В ранните часове на 13 юни за човек като мен, който е свикнал да не спи, това беше поредната нощ, в която до късно съм буден.
След като през март президентът на САЩ Доналд Тръмп изпрати писмо до иранския върховен лидер аятолах Али Хаменей, което включваше двумесечен срок за постигане на ново ядрено споразумение, аз и моите колеги вече бяхме напълно подготвени - както психологически, така и материално - от тревожно трупане на запаси до подготовка за рязко понижаване на валутния курс. Това, което започна като паника, постепенно отстъпи място на безчувствено приемане.
Преди това кръг след кръг от ядрените преговори между Иран и Съединените щати протичаха гладко, като всеки път се появяваха положителни сигнали. В резултат на това всички намалиха бдителността си - вярваха, че е малко вероятно да се случи евентуален "израелски удар по иранските ядрени съоръжения".
Но спокойствието в Техеран скоро беше нарушено.
Около 3 часа сутринта мощна експлозия разтърси спящия град.
Бях събуден от телефонно обаждане посред нощ и се запътих към компютъра си. Чух колективното бръмчене на летящи предмети зад прозореца - звукът ставаше все по-силен, след което изчезваше в далечината - и скоро след това последваха експлозии.
Само няколко часа по-рано фойерверки в чест на Курбан байрама бяха осветили нощното небе на Техеран. Курбан байрамът е един от най-значимите празници в исляма.
По време на тридневния празник, отбелязващ този религиозен празник, иранците празнуваха както обикновено, като изстрелваха фойерверки, които обагряха небето в променящи се нюанси на индиго, придружени от резки, пукащи взривове.
По това време един колега се обади, за да потвърди дали шумът току-що е означавал, че Израел е нанесъл удар. Отговорих, че не е - просто фойерверки за Курбан байрама.
След близо година, прекарана в Техеран, бях придобил умения да различавам звуците от фойерверки, ракети, бомби, безпилотни самолети и системи за противовъздушна отбрана.
Това, което не очаквах, беше да чуя всички тези звуци в рамките само на няколко часа.
И в сънищата си не съм си представял, че израелски удар може да проникне толкова дълбоко в столицата на една голяма държава, поразявайки жилищни квартали.
Иран току-що преживя най-голямото нападение на родна земя след иранско-иракската война, продължила от септември 1980 г. до август 1988 г. Реалността беше още по-жестока.
С настъпването на деня хората се взираха шокирани в сградите, разкъсани от взривовете. Най-близката до нас поразена сграда се намираше на юг от нашата улица.
Според съобщенията в 14-етажна жилищна сграда, недалеч от нашето бюро, са загинали най-малко 60 души - сред тях 20 деца.
Нападенията продължиха. Ядреното съоръжение в Натанз беше подложено на продължителна бомбардировка - ако един удар не успееше, часове по-късно следваха нови. До сутринта Иран потвърди смъртта на Хосейн Салами, командир на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГИР). Предишната вечер писах статия за Салами.
От бившия ръководител на Организацията за атомна енергия на Иран до деканите на университетите и от командира на КГИР до началника на щаба на иранските въоръжени сили - съобщенията за смъртта идваха в бърза последователност.
С подкрепата на моите колеги бюрото ни работи на пълни обороти и денонощно.
Това изпълнено с адреналин състояние ми стана странно познато като журналист, който е в Техеран от по-малко от година - без сън, без апетит, без емоционални възходи и падения.
Животът и смъртта вече не са абстрактни понятия или мрачни шеги. Те са постоянно присъстващи, разгръщащи се реалности, които могат да ударят във всеки един момент.
Отворих телефона си и превъртях социалните медии и местните групи на китайската общност - съобщенията продължаваха да валят. Някои искаха да заминат, но бяха заседнали. Някои се страхуваха, че гражданските летища могат да бъдат бомбардирани. Някои трескаво питаха за информация за полетите и някои казваха, че техни ирански приятели са загубили членове на семействата си.
Хората споделяха снимки и видеоклипове на експлозиите, описвайки оглушителния рев на самолетите, които "прелитат точно над главите им". Те се утешаваха и насърчаваха един друг в очакване да настъпи нов ден.
Мой ирански колега ми каза: "Знаеш, че ако нещата продължат да излизат извън контрол, можеш просто да се върнеш в Китай ... Но аз и котката ми сме тук и всеки момент можем да бъдем изселени."
Никой не знаеше дали следващият момент ще донесе добри новини - или бомба, която ще се разбие в стените.
Взех малко мелатонин и се принудих да легна на импровизирания "малък бункер", който бях създал с дивана в хола. Беше по-далеч от прозорците и вратите - чувствах се малко по-безопасно.
Не се чуваха чуруликания на птици, лай на кучета, мяукане на котки, вятър, гласове на съседи по телефона, стъпки на горния етаж, смях на деца... В навечерието на иранската контраатака тишината беше като черна като катран вихрушка, която поглъща всичко.
На фона на спорадичния звук от артилерията и всепоглъщащата тишина усетих как крайниците ми изтръпват от страх. В този момент разбрах колко крехък може да бъде човек, когато е между живота и смъртта.
В този момент разбрах също така, че като човек, израснал в мирна страна по време на мирна епоха, дори един поглед към сянката на войната е достатъчен, за да събуди дълбок, първичен страх в душата. (БТА)
(Пламен Йотински)
/НС/
Моля потвърдете купуването на избраната новина
