site.btaПървото представяне на „Истории от ръчния багаж“ зад граница се състоя в Брюксел

Българският журналист Георги Милков представи новата си книга „Истории от ръчния багаж“ в посолството ни в Брюксел. Произведението беше издадено през март и това е първото му представяне зад граница, съобщи специално за рубриката БГ Свят на БТА Георги Вутов, сътрудник в посолството на България в Брюксел. Посещението на Милков в белгийската столица е по покана на координатора на българската секция в Европейското училище „Брюксел IV“ Таня Борисова. 

По време на срещата, която продължи до късните часове на петъчния ден, Георги Милков разказа за някои от своите най-запомнящи се преживявания като журналист и военен кореспондент. Гостите имаха възможност лично да вземат автограф и снимка от автора.

В „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков споделя не само за срещите си със световни личности през последните десетилетия, но и за спомените си от места и събития, белязали го в личностното му и професионално развитие. А книгата е създадена с цел да опази жива паметта за тези случки и места. „След като сме били щастливи всичките тези парчета съкровище да достигнат до наше време, би било прегрешение да не се опитаме да ги запазим“, споделя авторът. 

Ето какво още разказа Георги Милков за рубриката БГ Свят на БТА:

Как човек съумява да запази земното в себе си въпреки успехите? 

Има един религиозен термин – „да изпаднем в прелест“. Винаги много съм се страхувал от това да „изпадна в прелест“. Когато човек си повярва, че е най-можещият, най-знаещият, най-интересният, най-красивият, най-високият, най-русият – това е най-сигурният път към нищета, нищета на битието. Не че нямам човешки слабости. И аз, като всеки един на тази Земя, съм споходен от какви ли не тегоби и изкушения, но от всичко, което съм видял и през което съм преминал, се опитвам да си извлека поуки и гледам да ги спазвам. Понякога забравям, но впоследствие обикновено се случва нещо, което ме подсеща, че имаме твърде малко отредено време и е добре да го прекараме като добри хора.

Трудно ли беше да “влезете в обувките“ на водещия на „Вяра и общество“ Горан Благоев, след като поехте предаването „Религията днес“?

Първо, няма как да правим каквито и да било сравнения, ако ставаше дума за същото предаване. Не бих се осмелил да се сравнявам или дори да си помисля, че мога да правя същото. След като се появи това ново предаване „Религията днес“, си казах, че не бих могъл да правя същото като него, “да вляза в обувките“ на един толкова ерудиран човек, дори не бих могъл да го имитирам по някакъв начин. Затова реших, че ще правя това, което аз мога и се надявам, че го правя по най-добрия възможен начин.

Тази вечер ни споделихте за срещите Ви с Муамар Кадафи, с Христо Стоичков. Разходихме се из архивите в Швейцария. Поговорихме за културното наследство на Людмила Живкова, за паметта в България за Мустафа Кемал Ататюрк. Кое е общото послание в тези истории?

Че това, което ни е останало от историята, е съкровище, което трябва да пазим. След като сме били щастливи да имаме този шанс, по стечение на обстоятелствата или по Божия воля, или дори заради някакъв късмет, всичките тези парчета съкровище да достигнат до наше време, би било прегрешение да не се опитаме да ги запазим, да ги изучим и да ги съхраняваме. След нас идват и други хора, които ще имат нуждата да притежават това знание и да се ползват от това съкровище. Би трябвало все по-често да си даваме сметка, че нашите предци са ни завещали ценни неща, които няма как да стигнат до следващите поколения, ако ние, които живеем в момента, не ги запазим.  

Има ли една от Вашите истории, която да се откроява от другите в спомените Ви?

Едва ли. Не бих извадил нито една конкретна. Те са като чуден калейдоскоп на моето съзнание и се опитвам да запазя всички спомени за всяка една - както за работата си, така и за търсенията около нея. Затова нямам една, която да определя. Във всеки един момент, в който се сетя за нещо преживяно, то става важно, защото не е забравено. И се надявам, че колкото истории мога да разкажа, ще направя така, че някой да ги чуе, да ги запази, да си ги спомня, да ги разкаже на друг човек. И така всеки един от нас, със своето миниатюрно значение, да се включи в този общ исторически процес, който наричаме „памет“. 

Ще има ли следваща книга?

Истории има още не за една, а дори за две следващи книги. Би трябвало да има, стига да имаме време да ги опишем и да има кой да ги чете, но се надявам, че ще има.