site.btaСлед окончателно решение на ВКС Адриян Антонов ще изтърпява наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 6 години за причиняването при управление на МПС на смъртта на Анна-Мария М. и Явор С. на пешеходна пътека на бул. „Сливница“ в гр. София през 2023 г.

С Решение № 285/12.06.2025 г. по наказателно дело № 316/2025 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила Решение № 380 от 14.11.2024 година по в.н.о.х.д. № 1012 от 2024 година по описа на Софийски апелативен съд – III наказателен състав. Решението е окончателно.

Делото е инициирано по протест на Софийска апелативна прокуратура срещу решението от 14.11.2024 г. по в.н.о.х.д. № 1012/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдена изцяло присъдата от 04.07.2024 г. по н.о.х.д. № 2481/2024 г. на Софийския градски съд. С нея подсъдимият Адриян А. е признат за виновен за това, че на 08.05.2023 г. около 00.17 ч. в гр. София при управление на МПС, движейки се със скорост от 106 км/ч, не предприел действия за намаляване на скоростта или спиране на автомобила и не пропуснал пресичащите по пешеходна пътека Анна-Мария М. и Явор С., при което реализирал пътнотранспортно произшествие с пешеходците и по непредпазливост причинил смъртта им. На подсъдимия са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за срок от 9 години, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК вр. чл. 373, ал. 2 от НПК е намалено на 6 години при първоначален общ режим на изтърпяване, и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 9 години.

В протеста на прокуратурата е предявено основание за явна несправедливост на наказанието – чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тази връзка се моли да се отмени решението на въззивната инстанция поради наличието на предпоставки, налагащи да бъде увеличено наказанието. Депозирани са касационни жалби и от поверениците – адв. И. Т. за частните обвинители Д. М., П. М., П. С. и Д. С. и адв.Р. П. за А. С. с молба заради явната несправедливост на наказанието атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане на долустоящата инстанция за увеличение на същото. По делото е постъпила и касационна жалба от подсъдимия А. А. чрез защитника му адв. Д. М., претендиращ наличието на касационните основания визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 НПК и в тази връзка молба за намаляване на наказанието под или в минималния размер при условията на чл. 66, ал. 1 НК както и редуциране на лишаването от право да управлява моторно превозно средство.

Преди да отговори на всяко едно от възраженията, свързани с доводите за явна несправедливост на наказанието, развити в протеста и касационните жалби, съдебният състав на ВКС дава принципни разяснения, като сочи, че в съдебната си практика върховната инстанция изрично използва определени критерии за преценка на явната несправедливост. Върховните съдии намират за необходимо да отбележат и значението на чл. 36 НК по отношение на разглежданото касационно основание. Върховният касационен съд последователно е подчертавал, че при определяне на наказанието съдилищата са длъжни да се ръководят от целите, посочени в чл. 36, ал. 1 НК, а именно да се поправи и превъзпита осъденото лице към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително върху него, да му се отнеме възможността да върши други престъпления и да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Касационният състав отбелязва последователната практика на висшата съдебна инстанция, приемаща правилното прилагане на чл. 36 НК за неразривно свързано с принципа на индивидуализация на наказанието, визиран в чл. 54 НК. Съдът е длъжен да отчете всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и обществената опасност на деянието и дееца, за да определи наказание, което в най-пълна степен ще постигне целите по чл. 36 НК. Съдът е длъжен да съобрази при всички положения и съответствието на наказанието с тежестта на престъплението, както и ефективността на санкцията с целите по чл. 36 НК. Върховният касационен съд следи и за спазване на чл. 36, ал. 2 НК, който забранява наказанието да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство, като този критерий винаги е част от общата преценка за законосъобразност и справедливост на наложената санкция.

Касационният съдебен състав намира, че не са налице посочените в протеста и жалбите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.

