Пантомимата е изкуство, което ще живее и след нас, казва актьорът Вельо Горанов, който днес щеше да навърши 80 години. Той е познат като един от най-известните мимове в България.
„Пантомимата ми даде много. Но, разбира се, не по-малко ми взе заради самодисциплината и концентрацията, които изисква. Натоварването е огромно, но пък да имаш силата и да се изправяш сам срещу себе си години наред за мен е предизвикателство, което си струва. Аз съм щастливият победител накрая“, споделя Горанов.
Той е роден на 22 януари 1946 г. в Стара Загора. Като ученик не мечтае за театрална сцена, а е убеден, че ще стане инженер – такава е волята на баща му. Във втори курс на механотехникума в родния си град започва да участва в театрална самодейност, без дори да подозира, че именно това ще се превърне в неговата професия. Учителите от трупата обаче успяват да събудят у него любовта към театъра, която определя целия му по-нататъшен път.
ПЪТЯТ КЪМ ПАНТОМИМАТА
През 1971 г. завършва актьорско майсторство в класа на Боян Дановски, във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ, днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ – НАТФИЗ).
„Завършил съм като говорещ актьор, така да се каже. Тогава в България нямаше почти никаква информация за пантомимата. Но моят професор Боян Дановски ме насочи, просто ме задължи да започна да се занимавам с това изкуство, тъй като съм имал заложби. В края на ВИТИЗ вече бях направил няколко етюда“, разказва актьорът. Докато е все още студент, има опит да се създаде пантомимен театър със седалище в днешния „Театър 199“. За ръководител е определена Юлия Огнянова, но идеята така и не се реализира, оставяйки Горанов с желанието да търси нови възможности за развитие на този рядко практикуван жанр в България.
Актьорският му дебют е в Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ в Плевен през 1971 г. в „Процесът срещу един клоун“ от Хайнрих Бьол по драматизация на Александър Попов. Творческият му път е свързан също така с театър „София“ и „Сълза и смях“, където днес ще бъде открит негов барелеф. Според „Енциклопедия на българското кино“ други негови театрални роли включват „Любов под брястовете“, „Момче без зестра“ и „Ще умрем днес, ще умрем утре“.
През 1972 г. проявява желание да гледа спектакли на Белградския фестивал на пантомимата, но се оказва, че може да замине само ако участва. Представя се с моноспектакъла „Един мим разказва“ и журналисти погрешно го определят като ученик на известния френски мим Марсел Марсо (1923-2007).
СЪЗДАВАНЕ НА СТУДИО „ПАНТОМИМА“ И ТЕАТЪР „ДВИЖЕНИЕ“
През 1976 г., като част от трупата на столичния театър „Сълза и смях“, заедно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев, Горанов основава първото в България студио „Пантомима“ с детския спектакъл „Приказка за войника“ от Игор Стравински. Студиото се превръща в професионален театър и се утвърждава като лаборатория за пантомимата в България. Там той дебютира и като режисьор със спектакъла „Волпоне“ от Бен Джонсън.
Горанов е канен да преподава в Париж, да играе във Великобритания, Италия, САЩ, но вместо това той мечтае за българска пантомимна школа и това тя да бъде най-добрата. След успешното представяне на Мексиканския фестивал през 1986 г. събира куража да настоява за създаване на „Театър за пантомима”. През 1988 г. създава театър „Движение“, а авторските му спектакли „Един мим разказва“, „Дон Жуан“, „Незавършен танц“, „Болеро“, „Швейк“ днес са част от световната класика в пантомимата.
Участва в над 40 игрални филма, сред които „…И дойде денят“ (1973), „Авантаж“ (1977), „Всеки ден, всяка нощ“ (1978), „Колкото синапено зърно“ (1980), „24 часа дъжд“ (1982), както и в серийния филм „Фильо и Макензен“ (1979).
