„Моята мечта е да не трябва чужденец да ви казва, че тука е хубаво“

site.btaРежисьорът Богдан Дарев пред БТА: Александър Еплер казваше, че българинът трябва да си върне вярата. Мисля, че е валидно за цял свят

Режисьорът Богдан Дарев пред БТА: Александър Еплер казваше, че българинът трябва да си върне вярата. Мисля, че е валидно за цял свят
Режисьорът Богдан Дарев пред БТА: Александър Еплер казваше, че българинът трябва да си върне вярата. Мисля, че е валидно за цял свят
Снимка: БТА

Александър Еплер казваше, че българинът трябва да си върне вярата, сподели в интервю за рубриката „БГ Свят“ на БТА режисьорът на художествено-документалния филм „Кавал парк“ Богдан Дарев. По думите му това е валидно за цял свят. „Моето наблюдение е, че светът е изгубил вярата за връзката си с Господ независимо от религията. Загубили сме и връзката си един с друг“, посочи Дарев. Той представи историята на главния герой от „Кавал парк“ - кавалджията от САЩ Александър Еплер. 

Двамата с Богдан Дарев се запознават през 2011 година в Сиатъл, където през 1956 г. е роден Еплер и където Дарев живее вече от 29 години. Среща ги организацията около български коледен концерт там. Дарев търси музикант, който да свири на живо. Американци, любители на българския фолклор, му разказват за „един много странен човек, голям особняк“ – Еплер. Режисьорът се среща с него, а самият кавалджия е радостен, че ще се интегрира отново в българската общност, след като през 70-те години на миналия век учи в България.

Как един американец от руски произход се влюбва в България 

Родителите на Еплер, които са руснаци, след Втората световна война трябва да вземат решение дали да останат в Съветския съюз, или да дойдат в България. В крайна сметка решават да емигрират в САЩ. „Александър Еплер е закърмен с любов към България, защото родителите му са православни християни, казвали му как България е люлката на руската култура по някакъв начин“, обясни Богдан Дарев. 

На едва 14-годишна възраст Еплер се качва на товарен кораб, с който стига до Гърция, откъдето влиза нелегално в България. Преди това, през 60-те години, той се докосва до българската музика след посещение в Сиатъл на Българския държавен ансамбъл – сега „Филип Кутев“. „И така тази любов, това семенце, продължава да никне в него“, разказа Дарев. 

Александър Еплер е първият приет кавалджия, когато в Музикалната академия в Пловдив се основава паралелката за фолклорни инструменти през 1971 година от Асен Диамандиев.

„Предопределената“ среща, която ражда „Кавал парк“ 

„Аз вярвам, че Еплер е чувствал като мисия, че трябва да стигне до България, че трябва ние всички да се срещнем, че това е било наредено като Божия промисъл. Поне така чувствам филма, така го чувстваше и Александър Еплер, който казваше, че този филм го държи жив“, коментира Богдан Дарев. 

Думите, които карат режисьора да започне снимките на филма, са изречени от друг кавалджия, живеещ в Сиатъл - Васил Денев. Той казва: „Богдане, някой трябва да направи филм за този човек“. Така започва снимачен процес, продължил в рамките на три години между Сиатъл – Лос Анджелис – Чикаго – Сан Диего – Сан Франциско – Пловдив и Камено.

Богдан Дарев сподели пред БТА и за уроците, които е научил от Еплер по време на заснемането на лентата: 

„Няма как от такъв човек да не научиш много, попиваш непрестанно. От кинаджийска гледна точка научих много, защото много от кадрите в Сиатъл аз съм ги осветлявал. Осъзнах, че когато човек не бърза и когато си поставя нещо за цел, и се потопи напълно в този свят, нищо не може да го спре. Бих се обърнал към младите хора, които ще четат тази статия - бих искал да ги призова да творят, защото е възможно“. 

Режисьорът отбеляза, че е снимал с часове как Еплер от единия край на работилницата отива в другия… как се потапя в работата си и няма значение какво става около него.  

