site.btaСайтът за здраве и култура на българите в Австрия публикува статия за връзката на поета Пейо Яворов с Виена

На 29 ноември 1913 г. Пейо Яворов прави първия си опит за самоубийство. Изстрелът пронизва слепоочието му и го ослепява. Съкрушен от мълвата, че е убил любимата си Лора и от съдебния процес на 29 октомври 1914 г. той посяга на живота си за втори път – поглъща голяма доза отрова, след което се застрелва. В този промеждутък от време в живота на поета излиза и Виена, пише в своя статия, поместена в сайта за здраве и култура на българите в Австрия Sanus Et Salvus, Явора Стоилова - оперна певица, поетеса, праплеменница на българския поет Пейо Яворов и наследница на българския художник Васил Стоилов.

Яворов пристига във Виена с пари, взети назаем от издателя Паскалев при условие, поискано от самия него, че ако нещо непредвидимо му се случи, дължимото ще бъде изплатено чрез средства, събрани от посмъртни постановки на двете му пиеси – „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“. 

През 1914 година втората от тях още се играе в Народния театър в София, въпреки че поради обвинението в убийство на Лора, авторът ѝ е уволнен от длъжността драматург и артистичен секретар на същия театър. 

На 14 март 1914 г. след операция с цел да се извади куршумът, заседнал в лявото му око, поетът напуска Александровска болница и постъпва в пансион „Сердика“ на ул. „Алабин“, тъй като няма собствена квартира.

В писмо до баща си съобщава: „Аз пак излязох от болницата, защото съм достатъчно добре вече. Но по съвета на добри приятели, които ми дадоха и средствата за това, ще отида за няколко време във Виена да се позакърпя съвсем. След два-три месеца ще бъда пак аз – и ще мога да работя както по-рано, додето Господ ме прибере при мама и при моята мила Лора... Целувам ти ръката“.

На същия ден е издаден и паспорт 8869/ 671 на Яворов за чужбина. На 16 март поетът получава писмо – препоръка от д-р А. Сарафов, лекар по очни болести, до специалист по очни болести във Виена – професор д-р Фридрих Димер. Д-р Сарафов, който е бил негов ученик, му пише на немски:

„Позволявам си да Ви препоръчам най-горещо господин Яворов - именит български писател. Сам аз не съм го преглеждал, но зная от вестниците, че се касае за нараняване в слепоочната област, което пациентът си е нанесъл с револвер преди няколко месеца в опит за самоубийство. Лявото око било загубено, а с дясното виждал много зле. Навярно увеличаваща се атрофия на очния нерв след нараняване. При такива обстоятелства не може да се направи много, но за пациента остава утехата, че е бил прегледан от разбиращ положението му специалист“.

Въпреки надеждата си, че ще прогледне във Виена, Яворов не пропуска да продиктува на Владимир Василев завещанието си на 18 март същата година: „Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една Дафина (артистичният псевдоним на Лора, даден от Пенчо Славейков е Дафина), а над нея – Явор“. (Псевдонимът Яворов е даден на Пейо Крачолов също от Пенчо Славейков).

На 20 март 1914 година Яворов заминава с д-р Кръстьо Кръстев за Виена. В негово лице Яворов има най-добрия възможен водач. Доктор Кръстев е основоположник на българската литературна критика след Освобождението и доктор по философските науки, и тъй като е завършил висшето си образование в Лайпцигския университет, владее перфектно немски език. 

На 22 март сутринта поетът и неговият тълкувател пристигат във Виена. Същият ден след обед отиват на преглед при проф. д-р Фридрих Димер на ул. „Райхсратщрасе“ 15 (Виена, първи квартал). Проф. Димер установява, че е засегнат очният нерв и зрението на поета не само че не може да бъде възстановено, но има опасност да се загуби съвсем.

„От събота рано сме тук - съобщава д-р Кръстев в писмо до издателя на Яворов - Александър Паскалев - Ходихме същия ден при д-р Димер. Но Яворов като очаквал чудеса (както сам си признава) и може би някакви кабалистични тайнствености, проявил мнителност и всевъзможни подозрения и поетически фантазии по адрес на лекаря...“.

„Знаеш, - говори Яворов по-късно пред Асен Златаров - когато във Виена ми казаха професорите, че зрението ми не ще се върне и най-много трябва да разчитам да се запази тоя приток от светлина, която сега схващат очите ми, аз бях решил същата вечер да свърша със себе си. Но вечерта ми домиля за България: исках да умра на нейна земя. Аз съм българин и обичам земята си“.

Пълния текст на публикацията може да видите тук.