site.btaВсички дейности в живота на Вера Ганчева са обединени от любовта й към книгата, каза Бисера Йосифова от НДФ „13 века България“

Всички дейности в живота на Вера Ганчева (1943-2020) са обединени от любовта й към книгата. Това каза изпълнителният директор на Националния дарителски фонд (НДФ) „13 века България“ Бисера Йосифова по време на откриването на възпоменателен знак пред дома в София на литературния изследовател, критик, есеист, преводач, университетски преподавател и издател.

Тя е всеобхватна личност, както личи и по надписа на тази скромна възпоменателна стела, която положихме от Националния дарителски фонд „13 века България“ тук, пред дома, в който тя живя десетилетия наред до кончината си, отбеляза Йосифова. По думите ѝ ролята на проф. Вера Ганчева е разнолика, но това, което я обединява е невероятната ѝ любов към книгата.

„Някъде в средата на 80-те години тя пише едно есе, което е озаглавено „Гладът като хляб“, което е доста куриозно като заглавие. Но това е апология на книгата с мемоарен елемент до момента, в който интелигенцията в Европа и в света първа започва да си задава въпроса: „Ще я бъде ли книгата? Ще настъпи ли краят на книжното тяло като такова с навлизането на съвременната електроника и други средства?“. „Гладът като хляб“ е една невероятна метафора и означава този ненаситен глад към книгата, този духовен глад, който винаги ще остане. И той е така насъщен, както е гладът към насъщния хляб“, посочи изпълнителният директор на НДФ „13 века България“. Йосифова допълни, че Вера Ганчева е повдигнала въпроса за безсмъртието на книгата преди диалозите между Жан-Клод Кариер и Умберто Еко, които също потвърждават години по-късно, че книгата е безсмъртна. 

Бисера Йосифова разказа, че „злочестата съдба“ на проф. Ганчева я е лишила от възможността да има дете, като е загубила и съпруга си Владимир Башев при катастрофа. „Тя даде на българските деца и семейства превода на „Пипи Дългото чорапче“, на „Братята с лъвски сърца“, преведе най-хубавите неща на Астрид Линдгрен. Тя беше един мост към шведската култура не само за деца. Тя беше преводач на Кнут Хамсун, на Аугуст Стриндберг, на Артур Лундквист също, както и много други. На името на Артур Лундквист дълго време фонд „13 века България“ раздаваше награди за преводачи и то преводачи от български на шведски или на скандинавски езици, както и обратното – на шведски литератори и преводачи, които превеждат българска литература“, обясни Йосифова.

Тя припомни, че Вера Ганчева е била още директор на издателство „Народна култура“, което издава поредицата „Световна класика“. „Тази „Световна класика“ е от Платон и Аристотел, от „Махабхарата“ и „Рамаяна“ до съвременната класика на началото на 20-и век“, каза изпълнителният директор на фонд „13 века България“. По думите ѝ Вера Ганчева е върнала още правото на джобния формат да не бъде булевардна литература. И в този джобен формат ние четяхме Вирджиния Улф, „Кучешко сърце“ на Булгаков, Ивлин Уо, разказа Бисера Йосифова.

„Вера Ганчева беше човек на книгата, но тя беше и човек на изключителния жест. Тя е един от големите дарители на Националния дарителски фонд „13 века България“. След кончината на съпруга ѝ Владимир Башев тя дарява, заедно с вече покойната също майка на поета, жилището на Владимир Башев на фонд „13 века България“. И в момента ние сме го предоставили на Националния литературен музей, където ежегодно се провежда конкурс за поезия и се дава награда на млад поет до тази Христова възраст, на която си отиде Владимир Башев. В невероятния жанр на завещанието, защото при Вера Ганчева, както казвам, и завещанието е точно, прецизно, бих казала – произведение в своя жанр, разбира се – консултирано с много смислени адвокати, тя прави следния жест към фонд „13 века България“, който е и жест на доверие. Тя завеща апартамента си, който е над нас, на фонда“, отбеляза Йосифова.

Тя цитира думи на Любомир Левчев, от чието рождение на 27 април се навършиха 90 години, като обясни, че ги съотнася и към Вера Ганчева. „В някакъв стих, и то откъсната поезия, Любо Левчев вижда себе си като йероглиф с протегната ръка. По същия начин мисля, че Вера Ганчева беше един трудно разгадаем човек. Беше многопластов човек, тя беше личност идеограма. Но винаги с човешки протегната ръка, в която държи книга“, допълни Бисера Йосифова.

На откриването на възпоменателната плоча пред дома на проф. Вера Ганчева на столичната улица „Оборище“ присъстваха още ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. Георги Вълчев, журналистката Зелма Алмалех, Мария Лакова - представител от посолството на Швеция у нас и др.

Вера Ганчева е родена на 23 февруари 1943 г. в София, в семейството на културния и политически деятел Лалю Ганчев, дългогодишен посланик на България в Швеция, и журналистката Надя Ганчева - създателка на списание „Лада“, показва справка на отдел „Справочна“ на БТА. Проф. Вера Ганчева умира на 10 юни 2020 г. Според последната ѝ воля апартаментът ѝ става собственост на Кралската шведска академия на науките, която отказва да го получи. Съгласно волята на Вера Ганчева жестът ѝ е пренасочен към Националния дарителски фонд „13 века България“. 

През 1965 г. Вера Ганчева завършва „Славянска филология" в Софийския университет „Св. Климент Охридски", а през 1968 г. – „История на скандинавските литератури“ в Стокхолмския университет. От 1966 до 1976 г. тя работи в БТА, където последователно е репортер в „Международна информация", редактор, заместник-главен редактор и главен редактор на седмичното списание на БТА за литература, изкуство и култура ЛИК. 

Проф. Вера Ганчева е автор на шест книги с есеистика и литературна критика. В продължение на повече от четири десетилетия издава, превежда и интерпретира жалонни произведения на норвежката литература, включително творби на Хенрик Ибсен, Кнут Хамсун, Сигрид Унсет, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен, Огуст Стриндберг, Улаф Х. Хауге, Астрид Линдгрен, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Ларш Гюстафсон, П. У. Енквист. Неин е първият превод на „Пипи Дългото чорапче" през 1968 г., се посочва още в справката на отдел „Справочна“ на БТА.