site.btaНа Великден празнуваме поражението на смъртта, каза богословът Сандра Керелезова

На Великден празнуваме поражението на смъртта. Христовото Възкресение е голямата надежда и завет към човека, че неговото състояние на пълнота ще бъде възстановено. От този момент нататък смъртта вече няма власт над нас, тя е обезсилена. Това каза в интервю за БТА Сандра Керелезова, журналист и магистър по богословие.

Керелезова е автор на сборника с есета и интервюта, посветени на християнската вяра „По пътя към Тавор“ (Парадокс, 2022). Член е на редакционния екип на списание „Християнство и култура“ и е отговорен редактор на книгоиздателската програма на Фондация „Комунитас“.

Според Керелезова за мнозина днес историята за Христовото Възкресение е само един красив символ – за силата на човешкия дух, за безсмъртието на душата, за възраждащата се природа през пролетта. За всеки християнин обаче това е историята на едно реално случило се събитие. "Защо това е най-великата новина от гледна точка на християните - за разлика от други духовни учения, в които тялото се разбира единствено като инструмент, като вече непотребна дреха, която сваляш с идването на земния край, според християнството човекът е замислен от Бога като личност, състояща се от хармонично единство между тяло и душа. И тази личност е призвана от Бога за вечността", допълни Керелезова. 

За съвременния човек не е лесно да повярва в чудото. Но това не е било лесно дори и за учениците на Христос, каза богословът. 

Тя посочи, че Великден не е надежда за живот след смъртта, а е надежда за живот изобщо без смърт. Ориентирите ни кога точно се е случило Рождество Христостово са оскъдни, като един от тях е преброяването в Римската империя. При Възкресението обаче нещата са далеч по-ясни – то се случва след първия ден на юдейската Пасха. Това е периодът на настъпващата пролет, в който всичко се възражда за нов живот. Но пролетта символизира и периода на детството, посочи Керелезова. 

По думите ѝ, когато Христос ни призовава да бъдем като децата, това означава не само да се поучим от тяхната чистота и невинност, но и от тяхната вяра, че всяка история винаги има щастлив край. "А няма история с по-щастлив край от тази за Христовото Възкресение! Разбира се, това не означава да си затваряме инфантилно очите за страданията в света, а при цялата болка, която преживяваме и на която ставаме свидетели, да не се отчайваме", отбеляза Сандра Керелезова. 

Следва пълният текст на интервюто:

Христос воскресе! Как се разбира от българите Възкресението? Осъзнаваме ли Възкресението на Иисус Христос като най-великото събитие в историята на човешкия род? 

- Воистину воскресе! Не съм привърженик на идеята, че нещо е общовалидно за всички българи, гърци или норвежци. Но все пак, ако трябва да направим сравнение – румънците например са по-вярващ народ от българите, или поне по-знаещи – кои са основните идеи на християнското учение. Моята майка е живяла като малка там и ми е разказвала, че дори и по времето на тоталитарната атеистична власт родителите например не са изпращали децата си на училище на Светли понеделник, втория ден на Възкресението, макар и да е бил официален учебен ден. Въпреки че там също е имало репресии спрямо Църквата по време на комунизма, те успяват да запазят големите си монашески общности, и тогава, и днес. За сравнение през последните пет години България е на дъното на класацията за брой свещеници на глава от населението – 12 души, а Румъния (след Гърция и Италия) е на трето място – с 80 души. Тоест много повече хора там усещат в себе си стремежа да станат свещеници. Какви са причините за това е въпрос за отделен разговор, може би народопсихология или по-различни исторически обстоятелства… 

За мнозина днес, не само българи, историята за Христовото Възкресение е само един красив символ – за силата на човешкия дух, за безсмъртието на душата, за възраждащата се природа през пролетта. За всеки християнин обаче това е историята на едно реално случило се събитие. Защо тя е най-великата новина от гледна точка на християните? За разлика от други духовни учения, в които тялото се разбира единствено като инструмент, като вече непотребна дреха, която сваляш с идването на земния край, според  християнството човекът е замислен от Бога като личност, състояща се от хармонично единство между тяло и душа. И тази личност е призвана от Бога за вечността. Неслучайно православните християни почитат нетленните мощи на някои светци, например на свети Йоан Рилски, които свидетелстват, че тези мощи носят в себе си Божията благодат чрез вярата на светеца, който е обитавал това тяло. Затова и в християнската традиция тялото на покойника се погребва, а не се изгаря – от почит към този „храм“… 

С решението на Адам обаче да не се довери на Бога, смъртта, тлението влиза в света и в човека. От християнска гледна точка след смъртта душата продължава да съществува, но се намира в една непълнота, в едно очакване. Христовото Възкресение е голямата надежда и завет към човека, че неговото състояние на пълнота ще бъде възстановено. От този момент нататък смъртта вече няма власт над нас, тя е обезсилена. На Великден празнуваме поражението на смъртта! В библейската книга Откровение на свети апостол Йоан се говори за онзи момент, след края на времената, в който човекът ще заживее заедно с Бога – самият той преобразен, в един напълно преобразен свят без страдание: „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина“. 

Как като съвременни хора, които сме доста скептично настроени, да повярваме в чудото на Възкресението? 

