site.btaНяма друго явление като варненския „Вулкан“, казва художникът и дизайнер Димитър Трайчев

В края на 70-те години на ХХ век във Варна се създават творчески ателиета за художници в бившата фабрика „Вулкан“. Те стават емблематични заради присъствието на ярки творци, белязали българското изкуство през следващите десетилетия. Сега, Община Варна обяви, че ще създаде творческо пространство за резиденции на артисти от България и чужбина по подобие на Фабрика „Вулкан“ и ще стане първият град у нас със собствена артистична база, включително за дигитални изкуства. 

Пред БТА художникът и дизайнер Димитър Трайчев, един от артистите във „Вулкан“, разказа какво е било знаковото за това явление. 

НАЧАЛОТО

Названието на артистичната група „Вулкан“ идва от мястото, където се помещават художествените ателиета, станали емблема на Варна в края на ХХ век. Бившата фабрика „Вулкан“ за готварски и отоплителни печки функционира през 30-те и 40-те години на ХХ век, споделя пред БТА спомените си художникът и графичен дизайнер Димитър Трайчев. Дружеството фалира през 1940 г. и е назначен синдик. Народната власт го национализира и там се настаняват различни трудово-промишлени кооперации. В средата на 70-те години цеховете на ТПК „Родина“, които обработват пластмаси и произвеждат изделия от тях, се местят в нова база. Не е ясно дали местната власт търси да настани някой, за да не пустее имотът или предложението излиза от ръководството на Съюза на българските художници (СБХ), макар че според Трайчев творците тогава не са били глас, който да бъде чут. През 1976 г. в Съюза на художниците във Варна председател става Стоимен Стоилов, който влиза във връзка с управниците и се стига до решение помещения в бившата фабрика „Вулкан“ временно да се предоставят на художници. Собствеността на имота се променя от държавна в общинска и той се предава за стопанисване на „Жилфонд“, които го отдават за безвъзмездно ползване на артистите. 

„Нямаше ясни уговорки и условия, нямахме никакви документи за ползването. Нямаше инфраструктура, водата си я прекарахме сами, електрическата инсталация беше слаба, но някак държеше на мощните калорифери, с които се топлехме много трудно, защото помещенията бяха големи по осем-девет метра. Таванът беше седем метра висок, но опънахме телове и сложихме приспособления, за да го „свалим“ на два и половина метра. Отделихме ателиетата си с шперплатови стени. Не плащахме вода и електроенергия, защото беше по-скъпо да прекарат измервателни уреди“, разказа той. 

Първи във „Вулкан“ влизат Ванко Урумов, Венцеслав Антонов и Александър Капричев. Димитър Трайчев и Мария Зафиркова са от третата плеяда. След това идват Петьо Маринов и Георги Лечев, а след тях се заселват още творци. На финала обитателите достигат 64-ма, показва справката от Ненко Чернев, който организира изложба на „Вулкан“ през 2022 г. в Галерия „Графит“ във Варна. 

Художниците са различни, но тъй като вождът Стоимен Стоилов е график, той прави всичко възможно да се организира печатна база с преса, камъни и всичко необходимо. Там всеки, който пожелае, може да прави творби с плоско или дълбоко печатни техники като офорт, акватинта, литография. През годините стотици европейски артисти гостуват в базата за резиденции, продължаващи по няколко седмици. Мястото е любимо и за обяд, тъй като редовно има гореща чорба, подправена обилно с люти чушки от Венци Антонов. Голям приятел на групата е Атанас Яранов, Георги Божилов - Слона идва редовно със съпругата си Катя Паскалева, както и Светлин Русев, който има огромен принос „Вулкан“ да стане бранд.

