site.btaПрекомерната увереност е опасна, предупреждава Мария Степанова в интервю за БТА

Руската поетеса, писателка и есеистка Мария Степанова посети България за "Литературни срещи 2025". По време на престоя си тя даде интервю за БТА.

Известна на българските читатели с книгите си "В памет на паметта" (преведена общо на 27 езика) и "Фокус", тя е авторка на 14 стихосбирки и три книги с есета, като се нарежда сред най-влиятелните гласове на съвременната руска поезия. Стиховете ѝ са преведени на повечето европейски езици. Смята поезията за форма на съпротива.

Завършила е Московския литературен институт „Максим Горки“, носителка на руски и международни литературни награди. През 2023 г. получава Литературната награда на Лайпциг. 

Предвид темата на "Литературни срещи 2025" ("Археология на паметта") и заглавието на книгата ѝ, започнахме разговора с това как паметта влияе на политиката. В крайна сметка, паметта е история, а различните хора си спомнят едни и същи събития различно.

"Това е труден въпрос, защото винаги съм била обсебена от паметта", признава руската поетеса. "Това е определящ фактор в собствения ми живот, но докато събитията се развиват и времето минава, започнах да мисля, че паметта и особено колективната памет може да стане разрушителна сила. В известен смисъл тя има тенденцията всъщност да подменя историята! Езикът на фактите и историческото познание е изтласкан от потока на измислените събития, или спомени, които нямат нищо общо с истинските факти - а това става лесен инструмент за политически игри и мисля, че днес можем да видим резултатите навсякъде по света".

Проблемът е кои точно фрагменти от спомени се включват в колективната памет, отбелязва Мария Степанова. "Мисля, че докато паметта, или спомените в цялото си множество, остават лични, докато те остават един колаж и можете да видите несъответствията, всичко е наред. Но е прекалено лесно  да се придържаме само към един разказ за събитията и по този начин държавите и правителствата се възползват от паметта, опитвайки се да заменят множеството от гласове, хорът, с един единствен глас, който да бъде единственото, което се чува".

Разбира се, същият процес се случва и когато просто общуваме в социалните медии, признава авторката. Но за правителствата е по-лесно. Те очевидно имат начини да контролират това, което наричаме "колективна памет" и да наложат своята версия на исторически събития на голям брой хора. "Което значи, че, ако помислим за съвременна Русия например и нейния набор от закони за паметта - можете да бъдете пратен в затвора за определени възприятия или за определен начин да разказвате за исторически събития - трябва или да се придържате от версията, която е наложена от правителството, от руската държава, или да мълчите".

"Това е очевиден проблем и мисля, че ще го виждаме все повече в други европейски държави, защото руският пример е прекалено лесен за следване", подчертава руската поетеса.

"Но проблемът със социалните медии е, че никога не знаете дали човекът, който се представя като самотен мислител, наистина е самотен глас, или е актьор, които получава пари, за да казва точно това".

Това не е ново явление, смята Мария Степанова. "Ако вземем за пример Съветския съюз, имаше начин за контролиране на паметта до такава степен, че се създаваше известно психическо двуличие. Може да си мислите, че като свободно същество, като личност, ще можете да запазите някои неща разделени - така че знаете официалната версия на историята, и това е версията, към която се придържате публично - но в къщи ще можете да си мислите, каквото искате и ще можете да кажете на децата си своята версия на историческите събития. Но от една страна, това не е толкова лесно, защото ако сте наистина заплашен, може да ви е страх да споделите възгледите си дори с най-близките си. А от друга страна, мисля, че в определен момент започвате да мислите различно по същата тема и никога не знаеш какво всъщност мислиш".

Много хора нямат непротиворечиво мнение за историята, за собствените си животи, отбелязва Мария Степанова.

"Когато живеех в Москва, понякога говорех с шофьорите на таксита - което е забавен начин да разбереш какво мислят хората - и това, което беше смайващо, е че беше винаги едно и също. Някои можеше да каже, че "отнема прекалено дълго, правителството е корумпирано, не вярвам на нищо, което казват и в някакъв момент ще има революция". А следващото, което човекът казваше, беше "виж останалия свят, виж САЩ, виж Европа, те ни заплашват, те ни мразят"...което е финансираната от държавата гледна точка и хората не забелязват как сменят гледната точка, а очевидните противоречия между тези две линии на разговора не ги изненадват".

