Ерик-Еманюел Шмит пред БТА: Пълен съм с въпроси, не с отговори

Пълен съм с въпроси, не с отговори, казва пред БТА Ерик-Еманюел Шмит. Един от най-четените и играни в театъра френскоезични драматурзи, романист, есеист, режисьор и актьор бе у нас по покана на българските му издатели от „Леге артис“, както и за премиерата на специално адаптираната от него за Народния театър пиеса по романа му „Съперницата“. 

„Мисля, че писането е начин да изследваш въпросите, да ги направиш по-прецизни и едновременно с това по-широки. Това е начин за изследване, а не за даване на отговори“, допълва Шмит.

ЗА ТЕАТЪРА В БЪЛГАРИЯ

За театъра в България казва: „Вие не се страхувате да бъдете дълбоки. Не се страхувате да навлизате в тъмните области на съзнанието. И всъщност това е много смело. Мисля, че именно затова харесвате моите пиеси, защото аз предпочитам светлата страна. Това е начин да се създаде синтез между сенките и светлината. Фактът, че текстът е мой, а интерпретацията – ваша, създава равновесие“, смята Ерик-Еманюел Шмит.

На въпрос възможно ли е една „светла“ пиеса да стане непоносимо тъмна, когато се появи на сцената, разказва: „Случвало се е в миналото, в скандинавските страни. Те обичат да бъдат дълбоки, и моята лекота се губеше“.

„Всъщност, не обичам да режисирам собствените си текстове, защото имам чувството, че ми липсва въображение“, признава Шмит: „Имам нужда от таланта на режисьорите и актьорите. Театърът е колективно изкуство“.

ТЕАТЪРЪТ КАТО МЯСТО ЗА СБЛЪСЪК 

Ерик-Еманюел Шмит не крие, че предпочита живия, човешки разговор пред театралния диалог от собствените си пиеси. „В тях авторът често е груб, остър, дори невъзпитан. Аз не съм такъв. Предпочитам да водя приятен разговор“, казва той с усмивка. За него истинският разговор е преди всичко среща, а не сцена за конфронтация.

И все пак именно сблъсъкът е в сърцевината на театъра, който според Шмит стои по-близо до философията, отколкото до литературата. По думите му, докато литературата разчита на описанието и нюансите, театърът живее от напрежението между личности, идеи и гледни точки. „Спорът, диалогът, дебатът са част от театъра, както и от философията“, отбелязва той.

„Да, литературата е свързана с описанието, с нюансите, с много прецизните и ясно определени неща. Но сблъсъкът между две личности, между два персонажа, между две различни идеи е много по-жив на сцената, отколкото в романа“, обобщава Шмит.

„СЪПЕРНИЦАТА“ – ОТ СТРАНИЦА КЪМ СЦЕНА

Романът „Съперницата“ естествено намира път към театралната сцена. За Шмит това не е изненада – някои текстове сякаш са написани за театър, дори когато първо се появяват като литература. На сцената историята придобива нови измерения – на първо място е музиката, на второ – страстта, интензивността на това да си певица или актриса. „И може би, делириумът на сцената, защото там всичко е възможно. Мисля, че този текст е създаден за сцена“, посочва авторът.

Допълва, че някои текстове са създадени за сцена, дори когато са „уловени“ на страниците на книга.

Любопитно е, че Шмит оставя пълна свобода на режисьора. Той не участва в обсъжданията по адаптацията, а се доверява – доверие, спечелено още при предишна среща. Това дистанциране не е случайно: Шмит вярва, че театърът е колективно изкуство и че авторът не бива да контролира всяко ниво от създаването му. През 2019 г. Стоян Радев поставя „Развратникът“ в театър „София“, а „Ария на съперницата“ е моноспектакъл на Биляна Петринска.

ДА ВНУШИШ НЕВИДИМОТО

В пиесите на Шмит често присъстват теми като Бог, съвестта и съдбата – все „невидими“ категории. Но именно театърът според него е изкуството, което може да ги направи осезаеми. Не чрез показване, а чрез внушение: „Мисля, че театърът е изключително внушаващо изкуство. На екрана нещата са показани, а на сцената – внушени“. 

