Пианистът, композитор, аранжор и продуцент пред БТА

site.btaЖивко Петров: Ако има нещо, което е конкурентноспособно, това са българските музиканти

Живко Петров: Ако има нещо, което е конкурентноспособно, това са българските музиканти
Живко Петров: Ако има нещо, което е конкурентноспособно, това са българските музиканти
Живко Петров / Пресфото БТА, Мая Стефанова

Пианистът, композитор, аранжор и продуцент Живко Петров вече е и автор на книга, но не с текст, а с ноти. След премиерата през септември в столицата на "20 прелюдии за пиано" (изд. "Колибри), той гостува с книгата в Бургас. Представянето бе под формата на концерт на роял с автограф, в който съчетава изпълнения на включените в нея произведения и своите лични истории към тях.

След малко повече от две седмици Живко Петров ще върне отново в морския град за концерт като част от турнето, с което прави премиера и на най-новия, пети поред албум на проекта "Живко Петров трио" (JP3), озаглавен "On The Way".

Пред БТА Живко Петров разказва за това как успява да е толкова продуктивен, говори за нуждата от музикални натрупвания в обществото, за смисъла на талантите да се дава шанс, за това колко важна е тишината в музиката.

Не е необичайно музиканти да пишат книги, но те са обикновено за живота им, докато в случая "20 прелюдии за пиано" е предимно с ноти, фотография и по-малко текст. Как се решихте на такава стъпка?

- Отдавна имах идея да издам нотите на двата си солови албума "After 4" и "Ten". Споделих я на Жаклин Вагенщайн от "Колибри" и тя я прегърна. Така, заедно с нейния прекрасен екип, направихме това великолепно, смея да твърдя, издание, което е двуезично - на български и на английски. 

Преди всяка пиеса в книгата, съвсем спонтанно, с едно-две изречения съм написал встъпителни слова. Мислил съм ги така, че всеки да може да ги разбере, като идеята е с тях да вкарам изпълнителя или слушателя в дадена пиеса и да им подскажа какво съм искал да кажа. Нещо като тематичен ключ към изпълнението или изживяването на произведенията. Преди първата пиеса на име "Passion", например, съм написал: "Казват, че сол минор е небесно синьо. Символ на мъдростта. Passion е страст, но годините те учат да е сдържана, овладяна". Това означава, че ако пианистът трябва да свири "Passion", трябва да го направи по-сдържано.

Освен това, в самото начало на книгата има същински ключ, който съдържа флаш памет с аудио вариантите на двата албума, така че човек да може да си ги слуша.

Често в книгите има нещо, скрито между редовете. Може ли да се каже, че в случая има нещо скрито между петолинията?

- Да, разбира се. Музиката е въпрос на усещане. Тя прави света на всеки индивидуален и различен. Всеки я усеща по своему. Не е нещо конкретно, което да наречеш черно или бяло, а е просто усещане. 

Има ли други такива подобни издания в България или по света?

- Не съм виждал и според мен това издание няма аналог. Има луксозни издания на ноти, които са се появявали през годините, но в тази книга, освен нотите, има и фотографии на прекрасните Стефан Н. Щерев - 3inSpirit и Тина Халкова. Техни кадри са откриващи за всяка от композициите. Има и три специално написани текста като встъпителни слова. Те са на Маргарита Димитрова - музикалният директор на фестивала "Аполония", Таня Иванова от "Джаз ФМ" и Димитър Стоянович, които написаха адски красиви думи за моята музика и съм благодарен. 

След представянето на книгата Ви предстои премиера и на нов албум с "Живко Петров трио" (JP3). Това са много нови неща за такъв кратък период от време. Може ли да се каже, че вдъхновението има връзка с голямата пауза, която хората на изкуството трябваше да направят покрай пандемията?

- Не, аз съм човек, който има вдъхновение или го търси. Когато търсиш вдъхновението, то те намира. Не трябва да стоиш и просто да чакаш то да дойде, а просто да работиш. 

В новия албум всички теми са кръстени на градове по света и наподобяват своеобразно пътуване. Защо?

- Това са 11 разказа. Започваме от Рим, минаваме през Аржентина, Монреал, Ню Йорк, Виена, Стокхолм, Лондон и завършваме в София със "Sunday Morning", където се събуждаш щастлив от живота и от това, че по света има толкова красиви места. Изпълнен си с надежда и с любов. Това беше и идеята - да предадем щастието в живота на музиканта, защото той е много цветен и разнообразен. Идеята е всяка една пиеса да върне спомена за хубавия момент, които всеки е преживял на тези места. 

Кои са българските градове, които биха Ви вдъхновили да напишете музика и за тях?

