site.btaАвторът Галина Танева: Аз съм в центъра на една малка България в Екситър

Галина Танева е родена в гр. Крумовград. Израснала е в селата Устрем и Каменна река в подножието на Сакар планина. Днес живее в гр. Екситър, Обединеното кралство. Автор е на книгите „Шепот от Сакар“ и „Нямата рече“. Творчеството ѝ е насочено основно към теми, свързани с българското село и фолклор. Ето какво разказа тя специално за рубриката БГ Свят на БТА: 

Кога решихте да заминете за Великобритания? 

Случи се така, че през 2012 година се сблъсках с поредния абсурд на здравната ни система, засягащ тригодишното ми дете. Точно в този момент, стояща вече 3 часа пред спешен кабинет, в около 1:00 часа през нощта, реших че ще напусна страната. За съжаление това е една доста срещана и почти тривиална история. Ала в годините, през които живея във Великобритания разбрах, че е имало  промисъл в това решение. Година по-късно дъщеря ми отключи диабет, а само преди две години аз преминах през рак на гърдата. Ако бяхме останали, казвам го с най-голямо съжаление, тези неща щяха да ме смажат и нищо от това, което се роди в последствие не би се родило! Въпреки всичко, аз обичам родината си и се стремя да допринасям с все сили колкото мога за българската ни общност.

С какво се занимавате, освен писането? 

Писането започна като хоби. Едно от многото. Просто ще отбележа, че обичам да бродирам, дори имаше момент, в който изработвах бродирани бижута и те набираха популярност. Обичам и да градинарствам – имах късмет да получа от общината малко местенце – алотмант, където си гледам 4 кокошки, имам лозе, оранжерия и си садя зеленчуци. Освен това съм изключително активен член на българската общност – организирам и в повечето случаи ръководя избирателната секция в града ни, организирам гостуването на български театрални постановки в Екситър, осъществявам вече три години и един много забавен конкурс за великденско яйце, понякога правя работилнички с децата от Българското неделно училище „Българче“ – Екситър. Освен това имам три деца и работя по малко в голяма логистична компания. На фона на всичко това писането ми става все по-водещо занимание, до степен да се превърне изцяло в професия.

Казвате, че водещото в творчеството Ви е носталгията към родния край. В книгите си използвате колоритен диалект, пишете за родни традиции и обичаи. Кои са източниците Ви? 

Първите две книги – „Шепот от Сакар“ и „Нямата рече: Сърцето що дума право е“ написах благодарение на спомените и живота си на село. Не беше никак трудно, защото аз до 15-ата си година живях в Устрем. За „Кръвта вода не става“ се наложи да направя по-задълбочени проучвания относно историята на селото и манастира. За това много ми помогнаха няколко книги на устремци, писани през времето: „История на манастира „Св. Троица“, изд. 1911г., на свещеник Михаил Попов, „Край долна Тунджа“ на Иван Попов, който ми беше учител по български език и литература и „По дирите на изминатия път“ изд. 2008 г., на Недялко Григоров. И трите са по-скоро научнопопулярна литература, но ми дадоха добра база, за да изградя романа си. В момента работя върху третия роман от поредицата „Нямата рече: Йото Вакъвчето“ и тук, освен горните, съм разширила проучванията си към хайдушкото движение, още източници за село Вакъв (Устрем) и манастира, като част от тях се намират в Османския отдел на Националната библиотека. Обаче трябва дебело да подчертая, че основният източник, както и движеща сила на романите, са бабите от селото, които все още изпълняват обредите, пеят песните, обличат носиите си. Те са моят нестихващ извор. Благодарение на тях имам в архива си над 100 народни песни, изпълнявани в село и записани от същите баби. 

Неотдавна станахте доброволец в антикварната книжарница във Великобритания. 

Тази книжарница винаги ми е била любимо място. Често я посещавам. В онзи ден отидох, за да направя снимки и събера малко повече информация за една друга моя инициатива – „Малки книжни репортажи от Екситър“. Докато разпитвах другите доброволци, те ми предложиха да се включа. И аз бързо приех. Най-хубавото на това занимание (ходя там само в понеделник следобед) е, че докато ровиш из книгите, попадаш на цели човешки истории. Това е като един филм с различни епизоди. Всеки път се чудиш какво ли ще откриеш днес… Така например, в една книга на Омар Хаям открих стихотворение, посветено на някоя си Алис за рождения ѝ ден през 1987 г. Толкова мило и уютно ми стана. Любов, забравена в „Рубаят“ на Омар Хаям. Можете да си представите колко различни сюжети се родиха в главата ми този ден…

Общувате ли с други наши сънародници във Великобритания? 

Имаме много активно общество в Екситър и изобщо в цялото графство Девън. Постоянно общуваме помежду си, правим различни неща заедно. Освен споменатите по-горе инициативи, ще добавя, че имаме и група за фолклорни танци към танцов клуб „Седеф“ с ръководител Ани Юрукова. Постоянно участваме в местни празници и представяме българските фолклор и култура на местните хора. Изобщо, аз съм в центъра на една малка България тук. Освен това имаме българско неделно училище, в което учат деца, разпределени в 4 класа. А последното ми занимание е създаването на уеб сайт на българската общност. Това всъщност е идея на един млад човек – Данаил Караиванов, но оказа се двамата сме много добър екип и в момента работим по съдържанието на сайта. Идеята е да съберем в него всички инициативи и събития, касаещи българите от региона.

Как съхранявате българския дух зад граница? 

Гледам българска телевизия, чета български книги, общуваме с много българи, не пропускаме празници. Аз също се старая често да ходя и на православна църква, като имаме и българин свещеник. Всички ние учим децата си на български език, традиции, обичаи култура. Изобщо, всячески се стремим да запазим своята връзка с България, но и да изградим такава в децата ни също. България не може да бъде извадена от сърцата ни.