site.btaКултурните събития трябва да се случват и в трудни времена, може би тогава са най-нужни, каза директорът на фестивала „ОКО“ Тетяна Станева

Културните събития трябва да се случват дори в трудни времена, може би точно тогава са най-нужни, заяви за рубриката „БГ Свят“ на БТА директорката на Международния фестивал на етнографското кино „ОКО“ Тетяна Станева. Фестивалът се състоя за шеста поредна година в Украйна и България.

Тази година изданията му се състояха в Киев (5–10 септември), Болград (12–14 септември) и София (3–11 октомври).

По думите на Тетяна Станева всяко издание на фестивала е истинско предизвикателство и мисия. „Най-тежкото предизвикателство е безопасността. В Украйна никога не можем да гарантираме сигурност, при всяка въздушна тревога сме длъжни да прекъснем прожекциите и да изведем публиката в укритие. Но ние продължаваме, защото вярваме, че именно в трудни времена хората имат най-голяма нужда от култура“.

Фестивалът „ОКО“ обединява киното и етнографията, като представя филми, разказващи човешки истории, традиции и съдби, каза тя. „Етнографският фестивал не е просто за бит и обичаи, това е наука за човека, за неговата болка, надежда и светоглед“, на мнение е Станева.

През 2025 година за първи път в историята на фестивала той беше открит и в украинската столица.

„Винаги съм искала да започнем от нуждата, а не от удобството. Но този път решихме да направим откриването в столицата, за да представим не само фестивала, но и Бесарабия и България, да покажем откъде идваме“, коментира Тетяна.

По време на фестивала в Киев беше създаден и стенопис, нарисуван от сестрите украински художнички Фелдман. Освен филмовите прожекции, в програмата имаше и изложби на български и украински художници и фотографи, както и дегустация на традиционни български ястия.

Тетяна Станева разказа, че основните трудности при организацията на фестивала са финансирането и човешките ресурси.

„Най-голямото предизвикателство винаги са парите. Ние започваме подготовката още през януари, без да знаем дали ще имаме средства за есента. А фестивалът не може да се направи наполовина, конкурсите, наградите, журито, филмите, всичко изисква средства“.

Въпреки това екипът на „ОКО“ работи с доброволци - и от университети в Киев, и българи. Сред тях са Светослав Иванов и Мирослав Иванов, които пътуват от България до Киев, за да помогнат на екипа.

По думите на Станева всяка прожекция е замислена като интелектуално преживяване. „Ние не показваме фастфуд кино“, заяви директорката.

Закриването на фестивала се състоя на 11 октомври в София. На церемонията бяха обявени победителите в конкурсните секции на „ОКО“ 2025. Финалната прожекция беше посветена на украинския филм „Памфир“ на Дмитро Сухолитки-Собчук.

Следва цялото интервю с директорката на фестивала Тетяна Станева: 

Как бихте описали тазгодишното издание на „ОКО“ с три думи?

– Имаше много културна дипломация, киноистории и взаимна помощ.

Какви бяха основните предизвикателства при организирането и провеждането на това издание?

– Най-голямото предизвикателство винаги са парите. Когато започваш подготовката за фестивала още през януари, а го провеждаш чак през септември, октомври или ноември, през цялото това време не знаеш дали ще имаш достатъчно средства — или изобщо ще имаш. От бюджета зависят и форматът, и мащабът.

Има обаче неща, които никога не могат да се направят „по-малко“. Ако сме обявили конкурс и награден фонд, той трябва да бъде осигурен и изпълнен. За да се проведе един конкурс, са нужни жури, пътуване, настаняване, организация.

Филмите също са предизвикателство. Някои можем да получим безплатно, други са платени. Но ако искаме по-известни заглавия, наградени с „Оскар“ или БАФТА, те струват пари. А именно те привличат публиката и дават по-голямо международно внимание.

Второто голямо предизвикателство са хората. За щастие имахме много доброволци от университетите в Киев: от Факултета по фолклористика към Киевския университет „Тарас Шевченко“ и от Киевския национален университет по театър, кино и телевизия „Иван Карпович Карпенко-Карий“. Нашият фестивал обединява именно киното и традицията, и тези млади хора ни помагаха много.

Сред доброволците беше и Светослав Иванов, момче от България, което само ни писа: „Искам да дойда и да помогна. Кажете ми какво да правя“. Дойде във време на война, без страх. Имаше и друго момче, Мирослав Иванов, което също ни помогна.

И, разбира се, най-тежкото предизвикателство е безопасността. В Украйна никога не можем да гарантираме сигурност. Това е огромен стрес, готвиш се цяла година, а не знаеш дали изобщо ще можеш да проведеш събитието. При всяка въздушна тревога сме длъжни да прекъснем прожекциите и да изведем публиката в укритие. Не се знае колко ще продължи – и това убива всяко планиране.

Тази година имахме късмет и всичко премина без прекъсвания. Но през същия уикенд други фестивали и концерти в Киев бяха отменени, билетите върнати, имаше скандали.

И въпреки всичко това ще продължим. Защото вярваме, че културните събития трябва да се случват дори в трудни времена – може би точно тогава са най-нужни.

Имаше ли нещо, което тази година се случи за първи път в историята на фестивала?

– Изненадата за нас самите беше откриването в Киев. Аз по принцип не исках да е там, защото винаги съм се водила от нуждата, а не от това къде ще ми е по-удобно или по-резултатно.

В Киев беше по-лесно. Там бяха доброволците, журито, журналистите, аудиторията. Публиката там е подготвена, хората обичат културата, търсят я. А в Болград ние започваме от нулата. Хората отдавна са отвикнали да ходят на кино, тъй като нямаме киносалони. Трябва буквално да ги научим отново какво е да гледаш филм на голям екран, да обсъждаш, да преживяваш заедно.

В Киев се съгласих да направим откриването, защото искахме да представим не само фестивала, но и Бесарабия, и България. Да покажем откъде идваме, да поканим хората да дойдат в Болград. Да направим мост, въпреки че сега сме географски откъснати.

Така се роди тази идея и това беше пълна изненада за публиката. Една моя приятелка, фолклористка, написа: „Фестивалът завоюва столицата – направи ход на кукера“. И беше права, защото за първи път направихме кукерско шествие в Киев.

Разбрах, че Бесарабия за публиката от столицата е истинска екзотика – нова, непозната, но много интересна.

Те опитаха и нещо друго за първи път – българската кухня. Хората опитваха чубрица, мерудия, сирене, кавърма, дори овче месо. И, разбира се, българско вино. Нови вкусове, които ще запомнят.

Какво за вас е най-важното послание, което фестивалът „ОКО“ носи на зрителите?

– Ние се отличаваме от другите фестивали с това, че се задълбочаваме в човешките истории. Ние се фокусираме именно върху антропологическия материал, върху човека.

Всички филми, дори онези, които разказват за войната, всъщност са за хората, за човешките съдби. В България ни познават най-вече като фестивала, който донесе украинските филми. И, наистина, ние сме единствените, които показваме толкова голям брой украински продукции, включително и такива, които няма къде другаде да бъдат видени.

Всяка година фестивалът има свое мото и философия. Тази година избрахме символа на маската и мотото ни беше „Погледни отвъд“. Тоест да гледаш между редовете, между думите, да търсиш смисъла в дълбочина.

Истината, за съжаление, не се намира лесно, тя не крещи от микрофоните, както лъжата. Трябва да се търси съзнателно. И това изисква интелектуално усилие и желание човек да се „нахрани“ с нещо смислено. Фестивалът „ОКО“ предлага твърда храна за ума, филми, които не са „фастфуд“, не са просто развлечение.

Искаме зрителят наистина да почувства как бие сърцето на планетата.

Какво ви движи да продължавате да организирате „ОКО“ всяка година, въпреки трудностите?

– Всички ние го правим, защото вярваме, че това е мисия. Не просто проект, не бизнес, а мисия на просвещение. Мисия да научим хората да гледат кино, да мислят критично, да търсят истината чрез изкуството.

Това е културна и духовна работа. Всеки, който участва във фестивала, трябва да усеща, че не просто организира събитие, а върши културна дипломатическа мисия в Украйна и България.

Нашият екип е съставен предимно от украински българи, които носят тази идея в сърцата си. Те не го правят за пари, те го правят от вътрешна потребност и чувство за отговорност.

Понякога се чувстваш на ръба на силите си. Но осъзнаването, че правим нещо значимо, че докосваме хората, че изграждаме мост между култури и народи ни дава сили да продължим.

Имаше ли филм, който ви развълнува особено тази година?

– Аз съм много емоционален човек. Реагирам дълбоко на всеки филм, който докосва. Може би не е правилно директорът на фестивала да има свой фаворит, но аз съм човек.

За мен най-големият критерий за стойностен филм е прост: въздейства ли ми или не. Не ме интересуват режисьорски техники или модерни похвати. Ако един филм не ме трогва, той няма място в програмата.

Сред филмите, които силно ме развълнуваха тази година, беше „2000 метра до Андриивка“ на режисьор Мстислав Чернов. Друг филм, който ме порази, беше „Контролен пункт „Зоопарк“ – документална лента за евакуацията на животните от зоопарка „Фелдман“ в Харков.

Силно ме впечатли и „Цветята на Украйна“ – за жена, която въпреки войната съхранява своя вътрешен дух и любов към живота.

Много плаках и на „Внимавайте, деца“ – документален филм, който чрез интервюта с деца, засегнати от войната, показва тяхната болка и сила.

Какво научихте от тазгодишното издание, което ще приложите следващата година?

– Работа над грешките е задължителна част от процеса.

Тази година включихме по-малък брой филми в сравнение с миналата година, и това се оказа по-добро решение. Оптималният брой е около 50 заглавия. Освен това следващата година ще преместим прожекциите вечер и ще осигурим повторения на най-търсените филми.

Ще се опитаме да разтеглим фестивала във времето. По-малко филми на ден, но по-дълъг период на провеждане.

Нуждаем се и от по-надеждни спонсори и партньори. 

Що се отнася до Украйна, всичко там остава несигурно. Не знаем как ще се развие ситуацията и дали ще можем да провеждаме фестивала при тези условия. Безопасността е основен приоритет.

Какво бихте казали на зрителите и на хората, които искат да станат част от екипа на доброволците, но все още се колебаят?

– Както казва Христос: „Човек не живее само с хляб“. Душата също има нужда от храна: духовна, културна, истинска.

Бих искала да поканя всички да идват да гледат филмите. Те се правят за вас. Всеки филм носи послание и може да ви даде нещо лично.

Призовавам и хората, които имат желание да помагат като доброволци, партньори или спонсори. Ако фестивалът продължи да съществува, ще може да носи и своята мисия: мисия на културна дипломация, на човечност и разбирателство.

Доброволците, които вече са били част от нас, се връщат отново и отново, защото усещат, че са част от нещо голямо и смислено.