site.btaПиесите на Константин Илиев са постижение на територията на българската драма, каза режисьорът Явор Гърдев

„Аз лично имам пристрастия към драматургията на Константин Илиев. Мисля, че тя е едно особено постижение на територията на българската драма, защото успя по такъв начин да се задържи и да бъде валидна и актуална във времето, че да продължава да извиква много важни емоции у българския зрител”. Това каза пред БТА режисьорът Явор Гърдев. Вчера той представи пред публиката на Созопол спектакъла „Великденско вино”, който бе част от програмата на 39-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония”. 

Премиерата на „Великденско вино” се състоя в края на миналата година в София - на 30 ноември и на 1 декември в Народния театър „Иван Вазов”. В ролята на поп Кръстьо е актьорът Владимир Пенев, а Павлин Петрунов играе Гечо Немия. 

Пред БТА режисьорът на спектакъла Явор Гърдев разказа какви са причините, които го отвеждат до непреходния текст на българския драматург и какъв е бил подходът, чрез който актьорите изграждат образите си. „Въпросът с това как се сработват хората в едно представление е много сложен въпрос на социалната психология. Защото театралните трупи и трупите, които се събират за един спектакъл, имат много особена динамика. Ако тази динамика не обособи възможност всички да бъдат на една и съща вълна, тогава се получават и много разочароващи резултати”, каза режисьорът. 

Г-н Гърдев, как избрахте „Великденско вино” да влезе в афиша на Народния театър и Вие да бъдете негов режисьор? 

- Това е дълга история. Тя се случва доста преди да се осъществи всъщност. Замисълът е от доста време насам, дори имахме някакви първи опити с актьора Владимир Пенев и неговия партньор Павлин Петрунов репетиционно да направим това представление още преди КОВИД-19 да дойде. Може би това усилие, което продължи с години, накрая се реализира по възможно най-добрия, правилен и адекватен начин, според мен, на камерната сцена на Народния театър. 

Аз лично имам пристрастия към драматургията на Константин Илиев. Мисля, че тя е едно особено постижение на територията на българската драма, защото успя по такъв начин да се задържи и да бъде валидна и актуална във времето, че да продължава да извиква много важни емоции у българския зрител, а това е голяма рядкост. Това е драматургия, която се държи добре във времето – тя устоява на времето, но едновременно с това е достатъчно модерна драматургия. В този смисъл тези пиеси са постижения. Особено „Великденско вино” беше едно такова мое желание доста отдавна, но аз не се чувствах достатъчно зрял или дори достатъчно заинтересован да направя тази пиеса. Но след това, с времето разбрах, че нейното време за мен е настъпило. Така търпеливо изчаках този сгоден случай. 

Как се случи актьорската комбинация между Владимир Пенев и Павлин Петрунов? Как се стиковахте на сцената? 

- Това е процес, който във всяко представление има много специфичен характер. Няма случай, в който нещата да се повтарят по една и съща матрична схема. Въпросът с това как се сработват хората в едно представление е много сложен въпрос на социалната психология. Защото театралните трупи и трупите, които се събират за един спектакъл, имат много особена динамика. Ако тази динамика не обособи възможност всички да бъдат на една и съща вълна, тогава се получават и много разочароващи резултати. 

Докато в случая това беше усилие от, да го нарека, монашески тип – по-нехарактерно за това, което правим в театъра. То изискваше едно постепенно задълбочаване, потъване в темата, което беше интроспективно. То се случваше чрез нещо като ежедневен обряд, ежедневно повторение, почти като в служба в църква. Ние повтаряхме ежедневно този текст – с едно такова натрупване, без което не може да се вникне в дълбоките нива на текста, независимо от това колко добре се анализира, дали ние добре разбираме всички смисли и ситуации. Чрез едно такова упорито литургично влизане чрез повтаряне се достигна до едни нива, които вече обезпечават връзката на актьора с драматургичния материал да бъде не просто здрава, а да бъде интернализирана – да идва отвътре, да бъде нещо присъщо на самия актьор. В този смисъл аз съм много радостен от това, което постигнахме, защото то не е типично за нашите репетиционни процеси и тип организация на работата ни, а е по-скоро друг тип подстъп към текста, който в дадения случай според мен беше много полезен. 

Вие неведнъж гостувате на Празниците на изкуствата. Какъв според Вас е театралният вкус на публиката в Созопол? Как тя реагира на постановките, които гостуват в града? 

- Общо взето моите впечатления от многото години, в които съм гостувал със свои представления на „Аполония”, са относително разнородни, защото театралната публика тук се сменя, тя се променя с времето. Не бих казал, че тя е една и съща. Не бих казал даже, че е възможно да се напипа неин общ вкус, защото тя не е само местна публика, а е събрана публика, която идва на този фестивал или се оказва тук на по време на фестивала. Тя е много по-разнородна, отколкото която и да е публика в различен град, която си е собствената публика на тоя град или пък публика на определен театър. Затова на „Аполония” е по-трудно да се играе, защото не се знае дали тези вкусове ще се синхронизират – има известен риск в цялата тази работа.