Маргинали с изключително поетична душа населяват „Новата танцувална зала“ в „Театър199“
В „Новата танцувална зала“ авторът Енда Уолш се занимава с маргинали, които имат изключително поетична душа. Това казва пред БТА проф. Ивайло Христов, режисьор на първата за тази година премиера в „Театър 199“.
По думите му пиесата като конструкция има много общо с „В очакване на Годо“ на Бекет, с езика му, с диалога му и затова е било предизвикателство този поетичен и философски текст да бъде направен говорим и разбираем, без да се опростяват нещата.
В „Новата танцувална зала“ три жени са затворени в малката си къща, близо до мрачното ирландско море. Те преживяват отново и отново, под формата на нескончаема игра, отдавна отминала нощ в танцувалната зала в града. Нощ, която сякаш се е превърнала в тяхната единствена реалност. Реалността на невъзможната любов. Този ритуал е прекъсван единствено от неочакваните появи на нелепия доставчик, който нахлува в кухнята на дамите, за да донесе риба и да разкаже най-новите клюки от острова. На пръв поглед, неговото комично присъствие разсейва героините от горчивите спомени. Но дали е само това? Възможно ли е все пак любовта да намери път към тази отдалечена от танцувалната зала къща?...
Спектакълът може да се чете като разказ за травма, която не може да бъде назована. „Една дълбоко човешка травма. Завършва тъжно, разбира се. Но метафората, която авторът предлага – това, че най-уютното място е утробата в тоя свят. Но Господ така е направил, че човек излиза от място, което е до отходния канал... Несъвършена работа е човекът. Може би, затова е и симпатичен, и на моменти отвратителен – с околните се държи понякога странно, понякога красиво... Както казва Радичков, човек е изречение, написано с много любов и с адски много грешки“, казва още Ивайло Христов.
Участват Кристина Янева, Светлана Янчева, Елена Телбис и Теодор Кисьов. Преводът е на Златна Костова, сценографията – на Марина Янева, музиката – на Антони Дончев.
Ивайло Христов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за драматургичния свят на Енда Уолш и актьорското присъствие, което изисква неговия текст, за това как се работи с усещането за застинало време и какво означава „танцът“ в контекста на този спектакъл, какво значение има музиката за ритъма и атмосферата в представлението и може ли то да се чете като разказ за травма, която не може да бъде назована...
Проф. Христов, как бихте описали драматургичния свят на Енда Уолш – по-близък ли е до реализъм, до поезия или до състояние...
- Ирландският драматург не е непознат в България, въпреки че тази пиеса се прави за първи път. Една моя студентка от предишните класове беше гледала спектакъла в Ирландия и каза, че ще ми я изпрати. Златна Костова я преведе, след като „Театър 199“ пое ангажимент да я направим тук.
В Ирландия този автор го сравняват с Бекет. Те, общо взето, обичат да се сравняват с Бекет, с Джойс. Но наистина, тази пиеса, като конструкция, има много общо с Годо, с езика му, с диалога му... Това беше предизвикателството – този поетичен и философски текст да го направим говорим и разбираем, без да опростяваме нещата. Напротив, стараем се по всякакъв начин това да стигне до зрителя. Такъв е светът на Енда Уолш – занимава се с маргинали, но пък с изключително поетична душа.
Какъв тип актьорско присъствие се изисква текстът на Уолш и това да изиграеш маргинали с изключително поетична душа?
- Много важен е този въпрос. Актьорите трябва да са изключително добри. Като казвам добри, означава, че трябва да имат богат арсенал от изразни средства. Това не е текст за всеки. Трябва актьорите да са подготвени. Тук и четиримата някак си са минали и през абсурдна драматурга, и през психологически театър. Актьорите трябва да имат зад гърба си автори като Чехов и като Бекет, и като Брехт... Тоест, да имат силен, мощен театрален арсенал.
Героите сякаш живеят в непрекъснато повтаряне – на думи, жестове, спомени. Как режисьорски се работи с това усещане за застинало време?
- Пиесата има такава циклична структура и по това си прилича с Бекет и с „В очакване на Годо“. Разбира се, като и в Годо, втората част е огледална на първата, но не съвсем. Тоест, на някакво друго ниво е. Заедно с актьорите, на които благодаря, тъй като са изключителни, трябваше много внимателно да проследим първия кръг – как елегантно да премине във втория кръг, какво добавяме, какво да отнемаме. Пак е въпрос на баланс. Но благодарение на тях, мисля, че го постигнахме...
Какво означава „танцът“ за Вас в контекста на този спектакъл – метафора, изразно средство, сюжетна ос...
- Танцът е онова, което се случва между двамата, които танцуват. Това най-ярко си личи в танго. Когато двама човека танцуват и когато единият не става, то няма как и другият да стане. Обаче, когато се получи и при двамата, е адски красиво...
Какво значение музиката за ритъма и атмосферата на спектакъла?
- Трябва веднага да кажа веднага, че съм страшно доволен и от работата на сценографа Марина Янева, и от нейните костюми, както и от музиката на маестро Антони Дончев.
Забелязахте, че на моменти музиката седи така, сякаш е няма, сякаш извира отнякъде. На моменти е агресивна. И страшно помага за целия темпоритъм на спектакъла. Има две основни теми, но те много помагат да се отчетат различните състояния вътре в случката, в сюжета...
Аз, може би, съм свикнал вече, но съм сигурен, че музиката някак си вдига целия текст на още едно такова сюрреалистично ниво. Много е особено. И съм щастлив, че с Антони работихме заедно по този текст.
Може ли спектакълът да се чете като разказ за травма, която не може да бъде назована?
- Да, със сигурност е разказ за травма. Една дълбоко човешка травма. Завършва тъжно, разбира се. Но метафората, която авторът предлага – това, че най-уютното място е утробата в тоя свят. Но пък Господ, как така е направил, че човек излиза от място, което е до отходния канал... Несъвършена работа е човекът. Може би, затова е и симпатичен, и на моменти отвратителен. С околните, с другите се държи понякога странно, понякога красиво... Както казва Радичков, човек е изречение, написано с много любов и с адски много грешки.
В това представление има повече от една кулминация, повече от един силен момент. Имате ли си Ваш любим момент?
- Още ми е много рано, за да се откъсна от спектакъла. Както се казва, знам всички реплики наизуст и, за съжаление, все още не мога да се отстраня достатъчно, за да погледна по-трезво на онова, което се случва. Затова не мога да отделя някакъв конкретен момент...
Автор – Даниел Димитров
Оператори – Любен Младенов, Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева
/АБ/