„Но вярата може би е едно от най-големите неща. Александър излизаше извън религията, много беше интересно да си около него. Аз никога не съм го виждал като религиозен човек, но като страшно свързан с душата и Господ по един начин, по който той не ти проповядва, просто си го живее“, разказа Дарев. 

Загадъчното място, което дава името на филма 

В някакъв смисъл начинът на живот на Еплер вдъхновява и заглавието на лентата. 

„Снимах Сашо на една пейка. И той разказва как, когато е правил кавали в работилницата си през 80-те години, е отивал с жена си в един парк, в който аз си ги представих как сядат на полянката с кошничка за пикник… И той каза, че там е изпробвал кавалите, а жена му е нарекла парка „Кавал парк“. Когато моята жена чу това от монтажа, защото тогава си монтирах в хола, тя каза: „Този филм трябва да се казва „Кавал парк“... Паркът остава мистерия. Аз не знам къде е. И никога не почувствах потребност да го питам къде е. Имах идея за край на филма, където можеше да се отиде в този парк и да се снима, но той (Еплер) умря по време на снимките и тази идея не се осъществи. Но пък сега краят на филма си е много силен. Според мен той е точно както трябва да бъде“, обясни режисьорът. 

Образът на дакела Бончо в „Кавал парк“

Част от семейството на Александър Еплер е и дакелът Бончо, който играе съществена роля в самия филм. 

„Аз мисля, че той (дакелът, бел.ред.) е още жив и се опитвам да го намеря и да го снимам... Има една история как понеже Александър беше много болен по време на снимките, дакелът един ден му ляга на гърдите, стои на тях и не се мръдва. Изглежда изморен. Не е този дакел, който виждаме във филма, който се разхожда с кокала. И Александър се замисля, че домашният му любимец иска да му каже нещо, отива в болницата и разбира, че белите му дробове са пълни с вода. И ако още малко е изчакал – можело да си отиде, но дакелът го спасява. Те си бяха все заедно. Аз като ходих, всеки път дакелът много се радваше да ме види“, разказа Дарев. 

Киното като спасител на Богдан Дарев 

Също както Бончо спасява живота на Еплер, така киното е „спасителният пояс“, за който се хваща 17-годишният Богдан, когато пристига в Америка. „Ако не беше киното, аз не мисля, че щях да оцелея и да бъда човека, който съм. Аз се захванах, грабнах се за него“, сподели той. 

Историята за това как режисьорът се докосва до киното е поместена в неговия филм „Там“: 

„Отивам 1995 г. в САЩ и 23 години не мога да взема „Зелена карта“, не мога да напусна Щатите, тоест мога, но ако напусна, не мога да се върна, а там е сестра ми, майка ми, жена ми, доведената ми дъщеричка. През 2018 г. получих „Зелена карта“, върнах се и снимах филма „Там“ – първия ми пълнометражен документален филм, който показва България през моите очи. Накрая на филма разказвам историята как се влюбвам в киното: като бях на девет години в 107-о училище в София дойдоха и ни извадиха от часовете и казаха – „половината от деня няма да имате повече часове, играйте си тук“, и започнаха да снимат. По едно време казаха - „сега всички влизайте обратно в класните стаи“, а ние сме отвън, потоци от деца, може би стотици, и ни казаха - „никой да не се обръща да гледа обратно към камерата“. Аз се обърнах и погледнах право в камерата и си знаех, че това ще бъде моето призвание“. 

Животът в САЩ временно променя фокуса на режисьора. Идеите му за кариера тръгват в друга посока. Гони неща, които по думите му са преходни и по никакъв начин не обогатяват… 

„Докато един ден душата ми не каза: „Богдане, ти си до тук. Аз ще умра, ако ти не ми дадеш шанс да правя кино“. Аз напуснах целия този свят. Оставих много големи пари и започнах от нулата, за да се развивам в киното и да оставя нещо след себе си, което е нематариално, но това са теми за разглеждане за бъдещи филми“, сподели той. 