РАЗДЯЛА СЪС СЦЕНАТА
Театър „Движение“ преустановява дейността си през първата половина на 90-те години на 20-и век, поради липса на стабилно помещение и институционална подкрепа. Репетициите и постановките често се провеждат в импровизирани условия, а ограниченото финансиране и несигурните административни рамки в периода на преход затрудняват устойчивото функциониране на независима театрална институция. Различни свидетелства посочват, че окончателното закриване настъпва около 1994 г., като по-късно сградата, в която театърът е имал своя дом, е застроена с хотел „Хилтън“.
През 1997 г., по време на реорганизация на театър „Сълза и смях“, художествено-творческият състав, включително Вельо Горанов, е уволнен. Сцената губи досегашния си статут и се превръща в открита сцена, след като Народният театър „Иван Вазов“ се оттегля и предишните имена и оборудване се оказват предмет на спорове. Промяната е свързана с административни решения и реформи в културната система през периода на правителството на Иван Костов (1997-2001), които преобразуват трупата и функционирането на сцената. Впоследствие Горанов започва съвместна работа с читалище „Славянска беседа“ върху концепцията за открита сцена, предназначена да предостави възможност за изява на свободни трупи и артисти в София.
Творческите и житейски предизвикателства покрай затварянето на театър „Движение“ и последвалото уволнение на Вельо Горанов от „Сълза и смях“ го карат временно да слезе от сцената. Споделя, че преминава трудностите, прочитайки в дневника си, че „силата на човека не се измерва със спечелените битки, а от инкасираните загуби, след които е успял да се изправи”. На другия ден се завръща в спортната зала и започва да възстановява и физиката и психиката си. Хората, които са гледали Вельо Горанов след завръщането в театъра, се удивляват на неговото отлично тренирано и гъвкаво артистично тяло. Артистът тренира постоянно с прикрепени тежести на ръцете и краката, за да възстанови силата на мускулите си. Поддържа тегло точно 68 килограма и спазва това „бойно тегло“ с почти фанатична дисциплина. Заниманията с йога, които е започнал още на 12-годишна възраст, също остават неизменна част от ежедневието му.
Завидните знания и умения на Вельо Горанов в пантомимата той предава на следващите поколения като преподавател в НАТФИЗ. Студентите му го определят като рядко съчетание между педагог и професионалист. „Пантомимата ме е научила на търпение. Това не означава да не работиш. Напротив. Но резултатите при нас идват бавно и постепенно. Не могат да се прескачат стъпала. Първото стъпало беше да се създадат актьори, система за обучение и спектакли. Второто – да се спечели публика. Пантомимата е била народно изкуство, но сега се е превърнала в изкуство на избраниците. Съществува мнение: „Това е пантомима, сложно, не го разбираме! Трябва да накараме зрителите да повярват, че в мълчаливия свят на сцената могат да се поберат проблемите на нашето време“, казва артистът.
Вельо Горанов умира на 25 декември 2020 г.
ПРИЗНАНИЕ
Вельо Горанов е носител на множество престижни национални и международни награди. През 1980 г. на фестивала за пантомима и мимодрама в Лондон е обявен за мим номер 1 на света.
Удостоен е с почетен плакет „Аскеер“ по повод 70-годишния си юбилей – за творческа чест и принос в развитието на българското театрално изкуство и култура, връчен на 22 януари 2016 г. от председателя на фондация „Аскеер“ – Милен Миланов.
/ДД
/ЕЛ/ДС/отдел „Справочна“/
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия българско кино, с.66; сп. „Отечество“, бр.5, 8.3.1988 г.; БТА,ВИНФ,11.11.1996; в. „Дума“, бр. 277, 22.11.1996 ; в. „Дума“, бр. 189, 22.8.1998; в. „Дума“, 23.2.2015; https://archives.bnr.bg/archives/post/12824/velo-goranov-pantomimata-e-izkustvo-koeto-shte-zhivee-i-sled-nas; https://www.168chasa.bg/article/19808917; https://duma.bg/shtastliv-sam-che-sam-otnovo-na-stsenata-n95668; https://www.bulgariasega.com/usa/15637.html/истинският-живот-на-вельо-горанов/; https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/5257489; https://www.papersofbas.eu/images/Papers_of_BAS_2-2020/Kirova.pdf