„Един жест може да създаде усещането, че убивам някого“, казва той. В тази минималистична сила се крие поезията на сцената – способността с малко средства да се създаде цял свят. Това прави театъра по-въображаем и в известен смисъл по-дълбок от екрана, където всичко е видимо и конкретно: „Жест, няколко думи, един поглед. Има нещо много поетично в театъра – фактът, че един-единствен елемент може да създаде цял свят“.

Шмит не вярва в еднозначните морални отговори. За него моралът не е система от твърди принципи, а непрекъснат процес на преценка. „В морала няма един-единствен отговор, а винаги има задълбочено и сложно разглеждане на всеки случай. Принципите са прости. Всеки отделен случай е сложен“, обобщава той. Истината се ражда в напрежението между различни ценности, а не в тяхното опростяване.

Ако трябва да се определи с една дума, тя е „свобода“ – свободата да мисли, да твори и да оставя другите свободни: „Влюбен съм в свободата, в моята свобода и в свободата на другите“. А ако трябва да довърши изречението „Аз съм човек, който обича…“, отговорът е прост и категоричен: „Обичам живота“.

Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. във Франция. Творбите му са преведени на 45 езика, а пиесите му се играят в повече от 50 държави. Добре познат е и на българската публика с многобройните спектакли по негови пиеси и литературни произведения. Негови пиеси са спечелили няколко награди „Молиер” и гран при за театър на Френската академия. Посещава престижния Ecole Normale Supеrieure, където получава докторска степен по философия и най-добрата френска квалификация за преподаване.

За първи път се прочува в театъра през 1991 г. А след огромния му световен театрален успех, през 2012 г. придобива театър Rive Gauche в Париж, заедно с Бруно Мецгер, ставайки едновременно артистичен директор на театъра, като дори играе в постановки.

Особено популярен по света е неговият цикъл повести „Кръговрат на незримото”, с вече осем приказки за детството и духовността, като книжни издания и постановки, включително у нас – „Миларепа“, „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, „Оскар и розовата дама“... 

Голяма част от литературната му кариера е свързана с писането на романи – „Сектата на егоистите“ (Гонкур за дебютен роман), „Евангелие според Пилат“, „Когато бях произведение на изкуството“, „Одисей from Багдад“, „Жената с огледалото“, „Папагалите от площад Арецо“, „Любовен еликсир“ и „Любовна отрова“. В „Нощта на огъня“ пък Ерик-Емануел Шмит за пръв път оголва вътрешния си духовен и емоционален живот, и разкрива как чудодеен инцидент в пустинята Сахара е имал траен ефект върху целия му живот като писател и като човек. Автобиографи
 чни са и книгите му „Дневник на една изгубена обич“ и „Предизвикателството на Йерусалим“. У нас„Леге артис“ издава два тома „Театър 1“ и „Театър 2“, общо 38 книги от автора, сред които пет тома от деветтомния роман „Пътуване през времето“, пет сборника с разкази, девет романа, 10 повести, няколко авто- и биографични книги.

Шмит също продуцира либрето за опери, издава книги за велики музиканти, като „Моят живот с Моцарт“, „Веднага след Бог е татко“ (предстояща в България). През октомври 2012 г. дебютира дори в Националната опера, в Париж, с „Мистерията на Бизе“, а през 2014 г. публиката посреща премиерите на две опери по негови текстове. Като актьор изпълнява лично свои произведения на сцени във Франция, Швейцария, Белгия, Канада, Италия, и участва във френско-езикови спектакли в редица европейски страни, включително заедно с Мариус Донкин в Народния театър „Иван В
 азов” в България, при посещението си през 2020 г.

Води майсторски класове за литературно писане. През 2016 г. единодушно е избран за член на журито на „Гонкур”. Кралската белгийска академия за френски език и литература му присъжда 33-о място, заето преди това от Колет и Кокто. Шмит живее в Брюксел. 

Автор – Даниел Димитров
Оператори – Борислав Бориславов, Даниел Димитров
Монтаж – Валя Ковачева

/АБ/