Мутафчийски, където аз бях МС, но в концертен вариант, с различни номера и така нататък. Когато за първи път се срещнахме с Валентин Ганев, той каза, че е гледал „Ритъмът на Бродуей“, много му е харесало, но е много подредено, много чисто и много красиво. Сега искаме да е неудобно, каза той.

Михаела Маринова: Думите, които постоянно чувахме от него, от самото начало, са танц върху изригващ вулкан – да го мислим по този начин. Аз си го представям като трагедия с усмивка.

Лесно ли се стига до Cabaret – песента, без да повтаряте прочути интерпретации, или в случая това не е необходимо?

Михаела Маринова: Песента Cabaret е едно от най-сложните за изпълнение произведения, бих казала, в цялото заглавие. Защото по време на песента Сали преминава през много състояния.

Аз самата преди всичко съм певица. С това съм популярна, със своето творчество като изпълнител, вече 10 години на сцена. Но определено е предизвикателство за мен да изпея тази песен. Благодаря на всички, които ми помагат, на диригента Юли Дамянов, който е толкова отдаден на целия процес.

Промени ли се отношението към собствената Ви гласова техника?

Михаела Маринова: Определено се промени. Тук вкарвам нещо различно като звучене. От само себе си ми дойде да уплътня гласа си, да сляза малко по-ниско в определени моменти. Въпреки че Сали е малко по-еуфорична, говори доста по-високо през цялото време, с цялата си енергия. Обаче, докато пее, има една дълбочина, която на мен ми идва много естествено да приложа, а в моето творчество това по-рядко се среща.

Кое беше най-голямото предизвикване за Вас в „Кабаре“?

Валентин Ганев: За мен най-голямото предизвикателство беше големият обем на работата и многото състави. За добро или лошо, бих казал – за добро, на основните роли в мюзикъла има по трима-четирима изпълнители. И всички те принасят свой цвят, свой стил, принадена стойност в този спектакъл, и аз би препоръчал на зрителите да гледат повече от един състав.

Михаела Маринова: За мен предизвикателството определено е актьорската игра. Пея цял живот и това е нещото, в което вря и кипя. Актьорската игра е дебютът ми на музикалната театрална сцена. Да работя с толкова добри актьори около мен, които цял живот правят това, правят задачата ми още по-трудна. Така че стискайте ми палци да се представя добре.

Винаги съм знаела, че нося актьорството в себе си и съм чакала подходящия момент да го проявя. И ето сега, на 27 години, имам тази възможност, вече узряла и улегнала, да изнеса нещо такова. 

Денис Бояджиев: При мен, от една страна, това са крайностите, в които трябва да изпадам като персонаж, запазвайки едновременно много фина линия и деликатност в различни сцени. Освен това, за първи път съм на една роля с колеги като Георги-Маноел Димитров, който всички познават и е изключително талантлив, Боян Арсов също, Александър Панайотов. Има го този професионален риск – че определено имам конкуренция, ако може така да се нарече.

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Красимир Михайлов
Монтаж – Валя Ковачева