site.btaБоянската църква отговаря на всички критерии на ЮНЕСКО, каза пред БТА гл. ас. д-р Мариела Инкова
За да влезе един обект в списъка за културно-историческото наследство на ЮНЕСКО, трябва да отговаря поне на шест критерия – като изключителност, връзка с важни събития, връзка с околната среда... Боянската църква е отговорила на всичките тези шест критерия. Това каза пред БТА гл. ас. д-р Мариела Инкова, ръководител филиал „Боянска църква“ към Националния исторически музей (НИМ).
По думите й може да се каже, че Боянската църква е архитектурен ансамбъл.
СТРУКТУРАТА
Боянската църква има дълга и сложна история. Това, което се знае до този момент е, че се състои от три части. Най-ранната е построена в края на Х – XI век и има кръстокуполна форма. Почти веднага около църквата се развива некропол. Данни за това имаме от археологическите разкопки под Калояновата част. Некрополът е от XII век. По-късно, през XIII век, от западната част на църквата е построен т.нар. нартекс, който застъпва този ранен некропол, разказва гл. ас. Инкова.
Тя отбелязва, че има различни мнения за архитектурната история на църквата. Според някои изследователи втората част на нартекса е двуетажен. На втория етаж е имало параклис, до който, според видния византолог Анре Грабар се достигало по дървен мостик. В момента достъпът е по стълба от южната страна на църквата. Смята се, че параклисът има поменални функции и е обслужвал болярското семейство.
Арх. Кожухаров смята, че параклисът е построен по-късно, т.е. на трети етап. Неговият аргумент е в по-дебелите стени, отколкото тези на първия етаж. Засега този спор не е решен. Стенописите с ктиторския надпис на севастократор Калоян представят църквата, която той поднася на патрона – на свети Никола. Вижда много добре, че този храм е двуетажен.
По-късно, през втората половина на ХIХ век, от запад е построен още един храм – това е третата част или възрожденската част на църквата. Към нея през XIX век се оформя голям некропол. Той е по-добре запазен от северната страна с големи каменни кръстове, които са характерни за този период – съизмерими с човешкия ръст. Следи от този некропол има и южно, югозападно от църквата, посочва още ръководителят филиал „Боянска църква“ към НИМ.
Тук виждаме едно постоянно развитие на този храм и можем да говорим за един архитектурен ансамбъл. Това, което е интересно и много малко хора от посетителите обръщат внимание, е, че в нея има вградени архитектурни детайли от Античността. Което ни навежда на мисълта, че може би в близост в зоната около Боянската църква не е изключено да има античен храм, и архитектурни детайли от него да са преизползвани в градежа. Обикновено тези сполии се вграждат, където има опасност от въздействието на злите сили – около прозорци, около вратите, т.е. имат апотропейни функции, отбелязва още тя.
РОЛЯТА НА ЦАРИЦА ЕЛЕОНОРА
През 1912 година е имало опасност църквата да бъде съборена, защото за жителите на село Бояна тази малка църквичка е била недостатъчна. И те са искали да я съборят, без да осъзнават ценността й и да построят нова църква. Царица Елеонора им дава нов парцел за построяване на по-голям храм. Църквата „Свети Никола и Пантелеймон“ е продължила да съществува като енорийски храм до 1954 година. През 1927 година тя получава статут на национална ценност, разказва още гл. ас. Инкова.
Известно е, че Елеонора е пожелала да бъде погребана в близост до храма, Отвън, от южната страна, е нейният гроб. По времето на социализма е бил разрушен и отново възстановен в годините на демокрацията. Последната консервация на гроба на царица Елеонора е през 1921 година със съдействието на Националния исторически музей, казва тя.
СТЕНОПИСИТЕ
„Това, с което е ценна църквата, са нейните стенописи. Поради условията, в които България се е намирала през Османския период, повечето от църквите са запазени в руини. Тук виждаме едно цялостно запазено стенописно решение. Не само това, а и много сложна стратиграфия на отделните стенописни слоеве. Според специалистите има девет стенописни слоя. Най-ранните се намират в първата част. Те са може би от края на XI – XII век. Доскоро се смяташе, че първия слой в нартекса, където се намираме, е от XII век, но от последната консервация се разбира, че те по-скоро са от първата половина на XIII век и след това има едно надживописване“, отбелязва гл. ас. Инкова.
