site.btaМахараджата на клавиатурата – така Дюк Елингтън нарича пианиста виртуоз Оскар Питърсън, роден преди 100 години

С бързите си пръсти, енергичния суинг и мелодичните импровизации Оскар Питърсън се превърна в един от най-влиятелните музиканти в историята на джаза. Днес се навършват 100 години от рождението на легендарния джаз пианист, наречен махараджата на клавиатурата от Дюк Елингтън.

Оскар Емануел Питърсън е роден на 15 август 1925 г. в беден квартал на Монреал, провинция Квебек, Канада. Баща му Даниел, служител на Канадската тихоокеанска железопътна мрежа, е първият му музикален учител, а сестра му Дейзи го обучава на класическо пиано. Още на пет години започва да свири на тромпет и пиано, но след прекарана туберкулоза се посвещава изцяло на клавирните инструменти. Учи при унгарския класически пианист Пол де Марки, който усъвършенства техниката му и оформя прочутите му бързи пръсти.

Още като тийнейджър е сензация в Канада. През 1949 г. американският джаз импресарио Норман Гранц го чува в клуб в Монреал и го кани за участие в концерт на Jazz at the Philharmonic в Карнеги Хол. Това слага началото на международната му кариера. През следващите десетилетия Питърсън записва десетки албуми, обикаля световните джаз фестивали и свири с Ела Фицджералд, Били Холидей, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Дюк Елингтън и много други. Особено известен е с триото си с басиста Рей Браун и китариста Хърб Елис, създадено през 50-те години.

Творчеството и майсторството му носят осем награди „Грами“, включително за цялостно творчество, както и престижни отличия като Praemium Imperiale – японския еквивалент на Нобелова награда в изкуствата, Международната музикална награда на ЮНЕСКО и наградата „Глен Гулд“ през 1993 г., когато става първият некласически музикант, удостоен с нея. През 2005 г. Канада издава пощенска марка с неговия образ, а през 2022 г. – еднодоларова монета, с което той става първият чернокож канадец и първият музикант, изобразен на монета в обращение.

Големите в джаза не пестят суперлативите си за него. Дюк Елингтън го нарича „махараджата на клавиатурата“, Каунт Бейси казва, че „Оскар правеше най-доброто изпълнение на роял, което съм чувал“, а Хърби Ханкок призна, че Питърсън е „основното влияние, което формира корените ми в джаз пианото… Никой никога няма да може да заеме мястото му“.

Вдъхновява и следващите поколения музиканти. „Той беше причината да стана джаз пианистка. В годишника ми от гимназията пише, че целта ми е да стана като Оскар Питърсън. Не знаех, че ще станем толкова близки приятели“, казва Диана Крал.  

Младият пианист виртуоз Елдар Джангиров, израснал в Киргизстан, разказа, че е решил да стане музикант, след като е чул записите му: „Той свиреше с една ръка неща, които повечето пианисти не могат да направят и с двете“.

Висок 1,90 м и тежащ над 113 кг, често бъркат Питърсън с атлет, но зад внушителната фигура стои дисциплиниран артист, който прекарва почти всеки ден от 9 ч. сутринта до 20 ч. вечерта в репетиции. През 1993 г. преживява инсулт, който засяга лявата му ръка, но след двегодишно възстановяване се връща на сцената и продължава да свири, дори с тежък артрит, воден от „любовта към инструмента, групата и изкуството“.

Сред най-известните му композиции са Hymn to Freedom, която се превръща в химн на движението за граждански права в САЩ, и The Canadian Suite, вдъхновена от пейзажите на любимата му родина. Неговата „Кралска сватбена сюита“ (A Royal Wedding Suite) звучи на сватбата на принц Чарлз и лейди Даяна през 1981 г. в катедралата „Сейнт Пол“ в Лондон.

Богатата му дискография включва записи с Ела Фицджералд, Луис Армстронг, Каунт Бейси, Дюк Елингтън, Рой Елдридж, Бен Уебстър, Колман Хоукинс, Джо Пас и много други.

Последната му сценична изява е на фестивала в Монтрьо през 2005 г.

Оскар Питърсън си отива от този свят на 23 декември 2007 г., свирейки почти до последните си дни. През 2010 г. в Отава е открит бронзов паметник на Питърсън зад роял, открит лично от кралица Елизабет Втора, на която той също е свирил по време на златния ѝ юбилей.

Оскар Питърсън оставя музикално съкровище, от което се учат и ще се учат поколения джаз музиканти. Те ще помнят неговото верую: „Важен е звукът на групата, дори когато свириш соло. Трябва не само да познаваш собствения си инструмент, но и да познаваш останалите и да знаеш как да ги подкрепяш по всяко време. Това е джазът“.