site.bta„История славянобългарска“ на френски език представиха в Брюксел

В столицата на Европа бе представен единственият по рода си превод на френски език на „История славянобългарска“. Пред смесена публика от българи и чужденци, преводачът на „Историята“ Атанас Попов разказа за творбата на Паисий Хилендарски, която и до ден днешен се познава и изучава основно в пределите на България. „Самият факт, че всички българи са чували за него и са способни да цитират поне едно изречение от творбата му е достатъчен, за да е оправдано неговото представяне пред небългарска публика“, сподели пред рубриката БГ Свят на БТА Попов.

На дискусията, която се състоя на френски език в Културен център „Брюгел“ в сърцето на Брюксел, бяха засегнати въпроси, касаещи както съдържанието на „История славянобългарска“, така и тънкостите на нейния съвременен прочит в перспективата на една обща, европейска литературна традиция. Разговорът модерира Георги Вутов, сътрудник в българското посолство в Брюксел. Сред присъстващите бяха и представители на българската писателска общност в Белгия. Обсъдени бяха историческият контекст на Паисиевия труд и предизвикателствата, пред които е изправен съвременният читател на творбата, а от страна на публиката бяха повдигнати и въпроси, касаещи езика, на който „История славянобългарска“ е написана.

Атанас Попов живее в Люксембург. Завършва право и френска филология в Париж, преди това следва в Поатие и Бордо. Френски възпитаник от ранна възраст, Попов, родом от София, напуска България заедно със семейството си още на десетгодишна възраст.

Ето какво каза той пред Георги Вутов – сътрудник на посолството на България в Белгия - в интервю за БТА:

Какво Ви накара да предложите превод на Паисиевата творба? Защо е важно тя да се познава, както в България, така и в чужбина?

Паисий е безспорен български класик от 18-и век. Вярвам, че културният диалог в обединена Европа би могъл да бъде подобрен, ако основните национални писатели станат достъпни за всички. 

„История славеноболгарская“ – така е изговарял Паисий, който нарича сам себе си, в оригинала, „Паисия“ в именителен падеж – учи тогавашните читатели и слушатели да не се гърчеят и да не се срамуват от етническия си и социален произход, защото „и ние сме имали царство и господство“ (т.е. „царство и държава“). Освен това при все, че гърците били по-„политични“, т.е. възпитани, образовани, с обноски, но може би също и в смисъл на по-политизирани, имало още по-велики народи и от гърците, което обаче не водело до същите комплекси при тях, както при българите в сходна ситуация. В този смисъл Паисий ни учи да се отърсим от националните си комплекси. По негово време намерението му очевидно е било, в крак с идеите на Просвещението, върху което наблягам в послеслова към френското издание – да подпомогне укрепването или възраждането на националната идентичност. В по-нови времена, същият призив би могъл да послужи на емигрантите като стимул да се гордеят със своя български произход. Но това послание би могло също така да се изопачи и да доведе до нови форми на национализъм. Затова е необходима и известна деконструкция и преосмисляне на аргументацията на Паисий: нима наистина е толкова важно дали сме имали славно минало? Ако народът ни, нацията и държавата ни са или нови или без славно минало, какво следва от това? Словенците например не са имали „царство и господство“ и славно минало, но въпреки това в момента са народ със самочувствие.

Какво бихте ни споделили за процеса на превеждане? С какви трудности се сблъскахте и как успяхте да ги преодолеете?

Преводът бе труден и си остава частично интуитивен, само доколкото езикът на Паисий е на места твърде неясен. Лексиката му е понякога с неясно значение. Какво ще рече да се „влачиш“ по чужд език? Езикът са говори, не се влачи. Ако е в смисъл на „ухажвам“, ухажва се човек, не език. Освен ако „език“ не е в смисъл на „народ“, както на старобългарски. Тогава всъщност значението би било че „отцеругаталите“ ухажват чужд народ.

От друга страна първото критическо издание, с пояснителни бележки, се появи едва през 2012 г. (преиздавано два пъти оттогава, с подобрения), а аз защитих магистратура по българистика в Париж през 2005 г.

Кое, според Вас, е основното послание в творбата и притежава ли то универсалност, която да го прави актуално и сред чуждестранните общности?

За основното послание вече казах няколко думи. По отношение на неговата универсалност, за съжаление смятам, че подобна универсалност се съдържа основно в предговора, който включва призива „О, безумецо и глупако !“ („О, неразумни и юроде !“). В главите, в които четем колко велики и безстрашни били българите, колко по-стара е българската държава от руската и сръбската, колко много светци са просияли от български народ, всъщност историята е инструментализирана за постигането на желаната от автора цел. Историческите трудове се пишат неутрално, без излишно противопоставяне и поляризиране. Очевидно „История славянобългарска“ е повече литературна, отколкото историческа творба.

Държа да отбележа, че съвременниците на Паисий, например Йосиф Брадати, Йосиф Хилендарец, Поп Пунчо и други не споделят същия патос. При тях няма подобно противопоставяне между българи и останалите народи. За съжаление до ден днешен нито един съвременник на Паисий не е издаден на книга в пълен вариант, докато Паисий се радва на стотици издания, на четири превода на съвременен български, на немски, новогръцки, английски (въз основа на превода на Димитър Пеев в първото критическо издание), полски и френски. От преводите, публикувани извън България, в момента само френското издание не е още изчерпано.