- Разбира се, за съвременния човек не е лесно да повярва в чудото. Но то не е било лесно дори и за учениците на Христос. Когато четем в Новия завет за тези събития непосредствено след страданията и смъртта на Христос, ще видим колко автентично са описани те от евангелистите – с цялото разнообразие от човешки емоции, с които са реагирали апостолите. След Христовата смърт те се разпръсват и са обхванати от униние и отчаяние. От съмнение – че всичко това, което им е говорил техният Учител – че е Син Божи; че ще възкръсне – може да не е истина. Виждаме това и от разказа за Тома Неверни, и по поведението на жените мироносици. Три от последователките на Иисус, сред които Мария Магдалена, тръгват на сутринта към Христовия гроб да изпълнят юдейския обичай с благовония да помажат тялото на покойника. Натъжени те вървят нагоре и се питат помежду си: „…кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“, защото били сами и не знаели как без мъжка сила ще успеят да отместят тежестта. Когато видели гробния камък отвалян, много се стъписали, първото, което им хрумнало е, че някой е откраднал и отнесъл тялото Му, и в Евангелието се казва още за този момент: „Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха“. Момъкът всъщност е ангел, който им казва, че Христос е възкръснал. Тъгата и страхът са потушени от радостта и трите жени стават първите възвестителки на Възкресението. Това е любопитен детайл – че именно жени са първите свидетелки, както ни съобщават евангелистите. Защото по онова време в юдейското общество тяхното свидетелство не е било взимано за особено надеждно. Но ето че Христовото учение в голяма степен променя като цяло отношението към жената. 

Ние, от своя страна, нямаме привилегията ангел да ни потвърди истинността на Възкресението. Но нека вместо да очакваме „личби и чудеса“, да се доверим на Христовите думи към апостол Тома: „… ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“. 

Много християнски философи казват, че вярата е знание. Знание на сърцето, не на ума. Макар че и умът ни може да се удивлява на толкова много реалности в природата и в света като например състраданието, което виждаме да проявяват и животните, или устройството на човешкия организъм, което свидетелства, че в основите на творението стои някакъв Промисъл, а не стечение на случайни обстоятелства. 

По какъв начин Великден стига до нас, как ни докосва като хора и като християни? 

- Събитието на Възкресението ни докосва, тъй като на първо място всеки от нас се докосва до смъртта дали чрез загубата на любими хора, или чрез изправянето пред реалността на собствената си физическа крайност. Единственото място в Евангелието, където ясно е казано, че Иисус се просълзява това е при смъртта на Своя приятел Лазар и когато гледа скръбта на неговите близки. Христос не желае смъртта на никой човек, самата смърт е нещо неестествено и ние имаме в дълбочината на душата си интуицията, че тя действително е натрапник, който влиза с взлом и ни разделя от любимите ни хора. 

Вероятно тук някой иронично би подхвърлил – да, но нали и след Христовото Възкресение хората продължават да умират. Но нещо се е променило – имаме надежда, в очакване сме да настъпи окончателният край на смъртта. Вече няма значение дали живи, или мъртви, всички сме живи в Христос. Затова и по време на опелото на всеки покойник в храма чуваме едни думи на апостол Павел: „Братя, не искам вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него.“

Повече надежда за живот след смъртта или надежда за пролет след зима е Великден?

-Великден не е надежда за живот след смъртта, а е надежда за живот изобщо без смърт. 

Ориентирите ни кога точно се е случило Рождество Христостово са оскъдни, един от тях е например преброяването в Римската империя. При Възкресението обаче нещата са далеч по-ясни – то се случва след първия ден на юдейската Пасха. Периодът на настъпващата пролет, в който всичко се възражда за нов живот. Но пролетта символизира и периода на детството. Когато Христос ни призовава да бъдем като децата, това означава не само да се поучим от тяхната чистота и невинност, но и от тяхната вяра, че всяка история винаги има щастлив край. А няма история с по-щастлив край от тази за Христовото Възкресение! Разбира се, това не означава да си затваряме инфантилно очите за страданията в света, а при цялата болка, която преживяваме и на която ставаме свидетели, да не се отчайваме.

Също и да се доверяваме на Бога, както детето безрезервно се доверява на своите родители, защото Христос идва сред нас от любов към хората. Помня, че преди години направих интервю с Пеци Гюзелев от „Щурците“, който беше вярващ човек, разговорът ни се състоя шест месеца преди да ни напусне. Той страдаше от мозъчен тумор и сподели, че е имал моменти, когато е отправял упрек към Бога – защо е допуснал болестта му. Но от един момент нататък си е казал, че „Бог си знае“. Ще си позволя да го цитирам какво каза тогава: „Е, апостол Павел загина, и Петър загина, всички загинаха, с изключение само на един… Но това е. И когато премислям, виждам, че понякога Господ се отнася с чувство за хумор към теб, някой път ти подава ръка, а друг път ти създава проблем, за да промениш посоката, по която си тръгнал. Така не възпитава ли и човек децата си?!…“. Това негово смирение за мен бе голям подвиг, на който малцина са способни, и е основан именно на голямо доверие в Божията любов към човека. 

И съвсем не на последно място – да се радваме като децата. Христос Сам казва на учениците си преди да бъде разпнат на кръста: „…вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме; и него ден няма да Ме попитате за нищо“.