site.btaСилата на "Диктатори, трактори и други приключения" се крепи на несъответствието между фантазия и реалност, смята Димитър Кенаров

Писателят, поет и журналист Димитър Кенаров коментира, че истинската сила на текстовете в книгата му "Диктатори, трактори и други приключения" (изд. "Жанет 45") се крепи на несъответствието между фантазия и реалност. По време на представянето на изданието в рамките на 39-ото издание на Празници на изкуствата "Аполония" в Созопол той разказа за специфичния жанр, описван често като литературна журналистика, част от любопитните истории зад написването на текстовете, как се организират и редактират подобни статии, както и за основното предизвикателство да нямаш контрол над сюжета на историите, за разлика от художествената литература. 

"Когато прочетох текстовете в ръкописа, си казах, че тази книга, освен заради качествата си, може да бъде четена и като скрит наръчник как се пишат подобни текстове и как се пише в подобен жанр, който тук не е много популярен", заяви в началото на представянето модераторът на разговора, писателят Георги Господинов. Той обясни, че текстовете са включени в книгата, след като те вече са били публикувани в някои от най-престижните американски издания като "Вирджиния Куотърли Ривю", "Атлантик", "Ескуайър", "Форийн Полиси", "Ню Йорк Таймс" и "Нюйоркър" и са имали друг живот. Господинов допълни, че онова, което харесва в тях, е срещата между лично и политическо. "Тази книга непрекъснато върви по ръба на това да показва политическото през личното и личното през политическото. Това е много трудно вървене. Това е много трудна игра", заяви той. 

По думите му жанрът на тази книга има много имена. "Това може да се нарече най-общо нонфикшън, документално писане, литературна журналистика, нова журналистика, позната повече в Америка и в англоезичното писане. То има и аналог, и различие с очерковото писане тук. Самият Димитър Кенаров има прекрасен предговор, с който препоръчвам да започнете, защото с него той ни въвежда в контекста и е кратка история на този вид писане", заяви още Господинов. 

Димитър Кенаров обясни, че онова, което го привлича в този тип истории, е не толкова придържането към фактите, а по-скоро това, че не можеш да контролираш историите. "То е като да се возиш в кола, някой друг да е зад волана и да нямаш право да казваш накъде да завиете. Нямаш контрол над сюжета, както един автор на художествена литература, и трябва да се справяш с несъвършенството на този живот. Иска ти се даденият герой да е направил еди какво си, но всъщност той прави нещо съвсем друго и противоречиво, което не може да бъде свързано с някаква наративна рамка. Какво правиш с един герой или история, който не е това, което си си представял?", запита авторът и даде пример, че това е като да построиш ракета с тухла, ластик и дъвка.

"Когато тръгнах да пиша за беларуските трактори, имах идеята да напиша повече за историята на Беларус и диктатурата там през този иконичен беларуски трактор, но когато ме арестуваха, цялата ми представа за сюжета се провали", разказа той. Подобен е опитът му и когато иска да разкаже за сноубордистите в Сараево, за които научава от ранния Фейсбук и които искат през сноуборда да възстановят връзките между различните етнически групи на бошняци, сърби и хървати там. "Отивам да пиша за тях и се оказва, че няма сняг. Ако беше роман, можеше да си го измисля и напиша, но в случая точно на това несъвършенство и несъответствие между фантазия и реалност се крепи истинската сила на тези текстове", коментира авторът.

Кенаров се съгласи с тезата на Господинов, че има известен вид завръщане към този тип литература, защото тя прави онова, което казва и Хораций, а именно, че литературата трябва да учи и да забавлява.

В представянето авторът разказа и за първия си подобен текст, когато малко след завръщането си от Америка и след смъртта на Милошевич получава от "Вирджиния Куортърли Ривю" задачата да напише репортаж директно от Сърбия. Тогава неволно се превръща и в контрабандист на дрехи, за да помогне на пътуващите с него във влака две сръбкини, които пренасят нелегално дрехи от "Илиянци".

"Има нещо прекрасно в това да си млад и наивен и да не знаеш как се пише подобна история, защото нямаш предразсъдъци и рамки, по които да работиш", коментира още той. Според него всеки писател губи тази невинност с времето и се опитва да я възстанови, като допълни, че сега е много по-организиран.

Онова, което читателят не вижда в тези истории, са шест пъти по-дългите истории зад тях - около написването, организирането, нервите, търсенето на точните хора, контактите, редакциите след това, поясни писателят.

Според него в българската литература има прекрасни примери за жанра нонфикшън. Освен по-старите и известни такива като Захари Стоянов, Алеко Константинов и Георги Марков, в началото на 90-те години подобни текстове се появяват в сп. "Егоист", каза още Кенаров. Коментира също, че в момента в България няма подобни издания, които могат да си позволят да публикуват нещо с дължина 30-40 страници и да платят за пътуването, за фотограф, за армия от фактчекъри, които проверяват всеки един детайл, както и редактори, които да положат толкова труд върху един конкретен текст. 

На въпрос от публиката дали не се е изкушил да преведе сам текстовете си, Кенаров обясни, че е предпочел с това да се заема Ангел Игов, защото писателят смята, че той самият вероятно е щял да да промени много неща. На друго питане защо избира да разказва истории от места на болката и кризата той поясни, че се интересува от места, където журналистите не ходят вече. "Когато журналистите се разбягат, защото горещото събитие е приключило, тогава за мен започва интересната история и тогава човек може да види истинската болка. За мен е интересна не толкова раната от събития, а белегът", коментира писателят. Той допълни, че това дава на текстовете му и по-голям срок на годност. 

Представянето приключи малко по-рано от предвиденото, защото, подобно на описаното от Димитър Кенаров предизвикателство на жанра в книгата "Диктатори, трактори и други приключения", в двора на Художествената галерия рязко нахлу силен вятър, който не бе сред предвидените обстоятелства и събори няколко екземпляра от изданието. "Ако човек пише литературен репортаж за това събитие, задължително трябва да влезе детайлът с вятъра и падналите книги", каза на финала авторът.