site.btaПГ на ПП "Величие": „Феодален Доспат“ - свидетелства за мафиотския модел на управление чрез страх, корупция и смазване правата на човека

Страх, натиск, изборни манипулации, незаконни империи, стрелба и 570% източена вода — историята, която институциите отказват да чуят.

Свидетелствата на Цанко Карталов и граждани срещу модела „Радев“, за който мълчат прокуратурата, ДАНС и политическата върхушка.

В Доспат не просто цари тишина. Там тишината има вкус на страх, мирис на бетон и звук от стъпките на власт, която действа като мафиотски синдикат. „Коледа наближава и за всяко прасе о властта ще си получи заслуженото“, казват хората, гледайки към символа на местното управление, един циничен знак, който отдавна е станал синоним на разложението в общината. До тях стои Цанко Карталов – човекът, който от години отказва да мълчи. До него е и народният представител Лариса Савова, която казва с ледена категоричност: „Област Смолян е абсолютно превзет от Борисов и Пеевски.“

Разговорът започва с ретроспекция. Миналата година в Народното събрание беше създадена комисия, която трябваше да изясни фактите около управлението на кмета Елин Радев. Комисията заседаваше часове, понякога до 23:00. Но резултатът – символичен за начина, по който функционират институциите – е нула. Доклад официално няма. Няма го на сайта на парламента, няма го в деловодството, няма го никъде, сякаш никога не е съществувал. Опитите да бъде скрит бяха толкова груби, че депутатите, които настояваха той да бъде гласуван, бяха принудени да заплашват със стачки, за да не бъде удавен в процедурни трикове.

В крайна сметка всички материали от комисията бяха изпратени до прокуратурата, Европейската прокуратура, ДАНС, Министерството на енергетиката, БЕХ и КЕВР. Повече от година по-късно – както казва Савова – „пак нищо“. Тишина. Бездействие. Потулване. Съучастие.

Докато комисии се разпадат, а докладите изчезват, в Доспат репресиите не спират. Страхът е официалната валута. Хора губят работата си, защото са харесали публикация във Фейсбук. Хора биват заплашвани, защото не са „послушни“. Изборният процес е превърнат в театър – пожизнени председатели на секционни комисии, гласуване „под строй“, контрол на всеки вот. Наблюдатели са били заплашвани с побой. Сигналите до РИК остават без отговор. Обажданията на 112 – игнорирани. В този град институциите не просто спят. Те сътрудничат със страха.

Паралелно с изборния контрол се разгръща цяла незаконна инфраструктура: къщи за гости върху чужди имоти, постройки върху пътното платно, стаи, вкопани като бункери на три метра под земята. Хотел произвежда напитки без нито едно разрешително. Автомивки, магазини, дърводелски цехове и бензиностанции функционират без водомери и отчетност. Идва най-шокиращото: кражбата на вода в Доспат е 570%. Ако в резервоара влязат няколко тона, петстотин не се отчитат. Вода, която се губи. Ресурс, който изчезва. Пари, които никой не търси.

Бетонът е друга валута. Хиляди кубици се произвеждат без да се плаща нито за вода, нито за пясък. А там, където се появи конкурентен бетонов възел, той просто бива съборен. „Трактори му караха пясъка от реката само за да вземат поръчки“, разказва Карталов. Това не е строителен бизнес. Това е монопол, наложен чрез страх и административна сила.

Карталов описва и срещите си със съда – срещи, които изглеждат като предрешени спектакли. Първата инстанция потвърждава неговата правота. На втора се случва нещо странно. Изведнъж къщата „се завъртяла“. Експерт, докаран от община Марица, изведнъж изкарва разминавания от сантиметри и квадратни метри. Преградни линии по скици магически се променят. Улици се регулират така, че да се окаже виновен този, който се противопоставя на Радев. „Синът му се хваля, че най-лесно се купуват съдии от административния съд“, казва Карталов, докато държи оригиналните документи.

Тормозът не е само юридически. Той е физически, психологически и дълбоко личен. Карталов разказва, че съпругата му вече е с решение на ТЕЛК, защото не може да спи от години. Майка му припада. Самият той казва, че не може да заспи повече от десет минути без да се събуди. Това не е човешко съществуване. Това е живот в обсада. Семейство, което се разпада под натиск.

Последната граница е премината, когато по кучето му е стреляно. На мястото е оставен триъгълник – предупреждение. Ако Карталов продължи да говори, следващите куршуми може да не са за животното. „Приемам го като заплаха за живота си“, казва той. Тук разговорът се прекъсва от мълчание. Мълчание, което тежи повече от думите.

Натискът е толкова тотален, че хората се отказват да сеят, да строят, да развиват бизнес, да останат. „Младите ги няма. Той ги изгони“, казва Савова. Децата растат в чужбина. Родителите общуват с тях по телефона, защото не могат да живеят в страх. Доспат е община, която изчезва отвътре навън. Хората, които искат да се върнат, питат един въпрос: „Какво ще ни се случи, ако се върнем?“ В този въпрос е истинската диагноза.

На този фон кметът гради милионна инфраструктура. Асфалтират се улици, по които няма нито един жител. Строят се съоръжения без отчети. Общината е в дългове, но строителството кипи. Всичко това в район, където прокуратурата и съдът постоянно си дават отводи, а делата се точат, докато гражданите се обезкървят.

Цялата тази история – с документи, сигнали, жалби, експертизи, заплахи и човешки трагедии – виси пред държавата като въпрос, който никой не желае да зададе. Как е възможно в член на Европейския съюз да съществува демиурговски модел, при който един кмет може да заграби язовири, да събори къщи, да контролира избори, да източва вода, да строи подземни структури, да манипулира институции и да заплашва хората, без да понесе нито една последица?

Карталов завършва със думи, които режат като брадва: „Господин Радев, Вие не сте човек. Вие сте изрод и трябва да си получите заслуженото.“ Савова добавя: „Само гласността може да ни спаси.“ Днес тези думи звучат по-силно от всякога.

Но истината е проста. Доспат не е изолиран случай. Той е концентратът, симфонията, есенцията на онази България, която расте там, където държавата отсъства. Ако този модел не бъде прекъснат, той ще се възпроизвежда навсякъде.

И ако Доспат е република на страха, то България е длъжна да се превърне в държава на справедливостта. Въпросът е: ще го направи ли?