site.btaКапка Касабова за БТА: Обичам и търся различното, скритото, неразказаното

Наричат я многожанров писател. Капка Касабова е автор на няколко романа, поезия и книги с художествена документалистика. „Граница“ печели награда на Британската академия, наградата „Солтер“ за книга на годината. Касабова е родена в София, пътят я отвежда до няколко държави, в които живее, днес я откриваме в Шотландия. Сътрудничи на издания като The Guardian, The Economist и редица други. През 2019/2020 г. е в журито на американската „Neustadt Prize“. Ето какво споделя писателката специално за рубриката БГ Свят на БТА за живота си зад граница и за проекта си "Елексир":

Г-жо Касабова, в колко различни държави сте живели до момента, кога и как излязохте от България, къде Ви намираме в момента?

Нашето семейство замина 1990 година за Англия и 1992 за Нова Зеландия, където учих и написах първите си стихосбирки и романи на английски. Първите години на преход бяха трудни и минах през период на загуба и мълчание. През това десетилетие живях за кратки периоди в Марсилия и Берлин, а преди 18 години се преместих в Шотландия, където живея досега. 

Кое изигра ключова роля за това да се установите там, кое Ви задържа?

Шотландия е част от стария свят, на който аз принадлежа. За мен като поет-разказвач, обсебен от демоните на въображението и вибрациите на места, мястото е от ключово значение. Нужно ми е място, населено от призраци и резонанси, защото невидимият свят е още по-важен за мен от видимия. Затова и през последното десетилетие прекосих и написах четири книги-светове за различни места-светове на южните Балкани. "Граница" за тройната граница България-Гърция-Турция, "Към езерото" за жените, Македония и България, езерата Охрид-Преспа, "Еликсир" – епопея за природата и хората по река Места, и Анима за пасторализма по река Струма. 

Как и кога животът в чужбина започва да променя светогледа на човек, може би дори и характера му? 

Всяка опитност на различно място ни променя, ако разбира се има истински контакт между човека и мястото. Аз търся този контакт навсякъде, но особено дълбоко, когато събирам познания и опитности за нова книга. За мен "чужбина" вече не важи, защото никъде не ми е чуждо, но навсякъде искам да имам нови очи, все едно виждам нещо за пръв път. Обичам и търся различното, скритото, неразказаното. Например: двата сезона, които прекарах по река Места за "Еликсир" с хората и билките там, ми разкриха също толкова нови неща и ме промени също толкова, колкото десетте ми години, прекарани с аржентинското танго – заради което научих испански. Но годините ми в Нова Зеландия бяха ключови. Там бях потопена в тихоокеански свят и разбрах колко е относителна географията. Като студентка по френска литература прекарах един месец на остров Таити и Френска Полинезия, свят който няма аналог в Европа. 

Кои са темите, които Ви провокират, имам предвид големи и универсални теми в литературата като любов-свобода-приятелство-доверие, които Ви провокират, за които бихте писали? Защо те?

Четирилогията ми "Граница" - "Към езерото" - "Еликсир" - "Анима" разглежда всички големи човешки въпроси по интимен начин, с мозайка от гласове, пътешествия във времето, по вода ("Към езерото"), през граници и планини ("Граница"), с растения, хора, и алхимични същества ("Еликсир").

Разкажете ни за проекта си „Елексир“ – наричате го връзката между природа и култура в една своя публикация в социалните мрежи, какво представлява, какъв е жанрът?

"Еликсир" е книга-свят, в който прекарах две години. Това е светът на хората на планината. Всъщност три планини - Рила, Родопите, Пирин, свързани чрез реката Места в многопластова история и екосистема. Жанрът, в който е написана цялата ми балканска четирилогия, е художествена документалистика, която наричам magical non-fiction. Срещите и приятелствата ми с тези хора, основно помаци, разказват как всички ние търсим да лекуваме страданието си – и това на другите, нанесено от политически травми, масова емиграция и бедност, а също и екологична разруха. "Еликсир" е много българска книга, много балканска, но и универсален разказ за дълбоката връзка между човека и природата. Природата е последната ни надежда. 

В едно свое интервю споделяте, че в последно време изкарвате немалко време в България – защо? Как се променя страната през погледа Ви на човек, живял в няколко държави до момента?

Поради това, че написах четирилогията. А я написах, защото исках да я живея. Аз живея в книги-места. За мен географията е едновременно нещо външно и вътрешно. Психо-география. А как се променя България е сложна тема, която мога да коментирам единствено, разказвайки с гласа на хората, които населяват моите книги-места. Затова посветих десет години от живота си на тази четирилогия. Това потопяване ме върна и към българския език в цялата му пъстрота. Местата, за които пиша са извън общо познатото и много от героите ми говорят диалекти и стари форми. Всичко това се губи в превод, но в българските издания на книгите ми си остава. 

Колко често разговаряте и четете на български и имате ли книги на български език, които взимате навсякъде със себе си, независимо къде се местите да живеете? С какво те са важни за Вас?

През последните години прекарвам по няколко месеца на годината в България. Останалото време говоря български по телефона, с приятели и със семейството ми. Да, чета доста книги на български, следя новите книги, а и има някои автори, които следя с особен интерес – Елена Алексиева, Деян Енев, Яна Букова. Обичам и да се потапям в стари автори, например сега изчетох разказите на Йордан Йовков. Особено ме разтърсиха отново разказите в "Ако можеха да говорят". 

Имам не една, а две библиотеки с български книги – едната се мести с мен в Шотландия. А другата е вкъщи в София. И двете растат. Въпреки че поради миграцията съм англоезичен автор, изворът за мен си остава българският език. Защото той е свят, и в двата смисъла на думата.