Групата постепенно придобива енергия и в гилдията почва да се шуми за „Вулкан“, спомня си Димитър Трайчев. Ходят на обмяна на изложби, гостуват на различни места, заедно с художници от други градове. „При тях всичко беше подредено с мушката по прозорците и чисто бели пердета, които се веят романтично. При нас не беше бардак, а органичен хаос, в който всеки се опитваше да поддържа някаква справедливост в комуникацията. Ателието не беше нашата крепост, а врата към другите. Ние бяхме непрекъснато заедно, което не е характерно на други места нито на по-ранен, нито на по-късен етап. Звукоизолацията беше нулева и имаше безкрайно много смешни битови случки. В моето ателие, тъй като съм голям любител на джаза, репетираха състави, които правеха турнета в Норвегия, както и биг бендът на Димитър Андреев. Съседите чукаха по стената, за да питат кога ще свърши джазът, а той никога не свършваше, защото музикантите се забравяха. Когато надуеха тромбоните, падаше мазилката от таванa и хич не беше безопасно“, разказва Трайчев, който още при обучението си в Москва слуша в захлас с колегите си „Часът на джаза“ по радио „Гласът на Америка“. „Водещият Уилис Коновър жестоко си падаше по Милчо Левиев, който току-що беше заминал за САЩ и аз се гордеех с нашия пианист, защото свиреше с най-големите джаз музиканти там“, споделя художникът.  

Няма друго явление като „Вулкан“ в България. Всеки работи сам, защото е вярна истината за художника и неговата самотна връзка с бялото платно. Колаборации правят Трайчев и Зафиркова, останалите не, но всички заедно обсъждат творбите си, преди да ги изпратят на изложби. „Уговаряше се час и цялата тумба минаваше да види работите преди предаването им, когато все още някои от съветите биха могли да се приложат. Това е адски важно и непостижимо днес. Действието приключваше на другата сутрин, когато идваше камионът за София, Пловдив, Плевен или където и да е. Ние товарехме своите работи в „ГАЗ“-ката, която понякога беше с чергило, друг път не. Най-тежки бяха картините на Ванко Урумов, които бяха върху плоскости, след тях качвахме нашите дребошлаци“, казва Трайчев. 

Участват в национални изложби, които се явяват двигател за прохождащия творец, тъй като след три изяви, той става член на Ателието на младия художник, където получава достъп до „свещения магазин на СБХ“ с материали като истинска хартия, бои, четки, платна. Тогава започва „новото летоброене за автора“, който след участие в пет изложби вече става член на СБХ и получава още достъп до финансиране и безлихвени заеми, които Съюзът предоставя без дори да си изплатил предишния си кредит.

ЗРЕЛОСТТА

„Шокът дойде през 1979-а с огромната изложба „Художникът на работа в Америка“, подредена в Спортната зала във Варна. Тя пристигна от САЩ и беше толкова убедително направена, че за два месеца ходих трийсет пъти да я разглеждам. В нея видяхме новите класици като Джаксън Полак, Марк Ротко, Франк Стела, Рой Лихтенщайн, Анди Уорхол. Покрай изложбата във Варна гостуваха съвсем млади американски артисти, които ние напивахме яко в Клуба на художниците. Те бяха доволни, ние бяхме щастливи, а подозирам, че там бяха и всички видове наши и техни специални служби, за да няма после чудене какво стана. Беше контролирано, но не можеше да бъде спряно. 

В тази изложба беше представен и Кристо с едночасов филм и един квадратен метър от материята, от която е направена „Бягащата ограда“. Тя бе показана само във Варна и на „Шипка“ 6 в София, но там заради ниските тавани не беше същото. Във Варна се видя мощта й, защото заемаше пространство от 1800 квадратни метра, беше чудовищно нещо и от нея получихме големия тласък. 

Всеки от нас, докато е учил, е имал някакви въжделения, а през 1979-а ги видяхме реализирани от други, и то преди десет-двадесет години. Аз се бях почувствал по тъп начин много по-рано, защото през 1972 г., като бъдещ млад дизайнер, видях „Квадратът“ на Малевич и онемях, реших, че целият ни живот нататък се обезсмисля. „Този човек бе стигнал до черната боя, ами ние какво ще правим?“, запитах се тогава, но постепенно, пътечка по пътечка, погледнах, намерих, видях, че има надежда и ние врабчетата да щъкаме напред“, споделя Трайчев за зрелите години на „Вулкан“. 