Но ако държавата не налага определена гледна точка, няма ли вакуумът да бъде запълнен от всякакви неверни твърдения? "Знаете ли, аз вярвам в човешката способност не само да повтаряме определени истории, а и да мислим, и да мислим заедно. Мисля, че един от най-големите ни проблеми е фактът, че различните слоеве на обществото, а може би и хората с различни политически възгледи, губят способността или желанието си да разговарят помежду си. Да спорят, да използват някаква аргументация, да намерят може би компромисна позиция. Не говоря за хората, отричащи Холокоста, което е толкова странно, че няма накъде". Но "мисля, че едно от най-големите постижения на втората половина на 20-и век е свободата на словото, която ни дава възможност да дискутираме, да намерим тази компромисна позиция, за която говорих. И това е нещо, което в днешно време губим, защото може би нямаме достатъчно вяра в собствената си човечност, в способността си да се разбираме. И мисля, че винаги е по-добре да има пространство за дискусии, понякога за разгорещени дискусии, отколкото да има само едно мнение, което си принуден или да споделяш, или да имитираш споделяне".

Но какво влияе на паметта? Какво определя как се интерпретират спомените? Дали са ценностите, навиците, нещо друго? 

"Мисля, че не можем никога да подценяваме силата на примера. Нашите спомени, нашият естествен речник, нещата, които сме виждали, нещата, които знаем, нещата, които знаем от нашите родители, от нашите семейства, от нашите семейни истории - те задават модел и съзнателно или може би не, ние следваме тези модели", смята Мария Степанова.

Но в същото време, да отчитаме всички гледни точки означава да приемаме и гледни точки, които си противоречат взаимно. Тогава можем ли да сме сигурни, че постъпките ни са правилни?

"Мисля, че винаги трябва да сме несигурни за много неща. И особено за това", смята Мария Степанова. Никога не трябва да сме прекалено уверени в собствената си правота, съветва авторката: "Това е нещо, което ви отвежда до пътя, на който спирате да следвате тези морални ценности, за които говорим. Мисля, че известна степен на несигурност, дори висока степен, е необходимо състояние".

"И аз всъщност не възразявам против споровете", добавя тя. "Мисля, че историята, човешката история, нашата история, е история на противоречията. Вземете за пример съветската история, или историята на Европа през 20-и век. Много хора, много противоречиви позиции, не може всичките да се приравняват. Не може да се създаде едно единствено мнение какво се е случило", смята руската авторка.

"Това, което можем да направим, е да запазим всички тези истории и да ги прочетем една по една, като в крайна сметка формираме собственото си мнение".

"Всички знаем, че не трябва да убиваме. И въпреки това историята на човечеството е история на войни", отбелязва Мария Степанова. "Това е нещо, което е трудно да признаем и пред самите себе си, но да, ние хората сме способни на насилие. Не само това, а сме способни и на жестокост повече от всички други живи създания - към самите нас, към хората. Хора убиват хора, хора изтезават хора. И това е компонент, който за съжаление не може да бъде премахнат. И мисля, че в сърцето на всеки винаги има борба. Всеки човек се опитва да стане по-добър, да се съпротивлява на тази способност към насилие, която всички ние имаме."

По същият начин и моралните въпроси трябва да бъдат решени от всеки индивидуално, в разговор със самия себе си.

Водеща роля в това играят отново моделите на поведение, които показват какво е правилно.

"Мисля, че ако има нещо, което можем да научим от съвременната история, то е, че искаме да се чувстваме сигурни, да се чувстваме уверени. Това е необходимост. Имаме дълбок стремеж към сигурност. Но някак си, така се случва, че не го постигаме", посочва Мария Степанова.

"Например, пандемията от КОВИД-19 беше нещо, което никой не можеше да предвиди. Но след това се случи и съсипа милиони животи. Никъде по света няма сигурност", предупреждава руската авторка.

"И може би е по-добре да си кажете, че тя не съществува. Нека се опитаме да сме доволни от това, което имаме в момента. А ако не сме доволни, да опитаме да подобрим нещата, доколкото ни е по силите".

Ако можеше да избира с кого от живелите в миналото да разговаря, Мария Степанова би избрала собствените си роднини, живели в началото на XX век. "Те е трябвало да се борят и да страдат от всички исторически катастрофи. Бих искала просто да прекарам известно време с тях. Може би те няма да могат, може би няма да искат да говорят за тези неща. Знаете, че понякога, всъщност не само понякога, по-голямата част от тези, които са оцелели от войната или концентрационните лагери, съвсем не желаят да споделят преживяното. Може би просто е било твърде трудно да се върнеш назад, дори и в съзнанието си. Или може би са смятали, че това е било развращаващо знание. Не искаш децата ти да знаят какво се е случило с теб. Така че не знам дали те биха били готови да говорят с мен за тези неща. Но така или иначе, бих се радвала просто да прекарам известно време с тях", признава тя.

За финал известната писателка ни остави с едно предупреждение: "Очевидно е, че светът навлиза или вече е навлязъл в един много мрачен етап. И е време да се противопоставим". 

Въпросът е какво да направим, освен това, което вече правим. За нея това е писането.