Върховните съдии приемат за неоснователно възражението в протеста, че въззивният съд неоправдано е завишил значението и стойността на смекчаващите отговорността обстоятелства, което в крайна сметка да е рефлектирало върху крайния резултат при определяне на наказанието. В мотивите към касационното решение се сочи, че въззивната инстанция е приела като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало, младата възраст на подсъдимия и разкаянието, което той е направил още в началото на досъдебното производство и препотвърдено в хода на съдебното. По отношение на добрите характеристични данни касационният състав намира за правилно позоваването от съдилищата на събраните доказателства по делото за това, като показанията на свидетелите Н. и Б. Относно оплакването, че не следва да се приема като доказателство по делото подписка на граждани в полза на подсъдимия и приетата характеристика от „Божията църква в България“, касационният състав отбелязва, че представената подписка и отбелязаното от цитираната църква е обстоятелство, което представя подсъдимия като човек, който се определя от други членове на обществото с неговите положителни характеристики и, ако същата подписка, свързана с установеното от въпросната църква, не бъде приобщена и приета като доказателство по делото във връзка с неговата характеристика, ще представлява отказ от приобщаване на валидно доказателство, без да съществува законово основание за това. Върховните съдии намират за неоснователно и възражението, че подобна подписка представлявала навлизане на общественото мнение в съдебната зала, тъй като подобни аргументи имат отношение към всички страни в процеса именно заради придобитата популярност на настоящото дело. Касационният състав е категоричен, че в случая, видно от аргументацията в мотивите към съдебния акт на САС, при постановяването му не се наблюдава повлияване на съда от този обществен натиск по начин, който изкривява обективната истина.

Върховните съдии намират за правилно отхвърлянето от контролирания съд на доводите на СГС за изключване от смекчаващите отговорността обстоятелства на направеното самопризнание, включително и при позоваване на ТР № 1/2009 г. по НД № 1/2008 г. на ОСНК, в което ВКС е насочил съдилищата, че разглеждайки личността на дееца трябва да се взема предвид и неговото процесуално поведение в хода на цялото наказателно производство, „обективирано и чрез направеното от него признание“. В тълкувателното решение касационната инстанция изрично е подчертано, че признанието „следва да се оценява с оглед на характеристиките  и съдържанието на самопризнанието като форма на съдействие при установяване на обективната истина“. Съдебната практика е преценила, че признанието би се приемало като смекчаващо отговорността обстоятелство, ако то е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на деянието и извършителя още в хода на досъдебното производство, „а не е следствие от ефективната дейност на компетентните органи“. Съвсем друго е положението с формалното волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК, с което подсъдимият признава фактите в обвинителния акт. В този случай, действително, съдът не следва да ги възприема допълнително като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на санкцията, тъй като „благоприятната последица от този вид самопризнание е предопределена от закона (чл. 373, ал. 2 НПК)“. Съдебният състав приема, че САС правилно, съобразявайки се със задължителния характер на посоченото тълкувателно решение, е отчел фактите по делото, че действията на подсъдимия, свързани с признанието, са спомогнали при изясняване на обективната истина, което не е единствено следствие от дейността на компетентните органи.

Решаващият състав на ВКС се произнася и по възражението в касационния протест за липсата на релевантна оценка от съда на това, че не са предприети действия за предотвратяване на последиците от подсъдимия; на начина, по който са били умъртвени пострадалите; на начина по който подсъдимият е управлявал МПС – безотговорно и опасно и без какъвто и да е контрол; на начина, по който е бил управляван автомобилът след удара, многобройните травми и поражения. В касационните мотиви се приема, че в процесния случай е недопустимо тези обстоятелства да се свързват със завишаване степента на обществена опасност на деянието и да се възприемат като отегчаващи при индивидуализацията на наказанието, тъй като същите обстоятелства – висока скорост, множество телесни увреждания, довели до смърт на пострадалите и липса на контрол, са допринесли за определяне на съставомерността с две квалифициращи обстоятелства, което от своя страна се е отразило чрез завишаване на обществената опасност на самото деяние.

Върховните съдии не приемат за основателно и възражението в протеста, че съдът не е отчел правилно двете квалифициращи обстоятелства – пешеходната пътека и повече от два пъти превишаване на разрешената скорост. В касационното решение е възприета като правилна констатацията, че, тъй като в случая става въпрос за повече от едно квалифициращо обстоятелство, същите са взети предвид от съда. В допълнение, като основно отегчаващо е възприето превишената скорост повече от два пъти. Коментирана е изрично и наличната пешеходна пътека. Именно последните отегчаващи, макар и по-малко като брой, са дали основание заради по-голямата си тежест да доведат до баланс между смекчаващи и отегчаващи такива. Касационният състав намира, че съдът е изпълнил задължението си да прецени как установените факти влияят върху степента на обществена опасност на деянието и дееца. В случая констатираните брой, значение и тежест на двете групи обстоятелства ги уравновесява.

Съдебният състав на ВКС преценява като неоснователни и касационните жалби на частните обвинители и техните повереници. Извън възраженията, които в голяма част преповтарят обсъдените от касационния състав възражения на прокуратурата, се навежда, че съдът не е отчел правилно правилно отегчаващите отговорността обстоятелства като това, че жертвите на престъплението са били на млада възраст, както и техните добродетели, и така, както тези обстоятелства са взети предвид за подсъдимия, е следвало да се отчетат и за починалите лица, което от своя страна би завишило обществената опасност на деянието.

Като подчертава осъзнаването на огромната човешка трагедия и начина, по който същата се е отразила върху пострадалите – частни обвинители, касационният състав сочи, че  се съобразява и с определени юридически постановки, които са изцяло съответни на законите и съдебната практика от десетилетия, като част от гаранцията за стабилитет, предвидимост и законосъобразност на съдебните решения. Основният проблем, който следва да се разясни, е дали младата възраст на пострадалите при всички положения трябва да се приема като отегчаващо отговорността обстоятелство за подсъдимия по отношение на непредпазливо престъпление, каквото е процесното. При съобразяване на цитираното нееднократно в съдебната практика Решение № 445/26.04.1979 г. на ІІІ н.о. на ВС на РБ по н. д. № 311/1979 г., върховните съдии подчертават, че в случая става въпрос за непредпазливо деяние при неговата по-лека форма на вина – небрежност, при която липсва интелектуалната дейност, която би довела до познанието на бъдещото възможно или сигурно настъпване на престъпния резултат, и сочат, че в съзнанието на дееца не се отразяват свойството на деянието, престъпните последици и причинната връзка между тях. „В този смисъл, няма как подсъдимият да е имал представа за личностните качества на жертвите на неговото престъпление. Съвсем различно ще е, ако подсъдимият е познавал пострадалите и е знаел каква е тяхната възраст и обществено положение. Тогава вече ще може това обстоятелство да се възприеме като отегчаващо“, заключава касационният състав.

Касационният състав приема за неоснователни и възраженията в касационната жалба на подсъдимия и неговия защитник. Едно от тях е, че САС неправилно не е приел съпричиняването от страна на пострадалите, а именно нарушение на чл. 113 ЗДвП, тъй като жертвите от престъплението са могли да възприемат МПС от достатъчно голямо разстояние и въпреки това са продължили да се движат по пешеходната пътека, без да съобразят поведението си с приближаващото ППС, като по този начин доброволно са се поставили в опасност. Върховните съдии отхвърлят това възражение по съображение, че самият закон (чл. 119, ал. 5 ЗДвП) изрично предвижда, че при ПТП на обозначена пешеходна пътека и когато водачът е превишил скоростта, пешеходецът не се счита за съпричинител.

Решаващият състав на ВКС приема за неоснователно и възражението, че съдът е абсолютизирал високата скорост като отегчаващо отговорността обстоятелство и това, че е част от квалификацията, не давало възможност да се третира със значителна тежест, както и възражението, че съдът е игнорирал множество обстоятелства, за да отговори на обществения отзвук. Върховните съдии изрично посочват обстоятелството, подкрепено и от автотехническата експертиза, че при всяка друга скорост, по-ниска от процесната, ПТП е нямало да настъпи, тъй като подсъдимият би се разминал с пострадалите. Понеже процесното произшествие се е осъществило именно заради високата скорост, не може да се говори за абсолютизирането ѝ като отегчаващо отговорността обстоятелство, но няма и как същата да не бъде поставена в основата на отегчаващите обстоятелства поради двойното й завишение и механизма на реализация на пътно транспортното произшествие. Що се отнася до възражението, че съдът е отговорил на обществения отзвук, касационният състав намира, че в случая съдът е изпълнил своите задължения безпристрастно, без да се влияе от фактори извън наличните доказателства по делото и приложимия закон, да постанови правилно и законосъобразно решение.

По отношение на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с неправилен и превратен анализ на доказателствата и нарушение на материалния закон поради неправилното приложение на чл. 58а, ал. 4 НК, върховните съдии намират, че същото е неоснователно, тъй като контролираният съд в своята аналитична дейност е съобразил всички факти и обстоятелства по делото, разгледал е наличната доказателствена маса, като е коментирал отделните доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност. Що се отнася до твърдението за неправилно приложение на чл. 58а, ал. 4 НК (чл.58а НК предвижда намаляване на наказанието с една трета при съкратено съдебно следствие (какъвто е процесният случай), когато подсъдимият признае фактите и се съгласи да не се събират доказателства за тях), според ал. 4, ако едновременно са налице условията по ал. 1-3 на чл. 58а НК и условията на чл. 55 НК, съдът прилага само чл. 55, ако е по-благоприятен за дееца. Практиката на ВКС е категорична, че при конкуренция между чл. 58а НК и чл. 55 НК съдът е длъжен да извърши сравнителен анализ и да приложи онази разпоредба, която е по-благоприятна за дееца, т. е. не може автоматично да се приложи едната, без да се провери дали другата не дава по-добър резултат по отношение на размера или вида на наказанието. В случая не може да се говори за съществено процесуално нарушение поради липса на мотиви за избор между двете разпоредби на чл. 55 НК и чл. 58а НК, тъй като не са едновременно налице условията по чл. 58а, ал.1 НК и чл. 55 НК, за да се приеме, че съществува неприлагане на по-благоприятния закон.

Касационният състав обсъжда отправената в хода на делото молба от защитника на подсъдимия, съдът да съобрази с оглед размера на наказанието практиката на ВКС по идентични дела, както и един от основните въпроси, който се поставя от всички касатори и е намерил своето решение в множество актове на ВКС, а именно, кое следва да е с приоритет – индивидуалната или генерална превенция при определяне на наказанието. Прокурорът и частните обвинители считат, че приоритет следва да има генералната превенция, а защитата – индивидуалната превенция. Като изтъкват, че практиката на ВКС цели да създаде общи насоки и критерии за определяне на наказанията, като същевременно позволява на всеки съд да отчете индивидуалните характеристики на всеки казус, върховните съдии приемат, че макар и да се използват примери от сходни дела за постигане на еднообразие, окончателният размер на наказанието винаги е резултат от преценка на всички относими обстоятелства по конкретното дело. В трайната си съдебна практика върховната инстанция подчертава, че индивидуалната превенция е водеща и приоритетна при индивидуализацията на наказанието. Според тълкувателно решение № 2/22.12.2016 год. на ОСНК на ВКС по т. д. № 2/2016 год. при преценка за строгостта на наказанието „лишаване от свобода“ приоритет има поправянето на осъдения. Общата превенция, макар и значим фактор, не следва да бъде надценявана и не е водеща за сметка на възможността деецът да се поправи, за да бъде достоен член на обществото. Целта е да се въздейства върху него така, че да не извършва нови престъпления. Генералната превенция също е важна цел, но не за сметка на индивидуалната. ВКС многократно е подчертавал, че строгостта на наказанието не е единственият или най-важен фактор за генералната превенция, По-съществена е неотвратимостта на наказанието – т. е. сигурността, че извършителят ще бъде наказан. Именно поради тази причина ВКС константно е отбелязвал, че определянето на наказанието не може да бъде механично или формално. Това означава, че съдът при индивидуализацията не може просто да наложи наказание въз основа на „идентични“ казуси, без да отчете конкретните обстоятелства и личността на дееца.