Стимул да заживее във Варна за него е пластиката на Евгени Баръмов на Автогарата. След обучението си има възможност да остане и в София, но тя не го привлича. Докато учи в Москва, си идва всяка ваканция и когато минава за първи път с автобуса край пластиката на Баръмов, си казва, че този град е специален и в него има хора, които разсъждават по друг начин, щом за тях е естествено тази градска пластика, която не е паметник, да бъде сложена просто така. Много го впечатлява също, че на ивицата с цветя по булевард „Владислав Варненчик“ поливачната система е със стари мотори „Волво“. Вдъхновяват го Топлоцентралата на стария крайезерен път и тухлените постройки във фабриката „Луч“ в духа на Манчестър и индустриалната епоха. 

Третата причина е приятелството му с Росен Донев от студентските години. След това среща Дария Василянска и другите художници. Заедно гледат в студийното кино „Република“ филми като „ХХ век“ на Бертолучи, „Професия репортер“ на Антониони, „Огледалото“ на Тарковски, „Земя“ на Вайда и откриват, че киното извън България е „жестоко“. Силно влияние върху работата им има полският плакат. 

 „Ние не бяхме различни, но „Вулкан“ ни направи такива. Ако го нямаше, всеки щеше да си работи, някой да стане велик, друг повече. Тази общност ни направи по-смели, по-толерантни, защото разбирахме какво прави другият и можехме да го съветваме в негова полза, а не да го съсипем и да го хейтим. Естествено имаше напрежения, но влакът си вървеше яко. 

Когато Стоимен Стоилов „изкова“ биеналето на графиката през 1981 г., изведнъж светът стана друг. Той беше спечелил голямата награда за илюстрация в Бърно за „Сибирски приказки“ и това му даде статут да преговаря от друго ниво с местните власти. По онова време никой не беше свикнал на сензации и резки движения, всичко си вървеше в среден конски тръс и изведнъж „Бум!“ - ново събитие, при липса на всякакви други. „Варненско лято“, балетният конкурс, фестивалът на българските филми си бяха двеста процента софийски събития, изнесени на моренцето с ясна цел. Биеналето се откриваше около 24 май, провеждаше се в бившата спортна зала, която вече не съществува. Аз не бях график и не съм участвал в първите издания, но бях от изпълнителския екип. Тогава за варненската група на графиците се заговори, започнаха покани за участия в изложби и за гостувания в чужбина, получавахме хубави поръчки. 

Цивилизационна екстра бе и да имаш издателство в града си, както „Георги Бакалов“, с което Иван Кенаров правеше не само книги, а и плакатите за „Варненско лято“ с фотографиите на Росен Донев. Стоян Цанев от Бургас беше близък сътрудник, Текла Алексиева в „Галактика“, Дария Василянска, завърнала се от Виетнам. Стоян Цанев направи офорти за издателството. Мои са материалите за постановката „Полет над кукувиче гнездо“ с Веско Цанев, който носеше в спектакъла моето кожено яке. Александър Николов създаде фотографията и дизайна за женски хандбален турнир, в който топката е в прежда и куки за плетене. Наш бе и плакатът от „Варненско лято“ 1987 г., който сега публиката не би възприела и харесала“, разказва Трайчев.

Спомен за силните времена е и изложбата на Ванко Урумов в зала „Райко Алексиев“ в София, която се открива в деня, в който умира Брежнев. Става голям дебат дали да има официално тържество или не. Най-накрая пристига запъхтян депешар и казва „Разрешиха!“. В тези години се провежда и международен театър на поезията и във Варна идват всякакви, макар и леви, световни литературни звезди, между които Уилям Сароян, документиран от Гаро Кешишян. 