Мястото на душата в емиграцията 

Богдан Дарев разказа няколко различни емигрантски истории: за Пенка Енчева, героинята на първия му документален филм „Тази баба“, която пристига в Америка, за да гледа внучетата си и се записва да пее в хора към Българския културен център в Сиатъл; за момиче, родено в България, но само тримесечно, мигрирало в Америка, което му споделя, че се чувства така, сякаш не принадлежи нито в България, нито в САЩ; за 17-годишната му доведена дъщеря, която говори и чете много добре на български език, но е със смесени чувства за живот в България, но и която му казва – „Знаеш ли, че аз мога да бъда себе си повече в България, отколкото в Щатите“. 

„Много българи емигранти не са готови да оставят материалния комфорт, който имат, за да дойдат тук за нещо друго. А в същия момент същите хора ми казват, че душата им умира“, сподели още режисьорът. 

Пред БТА той изброи и част от инициативите и проявите на сънародниците ни в Сиатъл, посредством които те се опитват да запазят родните традиции, език и култура зад граница, да се почувстват по-близо до родината си. Това са Българското училище в Сиатъл, Женският хор „Българските гласове на Сиатъл“, Фолклорната формация „Сиатъл чета“, Ансамбъл „Хоп-троп“, „Глаголницата“ и „Творилницата“ към Българския културен център в Сиатъл и други. 

Голяма част от българската общност в САЩ пази езика, като се стреми да говори само на него у дома. 

„Радвам се, че моето кино е някакъв мост между тук и там. И една връзка, която не искам да се губи“, добави Дарев.

Уроците, които можем да вземем от „тук“ и „там“

Ние можем да научим от американците много неща – едно от тях е, че повечето са работливи и не чакат някой да им оправи живота. Можем да научим повече за отношението към работата, не ги е страх да работят. Много доброволстват – това е изключителна култура, смята Богдан Дарев. 

По думите му обаче това е практика, която е била силно застъпена в България в началото на 20 век и сега започва да се завръща. 

Дарев припомни в тази връзка и че филмът „Кавал парк“ е направен изцяло от доброволци – от средства, които са дарени от българската и американската общност. 

„На какво ги учим ние? Ние ги учим на това да говорим в някакво безвремие. Показваме им някакъв друг начин на битие. Те живеят доста разделен живот и мисля, че това им показваме – как можем да бъдем заедно по един много красив човешки начин“, посочи режисьорът.

Завръщането

„Може би за мен България си ми е мястото и винаги съм си го чувствал… Завръщането е планирано догодина… Виждам страхотен потенциал за развитие, срещам се с невероятни хора, които правят много хубави неща“, каза Богдан Дарев и добави, цитирайки Еплер: „Моята мечта е да не трябва чужденец да ви казва, че тука е хубаво“. 

А голяма мечта на режисьора е да работи с деца и юноши в България, тъй като е бил учител в САЩ. За него е било много изненадващо как младите хора у нас приемат филма „Кавал парк“, че това поколение иска да знае повече за прадедите си. 

„Има една много хубава приказка във филма, че ние стоим на раменете на някой друг. Бай Сашо, Александър Еплер, казва: „Аз стоя на раменете на Бай Слави, който ме научи да правя кавали, той е стоял на раменете на някой друг“. Може би тези млади поколения, които сега идват в България, осъзнават и по някакъв начин, че търсят и на кои рамене стоя аз, българинът“, разказа Дарев. 

Попитан какъв съвет би дал на българите, които искат да заминат в чужбина, както и на сънародниците зад граница, които се колебаят дали да се завърнат в България, той отговори така:

„Намерете си призванието и как чрез това призвание да бъдете полезни в обществото. И вече къде ще бъдете, то ще се покаже. А за българите там  – не живейте с представата си, че България е това, което е била, когато сте я напуснали“. 

С трейлъра на филма „Кавал парк“ може да се запознаете тук:

/ИКВ, ЙК/

В допълнение

Избиране на снимки

Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.

Изтегляне на снимки

Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите

news.modal.header

news.modal.text

Към 04:05 на 14.04.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация