site.btaДа режисираш Ицко Финци е като да режисираш природно явление, казва Лиза Боева пред БТА

Да режисираш Ицко Финци, това е малко като да режисираш природно явление, казва Лиза Боева пред БТА по повод предстояща премиера на  моноспектакъла „Кой като мен!" – на 7 юни в зала 2 на НДК.

В представлението големият български актьор се среща с призраци на хора, които отдавна не са между живите – родители, приятели от детинство, състуденти в театралната академия, колеги от киното и театъра; личности, изиграли съществена роля в неговия живот – световни и български политически лидери, творци, герои от художествената литература, персонажи от изиграни спектакли. Една от историите е свързана с художника Андрей Даниел, негов много скъп приятел, друга е за големи режисьори като Едуард Захариев, има история и за Валери Петров, допълва Лиза Боева. 

По думите ѝ структурата на „Кой като мен!" е по модела на Данте, който определя своята книга като комедия: „Неговото определение за комедия не е, когато е смешно, а когато започва тъжно и трагично, но завършва оптимистично и ведро. И на мен ми се струва, че тази структура е нещото, за което аз отговарям в спектакъла. Така че ще има всичко от всичко, но идеята е най-вече зрителят да си тръгне с особено усещане за радост“.

„Музиката в представлението е едно от малкото неща, в които аз не се намесвам. Защото Ицко има свои мелодии, които той си ги измислил през годините. Те са пет или шест. Цигулка и виола са двата инструмента в този спектакъл. Ще ги използва само и единствено, когато усети, че има нужда от тях. Те ще зазвучават в момента, в който той усети, че думите не са достатъчни“, казва още Лиза Боева.

От 5 до 14 юни в софийската галерия „88“ ще е подредена изложба с 32 рисунки на неговата дъщеря Матилда. Ще бъде представена и книжка, създадена от нея и наречена „Хонк“. Общият знак на тези две събития е Ицко Финци, разказва Лиза Боева: „Той предложи да направим този спектакъл, тъй като непрекъснато имаше нови и нови, и нови разкази за изминали неща, за хора около него, какво и как е било. И тъй като е някак егоистично само аз да чувам всичко това, решихме да се превърне в спектакъл – с поглед към неща, които публиката не знае, но познава личностите. Това са големи наши имена от театъра, от киното. И тъй като Ицко буквално всеки ден разказва и разказва, и разказва, те някак си се образуваха в едно цяло. Зад изложбата на Матилда отново е той“.

Лиза Боева пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – Какво е разстоянието между вселените на Ицко и Матилда? Как изглеждат всяка от тези вселени през погледна на най-близкия до тях човек? Възможно ли е Ицко и Матилда да живеят в една и съща вселена на вдъхновението?

Г-жо Боева, предстоят две събития, които сякаш са белязани от общ знак. Лиза Боева ли е този знак?

- (Смее се – бел. а.) Не, общият знак е Ицко Финци. Защото той предложи да направим този спектакъл, тъй като непрекъснато имаше нови и нови, и нови разкази за изминали неща, за хора около него, какво и как е било. И тъй като е някак егоистично само аз да чувам всичко това, решихме да се превърне в спектакъл – с поглед към неща, които публиката не знае, но познава личностите. Това са големи наши имена от театъра, от киното. И тъй като Ицко буквално всеки ден разказва и разказва, и разказва, те някак си се образуваха в едно цяло.

Това са негови нови идеи, спомени, вдъхновения, които се случват. Зад изложбата на Матилда отново е той, защото, за да изпробва своите разкази – какво и как звучи, чете на Матилда, за да види върху нея това слуша ли се, интересно ли е. Той много я наблюдава, кога започва да се разсейва и кога слуша особено внимателно…

Тя започна да илюстрира и така излезе книжката „Пет пиеси, разказани от актьор“, но този модел Ицко го продължи, с всичките нови рисунки, които се появиха при Матилда. И когато от галерия „88“ видяха книжката на Ицко, поискаха да им покажем още нейни рисунки. Ние занесохме две папки, които имаме тук, в София, с неща, когато е била на 4, на 5, на 6, на 7, и те направиха подбора. Тоест, тук отново не съм аз (Смее се – бел. а.). Аз съм само куриерът, човекът, който менажира тези неща и по-скоро гледа да не пречи. Така че тук е Ицко по-скоро…

Какво е разстоянието между вселените на Ицко и Матилда? Как изглеждат всяка от тези вселени през погледна на най-близкия до тях човек?