„ВУЛКАН“ и ВЛАСТТА

Цената на свободата за художниците от „Вулкан“ са поръчковите неща, които правят за изложби, посветени на различни годишнини, смята Димитър Трайчев. Сред тях са книгите „Априлски сърца“ със стихотворения, посветени на Тодор Живков. Всяка година една такава излиза след срещата му по случай неговия рожден ден с писателите на станцията на СБП край Варна. „Всички се натискаха да ходят там, а актрисите се караха коя да танцува първия танц с него, за да получи апартамент или кола. Цяло лято минаваше в трепети на местната културна власт по тази кожена папка, която писателите ще поднесат на другаря Живков с произведения, отпечатани на ситопечат със специална графит боя и оригинални илюстрации на ръчна хартия. Аз отговарях за цялото съдържание. Отпечатваха се стиховете, но след това някой решаваше да редактира и ние като маймуни правехме всичко отново, за да е готова папката на 7 септември (рождения ден на Тодор Живков). След това, вече през октомври, съдържанието излизаше в книжка от издателство „Георги Бакалов“, за която се отпускаше специална хартия и всичко нужно, но, разбира се, нашите илюстрации от папката не влизаха. На тяхно място слагаха творби само на академици и професори. Ние бяхме като кенийските бегачи, драпахме, за да се получи папката, а после вече слагаха от по-правилните хора. Това е част от цената на нашата свобода“. 

За живота на „Вулкан“ много важни са заместник-председателят на Общинския съвет Иванка Христова и председателят на идеологическия отдел на партията Геновева Михова. Те помагат много на художниците и ги подкрепят. Според Трайчев причината е, че по това време се смята за унизително мъж да се занимава с изкуство и затова този сектор го дават на жени ръководителки. Става дума за годините преди Людмила Живкова да стане хит, допълва той. Подкрепян от властта е Милко Божков, който получава мащабната поръчка за стенопис на тавана на Ротондата във Варненската опера и това се счита за голямо събитие. 

„Аз не съм видял най-мрачните черти на действителността от втората половина на 70-те до края на 80-те години. Някой може да каже друго. Всички искаха да затварят, да контролират, но то не ставаше така. Ние можехме да противодействаме, без да говорим за дисидентство. Бяхме се изпекли, овладели този танц на ръба. Не бяхме съвсем случайни и нямаше големи колизии. Не че не можеха да ни прегазят за пет минути, но имаше нещо като разговор с „Вулкан", докато с други гилдии не се церемоняха. Каква песен пеем, си беше наша работа. Ако кажат, че не е тяхната, имахме резерва в джоба. 

Случвало се е да се отклоняват работи за изложби, но не и на хората от „Вулкан“ след 1981 г. Тънкостта бе творбите да не бъдат тотално отхвърляни, а просто отклонявани, все едно не съществуват. Така беше третиран Асен Ушев, на Тео Ушев баща му. Той имаше инженерно мислене и теглеше едни прави линии, а Светлин Русев беше много против тях. Тогава се търсеше да бъдеш артистичен, да разлееш боя, тя да покапе, а ние ползвахме прави линии и затова нашите работи бяха отклонявани. Това не е точно предварителна цедка. По принцип те трябваше да влязат в изложба, защото не бяха лоши, но не бяха и според политиката на СБХ. Всяко жури имаше задача да отхвърля или приема, но преди него по-големи началници решаваха, за твое и тяхно добро, кои работи да отклонят, още на входа при камиона отклоняваха, за да няма кавга. Важно бе, че ако те отхвърлят и си член на СБХ, това значеше, че кадровиците не са си свършили работата две години назад и са те пропуснали. Затова отклоняваха, защото ако журито допуснеше работи не според политиката, картинката щеше да се промени и други хора да нахлуят в публичното пространство и да се повлече крак… Знам, че Светлин Русев е казвал, че правя хубави работи като дизайнер, но да не се мешам в нивичката им с живопис. Десетки години след това много се смяхме на случая, но това е цената на свободата.“ 