- Разбира се, ние обичаме да пътуваме. В България има прекрасни градове, в които имаме прекрасни спомени и преживявания. Аз съм от Велико Търново и за мен той е чудесен. Също така Бургас и Варна. Много обичам морето. То пречиства и неслучайно и двата албума са записани край морето в студиото на радио "Варна". 

Друга новост в албума е и участието на Димитър Карамфилов на мястото на оригиналния басист на триото Веселин Веселинов - Еко. Как се отрази неговата намеса?

- Димитър е четвъртият член на нашето трио след Еко, както се изразяваме. Идеята да го поканим дори е негова, защото той е изключително зает музикант - прекрасен наш приятел, който свири с имена като Лили Иванова и Стефан Вълдобрев. Нямаше възможност да продължи тогава и заедно решихме да поканим Димитър Карамфилов да стане част от нашия проект. Това даде живец на триото. Нова кръв, както се казва. Той е истинско кълбо от енергия. С него се допълваме и е вдъхновение да пиша музика в тази посока. 

Защо според Вас след толкова години в България джазът продължава да не е толкова популярен, колкото е на Запад например?

- Защото липсват натрупвания. И не говоря за самите изпълнители, защото в България има прекрасни музиканти. Ако има нещо, което е конкурентноспособно, това са българските музиканти. Те могат да свирят достойно и в "Карнеги хол", но могат да свирят и в някой ресторант в Разград, и отношението им ще е едно и също. Затова говоря за натрупвания в хората. Народът трябва да научи, че героите на деня са онези, които създават. Независимо дали изкуство или нещо друго. Хората, които наистина обичат онова, което правят. Така с времето нещата ще тръгнат в по-добра посока и ще се слуша и джаз, и класика. Има хора, които не знаят къде се намира зала "България" или операта, не ходят на театър, да не говорим за балет. 

А и джазът вече отдавна не е онова, което е бил. Сега той е по-скоро свобода на мисълта. Навремето джазът беше импровизацията на момента. Сега всичко, което се сътворява или се свири на живо, едва ли не може да мине за джаз.

Няма оправдание, че не разбираш джаза. Има автори, които не разбират какво свирят, а какво остава за публиката. Музиката е 12 тона, които всеки употребява по някакви начини и в това е магията - че няма повторения. Това е нашият начин да комуникираме с хората, както писателят с книги, художникът - с картини. Ние комуникираме със света чрез музика и ако посланието ти не е на 100 процента, то няма как да вълнува. То си остава затворено в шкафа. Ако душата е затворена и не си наясно с това, което искаш да изпратиш напред, то няма как да се случи. 

Как се отразява тогава навлизането на толкова много технология в музиката?

- Аз съм "олд скул" (от англ. - "старата школа"). Макар да съм човек на Промяната, когато през три месеца се сменяше модата и един ден си с обеци, на следващия си с кукуригу, после - с ярък червен панталон или високи ботуши. Беше нещо страшно, за да преминем по-бързо през онова, което не ни се е случило. За мен обаче е голяма грешка, че светът се отвори до такава степен.

Според мен всичко трябваше да се случи последователно и когато има защо. Навремето на четмо и писмо са се учили определени хора, защото те са били готови за това нещо. В момента чрез интернет се даде трибуна, с която всеки стана значим и разбира от всичко. Може да коментира всичко, но това обезсмисля работата и пътя на всеки един от нас. Аз съм започнал да свиря от 3-годишен и някакъв човек коментира, че това, което съм направил, не му харесва. Да обиждаш автор, който 30 години работи в тази посока и нищо лошо не е правил в живота си, а просто се е водил от сърцето, от това, което душата иска и е работил в тази посока... Защо?

От друга страна, технологиите много помагат до една степен, но се омаловажава значението на свиренето. На мен примерно са ми били необходими по 12 часа свирене на ден, за да науча една пиеса. Особено като по-млад, за да работиш и да вървиш напред, свириш денонощно. Сега сядаш на компютъра и създаваш музика, която няма душа. Не искам да обидя никого. Творчеството е едно, но да бъдеш музикант е съвсем друго. Трябва да изминеш много дълъг път, с много отдаденост и приоритетът трябва да бъде музиката, а не егото. Не да просто да бъдеш в пространството. Важно е да ангажираме със себе си хората и обществото, когато има защо. Тогава светът ще бъде много по-добър. 

Разбира се, всеки музикант има его. За да се качиш на сцената, трябва най-малкото да повярваш в това, което си. Но приоритет трябва да бъде изкуството, в случая - музиката. Ние сме подвластни на изкуството. Господ ни е дал талант. Ние трябва да го уважаваме и да даваме любовта, да споделяме музиката, за да ни се върне тази любов. 