По думите й консервацията е била изключително голям проблем. „Началото е през 1912 година и колегите тогава са използвали технологията, която е била меродавна за това време. Много от тези техники обаче са нанесли ущърб и са увредили стенописите, така че на колегите им от по-късно време трудно успяват да премахнат всички тези консервационни слоеве, нанесени през годините“, обяснява ръководителят филиал „Боянска църква“ към НИМ. Тя отбелязва, че особена заслуга за реставрацията има Лозинка Койнова от Националния институт за паметници на културата. През 2006 година окончателно реставрацията е завършена от екипа на проф. Григори Григоров и Владимир Цветков и църквата влиза в оборот за посетители.
БОЯНСКАТА ЦЪРКВА В ЮНЕСКО
Гл. ас. д-р Мариела Инкова отбелязва, че един от критериите за вписването на Боянската църква в листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО е осезаемата връзка със събития, идеи и традиции. Стенописите в храма са свързани с конкретни исторически личности от XIII в. А именно – изображенията на ктиторската двойка на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, и тази на българското владетелско семейство – цар Константин Асен Тих и съпругата му Ирина.
„Според ктиторския надпис севастократорът е „братовчет царев“ и внук на свети „Стефан крал сръбски“. Съгласно една от тезите той в родствена връзка със сръбската династия на Неманичите по линия на съпругата си Десислава, „внучка“ на сръбския крал, което обяснява пурпурните обувки, с които е изобразена“, разказва тя.
Гл. ас. Инкова посочва, че Константин тих Асен е бил болярин от зоната на Скопие, оженен за внучката на Иван Асен II и дъщеря на никейския император Теодор II Ласкарис. В тази връзка, особено значение има изображението на Христос Халкитис, представено до царската двойка. То е особено почитано в Константинопол още от предиконоборческия период и след него. Според проф. Бисерка Пенкова иконографският тип на Христос, представян върху чудотворни икони, върху монети и печати от XIII в. бил особено популярен сред фамилиите на византийските императори Ватаци и Ласкариди. Използван като идеологически аргумент за утвърждаване на Никейската империя като правоприемник на Константинопол срещу другите претенденти от Трапезунд и Епир“, разказва гл. ас. Инкова.
В този смисъл изобразяването му в Боянската църква и до българската владетелска двойка следва да се разбира като едно идеологическо внушение и аргумент за тяхната легитимност на търновския престол, но и родствена връзка със семейството на византийските императори, уточнява тя.
Друг критерий за включване в списъка на ЮНЕСКО е взаимодействието на културната ценност с околната среда. Паркът около храма се оформя естествено, наследявайки пространството на некрополите, възникнали още след построяването на църквата в края на Х – XI в. Ранният некропол, според резултатите от разкопките на Д. Димитрова, датира от XII, а по-късният от XVIII – XIX в. Впоследствие, по заповед на цар Фердинанд през 1907 г., започва оформянето на парка чрез засаждането на секвои – фиданки (sequoiadendron giganteum), доставени от планините Сиера Невада, Калифорния. Днес се поддържа от Националния исторически музей, каза ръководителят филиал „Боянска църква“.
„Освен, че е вписана в списъка на ЮНЕСКО под номер 42 през 1979 година, ЮНЕСКО неколкократно оказва финансова помощ, главно техническа, за климатична инсталация, за оборудване за дистанционно управление на тази климатична инсталация, за софтуер, за компютър, за цветен скенер. Също така за финансиране на консервационно-реставрационните дейности през различни години. Т.е. имаме и финансова помощ от страна на ЮНЕСКО“, обяснява гл. ас. Инкова.
Гл. ас. д-р Мариела Инкова е завършва СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „История“ със специализация „Културология“. Защитава докторат на тема „Старобългарските колани VII – XI век“ в НАИМ – БАН и е избрана за главен асистент и регистрирана по наукометрични данни в НАЦИД. Била е стипендиант на Maison des Culures du Monde и Maison des sciences de l’Homme в Université Paris IV; специализира в Römisch-Germanisches Zentralmuzeum, Mainz. Автор на „Кръстовете от Якоруда“ София, 2011 г., както и на над 100 статии в областта на средновековната българска археология, старобългарската металопластика, на текстове и анотации в каталози на изложби, и пътеводители. Ръководител на археологическите проучвания на крепостите „Калята“ при гр. Якоруда“ и „Букелон“, Свиленградско, съръководител на проучванията във Вътрешния град на Първата българска столица Плиска. Участник в международния изследователски проект между България и Германия за изследване на Преславското съкровище, както и в проекти, финансирани от фонд „Научни изследвания“ към МОН, УНИБИТ и МК. Член на БНК на ИКОМ.
/ТС/
Потвърждение
Моля потвърдете купуването на избраната новина