Големите текстове винаги са за сега, а големите текстове на Достоевски са за утре, казва пред БТА режисьорката Маргарита Младенова по повод премиерата на „Лицето на ближния“.
Представлението в „Сфумато“ е продължение на предишна нейна версия на „Идиот“ по Достоевски, която се играе седем години. „По определени причини, то се изчерпа. Това е не просто моето желание за продължение, а силата на темата, заради която си струва театърът да се завръща към Достоевски, и то не въобще към Достоевски, а към тази тема – има ли друга сила, освен „Обичай ближния“, която да бъде противопоставена, каквато и да е съдбата ѝ. Защото високите идеи катастрофират много често в човешкото действие. Как може да се спре възпроизводството на злото, на унищожението, да се спре бесът... „Лицето на ближния“ е част от една максима на Достоевски, много валидна за всички нас: „Лесно е да се обича цялото човечество, трудно е да обичаш грозното лице на ближния“, коментира Маргарита Младенова.
По думите ѝ в спектакъла са отнети „цели иначе важни линии в романа“: „По-близо сме до бедния театър на Гротовски. Беден, не в смисъл откъм бюджети, а защото е махнато всичко излишно и е оставено само през актьорите, през силата на сблъсъците“.
Според Маргарита Младенова, днес „Идиот“ може да бъде четен и като политическа пиеса, в смисъла на това, че всичко е позволено: „Защото като няма Бог, всичко ти е позволено. Какво се случва с човека? Това, в което живеем, не е свобода, а е слободия, в която бесовете яхват ума. И оттам насетне става страшно. Ние живеем в такъв контекст... Да не говорим, че днешната нагласа – и политическата, и обществената, и институционалната, и даже философската – е върху презумция за виновност. Ние всички сме изначално виновни, изначално потенциално създадени да крадем, да убиваме, да мошеничим. Въпросът е кога ще ни изловят. И оттам всичките тези метастазирани, все по-засилени системи за контрол. А когато няма съвест? А като няма самоконтрол? А като ги няма ценностите, накъде отиваме? Много скоро до всеки човек ще се прибавя един друг, който да го контролира. А този, който го контролира, кой ще го контролира?“.
В „Лицето на ближния“ сценографията е по идея на Борис Далчев и Михаела Добрева, музиката е на Асен Аврамов. Участват актьорите Албена Георгиева, Александър Тонев, Деян Жеков, Мартин Проданов, Паола Маравиля и Павлина Илова.
Маргарита Младенова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за силата на темата, заради която си струва театърът да се завръща към Достоевски и темата за ближния, за избора на актьорите, има ли централни линии в нейната режисьорска интерпретация, за романа като предчувствие за катастрофата на модерния човек, за вярата и/или тъмните дълбини на човешката природа, за Идиот“ като политическа пиеса...
Какво е „Лицето на ближния“ – продължение, прочит, провокация или може би протест, закономерен и очакван?
- „Лицето на ближния“ първо е продължение на една предишна версия на „Идиот“, която в продължение на седем години силно живя, горещо приемана от зрителите на „Сфумато“. И на седмата година, по определени причини, се изчерпа. Но не се изчерпа, не просто моето желание за продължение, а силата на темата, заради която си струва театърът да се завръща към Достоевски, и то не въобще към Достоевски, а към тази тема – има ли друга сила, освен „Обичай ближния“, която да бъде противопоставена, каквато и да е съдбата ѝ. Защото високите идеи катастрофират много често в човешкото действие... Има ли друга сила, която да може да спре възпроизводството на злото, на унищожението, да спре бясът.
„Лицето на ближния“ е част от една максима на Достоевски, много валидна за всички нас: „Лесно е да се обича цялото човечество, трудно е да обичаш грозното лице на ближния“.
Споменахте, че седем години се игра първата версия. Две години минаха оттогава. Сега излизате с това друго заглавие. Половината от сегашния актьорски екип участва в предишната версия...
- Александър Тонев, който е Мишкин, и смея да твърдя, че отива много по-напред в тези прозрения и в уплътняването на тази изключителна, много рядко срещана, донкихотовска, но и гностическа човешка природа. Деян Жеков, който и тогава беше Рогожин, и сега продължава. Албена Георгиева беше генералшата и сега е. Това са тримата ветерани, да кажем.
Освен тях, имат трима съвсем млади актьори, които са мои студенти, те и другите са моите студенти, но преди години. За мен беше много важно това, не просто да се довериш на потенциала на едно друго поколение, което сега навлиза в театъра, не просто да им се даде шанс да стъпят в такава трудна материя, а и да съвпадат по възраст, по натрупване, с персонажите на Достоевски. Защото откровението се отнася и за нас, защото ние не правим театър, в който да разиграваме някакви неща за някакви други хора отпреди, а гледаме, резонираме върху самите нас как минават тези големи възторзи и падения. Какво общо имаме ние с това? Каква е тая хекуба?...
Достоевски поставя въпроси за границата между доброто и злото, за безусловната любов и за разрушителната страст. Има ли централни линии във Вашата интерпретация?
- В тази версия, която е по-аскетична, по-събрана, са отнети цели иначе важни линии в романа. По-близо сме до бедния театър на Гротовски. Беден, не в смисъл откъм бюджети, а защото е махнато всичко излишно и е оставено само през актьорите, през силата на сблъсъците.
Мисля, че не са много важните писти, паралели, проекции, само една е мишената. През което и парче да се мине, на фокус е точно това – възможно ли е пропадналият ближен, ако е обичан, да се просветли... Възможно ли е тази Мишкинова, всъщност на Христос, идея – да завърнеш ближния към неговия първообраз, защото никой не е роден пропаднал и човек не се ражда със злото.
Виждате ли в романа предчувствие за катастрофата на модерния човек?
- Абсолютно, то даже не е предчувствие, а предупреждение, провиждане. В този смисъл, наистина големите текстове са винаги за сега, а големите текстове на Достоевски са за утре.
Достоевски е едновременно религиозен мислител и безпощаден психолог. Вие накъде насочвате прожектора – към вярата или към тъмните дълбини на човешката природа, ако това въобще може да бъде категоризирано толкова ясно?
- Не можем да го противопоставим, защото не е или вярата, или тъмното, несъзнаваното. Психоаналитиците, които стъпват на Достоевски, имам предвид Юнг, Франкъл много по-късно, твърдят, че в същото това несъзнавано, освен боклуците на комплексите, има духовен ген, има дух на несъзнаваното. Той не е бяс, той е дух. Значи там стои всичко, което след това се качва в съзнанието и влиза тъмното и светлото, влизат в битка помежду си. Те не се делят.
Тук въпросът за вярата не е поставен в религиозен патос, тоест, ти да си принадлежен на някоя религия, а по-скоро като единствено възможно условие – ако обичаш, другият да има шанс да си върне доверието – първо към себе си, както е при Настася, после към ближния, после към света. Ако ти не вярваш, как обичаш?...
Мишкин е възприеман като „положително прекрасен човек“, но и като „чужд“ в обществото. Как се отнасяте към тази амбивалентност?
- То не е едно статично положение от началото до края. Мишкин се връща в Русия излекуван. Излекуван не просто физиологически, психически. Със здрав дух. Аглая му казва, че е дошъл да получава, а той отвръща: „Да, вие сте права. Аз затова съм дошъл, да поучавам“. Тоест, той има идеи, в които вярва, и е дошъл да ги приложи, да ги прояви. Той не е идиот. Идиот го нарича света, защото по мерките на контекста на нашия свят, това е човек, който с нищо друго не се занимава, освен с това, в което вярва. И въпреки че няма никакви предварителни аргументи за успех, продължава да настоява и някъде успява да просветли отсрещния – поне докато той е срещу него, както казва Рогожин: „Ти, докато си тук, ми домиляваш отново, като те няма, съм готов да те отровя“. Така че този смисъл на Мишкиновия жест без гаранции е велик, той е метафизичен.
Обаче на финала, след цялата катастрофа, има един текст на Достоевски, че Мишкин се връща в Швейцария, в психиатричната клиника, и същият негов лекар, доктор Шнайдер, вече казва, че това е непоправимо. Значи този свят го поболява окончателно. Така че, кой е идиот?...
Настася Филиповна – жертва или бунтарка? Как подхождате към тази сложна женска роля?
- Тя никога не се е изживявала като жертва. И това я прави един не просто мелодраматичен образ, защото в мелодрамата всички са лоши, потърпевшият е жертва на голямото зло, а той е невинен и чист. Обратно, Настася счита себе си виновна за своя провал, за своя позор. И това ожесточение, този инстинкт за самоунищожение не я прави жертва – накъдето се е запътила, дотам стига, а тя стига до смъртта... Това я прави потенциално една много силна човешка природа, която се е провалила, но провалът е дошъл от този свят, с неговите закони на покупка-продажба. И някак си, като че ли, тази смърт на Настася реабилитира нейното достойнство. Никой от персонажите не може да бъде определен с един свят, с една черта, и не може да бъде държан статично там...
Може ли „Идиот“ да бъде четен като политическа пиеса днес?
- Може и така. Като политическа – в смисъла на това, че всичко е позволено. Защото като няма Бог, всичко ти е позволено. Какво се случва с човека? Това, в което живеем, не е свобода, а е слободия, в която бесовете яхват ума. И оттам насетне става страшно. В този смисъл, ние живеем в такъв контекст... Да не говорим, че днешната нагласа – и политическата, и обществената, и институционалната, и даже философската – е върху презумция за виновност.
Ние всички сме изначално виновни, изначално потенциално създадени да крадем, да убиваме, да мошеничим. Въпросът е кога ще ни изловят. И оттам всичките тези метастазирани, все по-засилени системи за контрол. А когато няма съвест? А като няма самоконтрол? А като ги няма ценностите, накъде отиваме? Много скоро до всеки човек ще се прибавя един друг, който да го контролира. А този, който го контролира, кой ще го контролира?...
Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.