- Те понякога са много, не са паралелни, но образуват общо пространство… Разбирам защо децата търсят да играят с други деца, защо им трябва такава компания. Защото те с еднакво чувство за реалност се включват в някакви игри, измислят игра и заживяват за някакво време в този измислен свят. А възрастните, като мен, например, не успяват да се включат. Аз винаги съм възрастният, който внимава, който гледа детето да не се удари. Винаги съм като някакъв наблюдаващ, леко снизходителен… Когато те започнат двамата да си играят, той наистина се включва. Техните спорове са истински и той не отстъпва, и всичко се случва като в някаква съвсем жива история. Стига се до истински, големи драми и страсти, тъй като играят наистина. Ицко се вживява… Представям си, че неговата природа и актьорският талант, който има – това не само е изработено в годините, той наистина носи такава природа и има възможност да се превъплъти, и да заживее за някакъв период, в някакъв персонаж. Заради това те двамата успяват.

Мен най-често ме изключат от тези игри, защото аз въобще не мога да ги възприема. Повечето от тях ми се виждат някакви пълни щуротии. Сега, например, се занимават с викането на духове. Нощем стават, правят някакви неща, оставят разни предмети из къщата, после ги търсят, забравят за тях. Ей такива неща, в които аз грам не мога да участвам (Смее се – бел. а.). 

Но понеже на Матилда ѝ харесва да рисува или да прави някакви същества от странни предмети, виждам колко си влияят. Той разказва някаква история и тя променя това, което прави. Или пък той наблюдава тя как рисува и променя историята – в хода, в персонажа... Понеже наистина се вглеждат, наистина си и влияят. Та тези две паралелни вселени, за които казахте, по някакъв начин, за някакво време или някъде, се допират, стават една, а после пак се разделят...

Това, което разказвате, звучи много интересно и красиво, и поучително. Замисляли ли сте се да го покажете с картина, с видео...

- Не знам... Всичко се случва спонтанно. Последното, което измислиха, е Матилда да се преоблича като разни персонажи, което включва взимането на мои дрехи. Те са някакви много странни персонажи, които буквално се влачат с моите обувки, с моите рокли и шапки, и гледат на мен това да не ми го показват. Прави се, или когато мен ме няма, или когато съм много заета. Разбирам за тези неща по-късно, виждайки счупените токове на обувките и ми се разказва колко весело е било. Не знам как могат да се заснемат такива мигновения, при положение, че аз не участвам (Смее се – бел. а.).

А възможно ли е Ицко и Матилда да живеят в една и съща вселена на вдъхновението?

- Много е възможно, един чрез друг, да подклаждат някакво вдъхновение. Аз съм виждала как Матилда започва нещо да твори и да го зарязва. Влиза Ицко и казва „Леле, колко е интересно!?“, и тя изведнъж се озарява и продължава. Така става и с историите, които Ицко разказва или пише. Той започва нещо и решава, че не може да продължи, защото според него е станало скучно и не е динамично. Обаче Матилда изведнъж се появява и казва „Ицко, виж какво нарисувах от твоя разказ. Така ли изглежда?“. Имайте предвид, че Матилда не познава тези хора, виждала е само на снимки актьорите, актрисите, които Ицко описва. Тя все още не е гледала филмите...

Спомняте ли си първия път, в който си казахте, че в рисунките на Матилда има нещо специално?

- Не. Въобще не – до момента, в който някакви хора не започнаха да реагират на тях. На нас ни харесва всичко, което тя прави. Преди това танцуваше балет вкъщи. Сестрата на Ицко ни подсказа да ѝ пускаме някакви балетни партии. Така и правехме. Виждахме, че гледа на голям екран или на монитора на лаптопа, и после повтаря движенията. И, от което и място да пуснеш балета, тя знае нататък как да се завърти, как да постави ръчичките. На нас това много ни харесваше и ни забавляваше. Въобще не сме си мислили, че ще става балерина или нещо подобно, но се радвахме, че има някакво чувство за ритъм, за такт. И, когато ѝ създадохме условия да танцува, тя спря, и загуби всякакъв интерес към танцуването...

Не знам дали ще продължи и с рисуването, защото ние не я тласкаме към нищо... Не е имало един момент, в който сме си казали: „А, гений! Давай да почваме с рисунките!“. И когато дойде поканата от галерия „88“, беше много неочаквано.

„Кой като мен“ няма да е моноспектакъл в чист вид. Какво е да режисираш Ицко Финци в компанията на призраци?

- Да режисираш Ицко Финци, това е малко като да режисираш природно явление. Това е все едно да седнеш до една река, да видиш накъде тече и да махаш, и да ѝ казваш „Хайде, давай,  надолу!“ (Смее се – бел. а.). Аз така се усещам...

Той е работил с големи имена, с големи режисьори. Моята роля, конкретно в този спектакъл, не е да режисирам Ицко Финци, а по-скоро технически да уредя какво и как да бъде по сцената, да създам условия така, че Ицко да има нормални репетиции, да има нормален процес в залата, влизането на публика. По-скоро, поемам цялата тази организационна работа , а и гледам на него да не му преча... Горе-долу, това е моята функция тук, защото аз не съм нивото на тези режисьори, с които той е работил, в които се е вслушвал, които реално могат да го поведат. Още повече, че тогава са работили върху чужди текстове, а сега материалът е на Ицко. Това са негови истории, които аз единствено мога да поставя в някаква форма – как е добре да се започне или в някакъв момент да има обръщане, в някакъв момент да се засвири...

Ицко много следи за публиката, по принцип. И е възможно той да не види тази публика, защото в зала 2 на НДК, където ще бъде спектакълът, публиката не се вижда, тъй като прожекторите са в него. А този тип моноспектакъл очаква някаква жива реакция. Затова моята роля е по-скоро да помогна. Аз също съм на сцената и поставям едни фотографии. Задавам някакъв ритъм, който той може да пропусне – заради това неучастие на публиката, или пък тя да участва, а той да не вижда. По-скоро, такава функция имам аз...

А кои са призраците?... Ще се смее или ще е просълзена публиката на това представление?

- Това са хора, които вече не са между живите, и именно затова са призраци. По някакъв начин, те са били важна част от живота на Ицко. Представени са така, че да стане хем сантиментално, хем всичко да бъде разказано даже леко мелодраматично, да има и хумор. Такива истории са търсени. Например, една от тях е свързана с художника Андрей Даниел, негов много скъп приятел, или с актьори от театъра и от киното, с големи режисьори като Едуард Захариев и големи личности като Валери Петров – все имена, които публиката със сигурност, познава.

Структурата, ако щете, се случва по модела на Данте, който определя своята книга като комедия – защото в неговото определение комедия не е, когато е смешно, а когато започва тъжно и трагично, но завършва оптимистично и ведро. И на мен ми се струва, че тази структура е нещото, за което аз отговарям в спектакъла. Така че ще има всичко от всичко, но идеята е най-вече зрителят да си тръгне с особено усещане за радост.

Музиката в представлението е едно от малкото неща, в които аз не се намесвам. Защото Ицко има свои мелодии, които той си ги измислил през годините. Те са пет или шест. Цигулка и виола са двата инструмента в този спектакъл. Ще ги използва само и единствено, когато усети, че има нужда от тях. Те ще зазвучават в момента, в който той усети, че думите не са достатъчни...

Как би се казвал един филм за вас двамата и Матилда, ако е разказан по познатата формула, че до един мъж винаги има една силна жена?

- Аз не мисля, че за нас важи такава формулировка (Смее се – бел. а.). Защото Ицко, с мен или без мен, е седял десетилетия наред, преди аз изобщо да се появя. И е бил Ицко Финци , много преди да се появи в живота му.

Ако има някакъв филм за нас тримата, то в него ще са още много хора, които са около нас, включително тези невидими призраци, с които Ицко живее и те са част от нашия живот. Аз, например, толкова много знам за Леда Тасева. Тя някак така присъства в нашия живот, а аз никога не съм я виждала, освен на сцената. Матилда също знае толкова много неща за нея – до такава степен, че на 22 август, когато аз съм родена, ние празнуваме и нейния рожден ден тогава (Леда Тасева е родена на 22 август 1926 г., бел.а.). Матилда даже не е гледала и филм с нея...

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- Аз съм любопитна (Смее се – бел. а.) и добронамерена.

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“? 

- Ицко, Матилда, близките, живота... Да се смея...