Първата изложба в София на всички автори от „Вулкан“ е в галерия „Хемус“ през 1988 г. под наименованието „Произведено във фабрика Вулкан“. Плакатът прави Искра Трайчева-Кулишова, арт директор е проф. Владимир Иванов, а Димитър Трайчев контролира печата върху амбалажна хартия. Изображението е фотография на мазилката на сградата, където е написана латинската буква „V“ от ръката на Иванов. „Като крупен началник, той „видя“ плаката, а ние работниците го направихме. Фотографията беше черно-бяла, ние добавихме цвета“, казва Трайчев. 

„Свободата“ заварва групата с „Форд Сиера“-та на Георги Лечев, която той си купува от Германия след една изложба през лятото на 1989-а. 

ФОТОГРАФИЯТА

„Беше революционно по някакъв начин да прилагаме фотографията в рисуването, но за мен е естествено, дори за другите да не е. Това отношение идва от векове, тъй като никога не е било особено прилично да се знае, че художникът ползва помощни средства. Сега от натура рисуват много малко хора. Първото нещо, което прави един млад човек, който отиде на пленер, е да си кликне пейзажа, да се прибере на топло и да си гледа от дисплея. Когато се рисува по фотография обаче, не трябва това да се укрива, а да се декларира. 

Фотографията навлезе жестоко през 80-те години, защото се появи понятието плакат на улицата. Имам лошата поличба да съм първи, което не винаги е добре. Получавахме поръчки за форуми като второто национално биенале на фотографията в София. Правихме на КАТ брошури за кампании за безопасно движение. Подкрепяхме „Джаз в музея“, който после стана „Варненско лято“. Анатолий Вапиров го нямаше още, Краси Желязков и Димитър Андреев движеха публичната част. Правил съм плакат и на комбината за дизелови двигатели, но само той не е разпространен. Беше поръчка от тях, фотографията е на Гаро Кешишян, но после ръководството не пожела да се обвърже с „джендър политики“. Беше с гол мъж, на който се вижда част от задника, защото става дума за тежък физически труд. 

Важен беше плакатът на Николай Савов за изложбата на Альоша Кафеджийски, Ванко Урумов и Стоимен Стоилов със заснет триъгълник, нарисуван в пясъка, с върхове „А, В, С“, които са трите първи букви от имената на авторите. Те са най-важните хора, които ни защитаваха, насочваха, укоряваха, стояха до нас, бяха ни за пример. Те въплъщават и трите жанра живопис, графика и скулптура. Този триъгълник го аранжирах аз, Росен Донев го снима и това е един подписан групов продукт на „Вулкан“. 

Умряхме от кеф, когато на 4 януари 1991 г. първият брой на вестник „Култура“ излезе с първа страница, в която на пет колони бе отпечатана фотографията на Гаро Кешишян от серията с трудови войски - един гол мъжки гръб. Редактор на броя беше Георги Лозанов и това се случи благодарение на него, той беше голям радетел на фотографията, работеше в списание „Българско фото“ тогава. Ние всички си купихме вестника и си го стискахме, защото вярвахме, че свободата ще дойде. Такова чудо не беше се случвало с фотография, а и това беше любимата ми от серията, Гаро ми я беше подарил. Същата беше ползвана и за корицата на книгата „Среднощен експрес“ на издателство „Георги Бакалов“ след упорито търсене на заглавие, за което да бъде подходяща. 

Много хора смятат, че художниците ползват фотографията само като изходна база, а аз изповядвам мнението, че тя е ценна, когато се надгражда. Да, често снимката е скицник, припомня ми сцена, която няма как да нахвърлям например от колата, но специално в моя случай, тя е декларация. Моментната фотография, репортерстването, дава особено усещане и динамика, които са различни от студийното. Не казвам кое е художественото, не се знае. Това е талантът - да определиш как от житейската ситуация да направиш нещо все едно, че е построен павилион точно за този образ. Това е стратегия на мисленето. Не трябва да гледаш от фотографията, а да я чувстваш. Иначе е просто наподобителство. Това не се учи никъде, а е показателно как много добри художници не могат да се справят с една битова сцена. Ако искаш да разбереш дали някой може да рисува, дай му фотография с ръка, насочена към зрителя“, казва Димитър Трайчев и съветва който не е добър в дадено умение, да не го ползва. 

Той припомня, че първият фотограф в България е художникът Георги Данчов. Илюстрациите на първото издание на „Под игото“ са правени по фотосесии, свикани специално от художниците. Иван Димов, Теофан Сокеров ползват фотографията, но най-голямото постижение за него е на Алцек Мишев, който рисува по полароидни снимки една акция на големи билбордове. Силно повлиян от фотографията е и Ванко Урумов, който си има лаборатория и си играе много, спомня си той.

„Групата „Вулкан“, поне нашето поколение, имахме алтернативите или да поемем пътя на Димитър Буюклийски и Михалис Гарудис с леко безопасно изкуство, или на Генко Генков и Атанас Пацев. Този експресионизъм не се поощряваше много, но Пацев беше бивш партизанин, активен борец и на него никой нищо не можеше да му каже. Заварихме също групата „Прибой“ – Саркис Саркисян, Радослав Парушев и Христо Богданов. Серджо е първият хроникьор на „вулканския“ живот, идвал е и в нашето ателие, а Богданов е личният фотограф на Теофан Сокеров. Росен Донев и Гаро Кешишян дружаха, мислеха по различен начин за фотографията и никой никого не пресираше. Прекарали сме години заедно, изприказвали сме тонове приказки, учили сме се взаимно. Правех много графичен дизайн и съм работил и с двамата, както и със Сашо Николов, който е направил страхотни снимки във „Вулкан“. Ходехме и на фотоваканции на юг, които в края на 70-те бяха голям отдушник. Има много творби на художници, които няма как да станат без фотография“, сигурен е Димитър Трайчев. 

КРАЯТ

След 1991 г. аз не посещавах вече „Вулкан“, спомня си той. Решава, че слага край на изкуството и се занимава само със „Сталкер“ и прави само дизайн. Ателиетата просъществуват до 2007 г. „След 1989 г. почти всички художници останаха, но нищо добро не ги чакаше, освен маргинализация. Аз не можех да си позволя това. Не става дума за спиране на финансирането, това е важно, но има и друго и то е отношението към културата. Публиката вече загуби сетива или не й бяхме интересни. Други станаха интересни. Този процес се случи много бързо, по-кратко от една година. Беше шок. Изложбите бяха празни, а травестит шоуто беше пълно. В ателието имахме няколко разговора с Анри Кулев и Борис Христов, които току-що бяха заснели филм за Ибряма и бяха силно впечатлени от цялата сватбарска диващина. Едно е да знаеш кой е Камю, друго е да се наслаждаваш на енергията на натуралното, това, което публиката на Ибряма усеща спрямо него. Те го гледат като бог и това е прото чалгата. Помня, когато ходихме до Димитровград в началото на прехода, Митьо Пайнера беше обикновено момче, разпространител на пиратски записи, който слушаше джаз и знаеше всичко за джаза. Следователно изборът му е абсолютно съзнателен, това е управленско решение. 

Към „Вулкан“ след прехода властта не се отнасяше никак. Започна реституцията и изведнъж се появиха единадесет собственици с претенции към това място. Аз не исках да участвам в тези битки, защото беше очевидно, че то не е мое, нито на СБХ, нито на художниците“, завършва разказа си за Фабрика „Вулкан“ Димитър Трайчев. 

Снимките към публикацията са предоставени от фотографа Александър Николов и са част от негова изложба, посветена на „Вулкан“.