Какво е според Вас лекарството против лошия вкус?

- Любовта и човещината. Много е важно да си искрен. Когато си искрен, няма как да не съществуваш. Ако си изкуствен и, независимо дали имаш добродетели, се поддадеш, тогава печелят другите. 

Неотдавна се разрази дебат за вкарване на квоти за излъчването на българска музика в ефира. Вие от коя страна сте в този дебат?

- Тук пак ще се върна на липсата на натрупвания, както и липсата на критерии. Те създават такива конфликти. За такива въпроси трябва да се допитват специалисти, а не хора, които се занимават отскоро с музика, независимо колко са известни. Когато отидеш на операционната маса, се доверяваш на опитния лекар, а не на някой известен от екрана лекар. Липсват не само критерии, но и приемственост. 

Достатъчен фактор ли е произходът или количеството музика, за да й се дава шанс?

- Количество има и в момента. Музиката може и да не е добра, но ако й се даде шанс, това ще я развие. Ако не се дава шанс, няма да има българска музика. По-скоро би трябвало да се даде шанс. Що се отнася до липсата на критерии, може би, ако има комисии, които да определят какво да се пуска, това със сигурност ще създаде конфликти, но пък с тях се раждат и решения. Без конфликти, всичко би било равно.

Има много красиви български неща и тук музиката има бъдеще. В никакъв случай не визирам само поп музика. Има страхотни композитори, които пишат класическа музика, джаз, поп, ъндърграунд. Има прекрасни, много добри деца, които са закърмени по друг начин и вече не можеш да различиш дали е българско или друго. Пак говорим за натрупвания. Ние очакваме да сме суперзвезди, без да се даде шанс, но не става така.

Как се унищожи футбола? Когато имаше спортни училища и на това се наблягаше, имаше и футбол. Няма как да се родят тези успешни хора, след като не им е предоставена възможност. По този начин ти не просто им казваш "Не се занимавай с това". Ти направо им казваш "Довиждане!".

Това напомня за прословутата фраза "Музикант къща не храни", която сякаш дамгосва таланта още преди да се е проявил. 

- Да, за щастие, мисля, че популярността на тази фраза отшумя.

Тогава какво смятате за влиянието на музикалните телевизионни формати? 

- Дали е нещо добро, или не - вкусът все пак се възпитава по някакъв начин. Хората започват да слушат повече популярна музика. На други се дава шанс да се качат на сцена и да се изявят. Но това в никакъв случай не е школата на живота, през която трябва да мине всеки един артист. За да станеш достоен музикант и артист, трябва да седнеш и да се занимаваш. Ако обичаш това и има смисъл, то веднага си проличава. Тук стигаме до родителите, които са много важна част в този процес.

По времето на социализма - период, който аз никак не обичам - имаше един процес, макар и леко изкуствен, но тогава бяха създадени културно-масови мероприятия, ходеше се на кръжоци, задължително беше детето да се пробва да свири на инструмент. Това е изиграло много важна роля, защото това провокира интерес, възпитава сетивата, дава обща култура. Това е начинът децата да харесват и симфонична музика, да имат по-широки сетива. Това ще даде и възможност на хората, които се занимават с изкуство, да намират смисъл в това. Защото изкуството не е самоцелно. То се споделя, иначе си обречен. 

Казвате в едно предишно интервю, че тишината в музиката е много важна. Звучи като оксиморон. Бихте ли обяснили какво имате предвид?

- Всъщност говоря за тишината между тоновете. Това е начин на живот. Първо оттам трябва да тръгне всеки, за да го разбере. Това е да вдигнеш чашите, когато има защо. Да се обърнеш към някого, когато има защо. През другото време да си тих. Това е да бъдеш по-обран. Тогава, когато казваш нещо, то е концентрирано. Тогава има значение. Иначе е шум. Както е и в музиката. Когато много шумиш, нищо не казваш. Когато си обран, концентриран, тих, конкретен... Това е тишината в музиката. 

Имате ли вече идеи за предстоящи проекти, по които работите и какво предстои?

- Сега предстои турнето ни с триото. На 28 ноември сме в София, на 30 - в Пловдив. След това на 7 декември сме тук в Бургас, на 8 декември - във Варна, а на 9 декември - във Велико Търново. След това с Хилда Казасян и Плевенска филхармония имаме няколко концерта. С Белослава завършваме турнето в зала "България". 

Януари месец ще започна подготовката на моя следващ проект. Написах концерт за пиано и оркестър и догодина наесен смятам да го запиша, да го издам и да направя турне с концерти. 

/ДД/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 21:05 на 07.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация