site.btaНе мога да напиша нещо, ако няма действителна случка, казва писателят Йордан Вълчев

„Не мога да напиша нещо, ако няма действителна случка. Всичките ми герои са действителни“. Думите са на писателя Йордан Вълчев (1924-1998). Днес отбелязваме 100 години от неговото рождение.

Авторът на книгите „Куциян“ и „Боеве“ е роден на 24 юни 1924 г. в Кула, Видинско. Учи в София, в класическия отдел на Първа софийска мъжка гимназия от 1938 до 1943 г. В гимназията сформира литературен кръжок и същевременно започва да сътрудничи с очерци и репортажи на периодичния печат – пише за Верди във видинския вестник „Литературен кръг“ (1939), за горските кооперации в Чепеларе във в. „Заря“ (1941), за говора в с. Българка – о-в Тасос във в. „Мир“ (1943). През 1949 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По-късно работи като чиновник в различни предприятия, а от 1957 г. е администратор на сп. „Славейче“.

ПИШЕ ПЪРВИЯ СИ РАЗКАЗ, ДОКАТО СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА ОТ ОПЕРАЦИЯ

През 1943 г. започва редовната си военна служба в Първи пехотен полк. През 1944 г. е изпратен в Школа за запасни офицери (ШЗО) – Велико Търново. След завършването на школата в края на 1944 г. е деградиран в чин кандидат-подофицер школник и заминава за фронта в състава на 41 пехотен софийски полк, формация на Първи пехотен полк. Три седмици по-късно е възстановен и повишен в чин подпоручик, а след първите сражения е прехвърлен в друга дружина като ротен командир. В боевете около р. Драва е ранен и опериран в Печ (Унгария), а после в Сомбор (Сърбия). Йордан Вълчев се завръща през юни 1945 г. в България и отново е опериран. Докато се възстановява от операцията, написва своя първи разказ „Оз е сейп, оз е сейп...“, след което прави опит да го публикува във в. „Работническо дело“ и „Литературен фронт“, но получава отказ под претекст, че героизмът на армията не е описан адекватно според тогавашните възгледи. Малко след това разказът е приет за печат от редактора на в. „Народно земеделско знаме“ Трифон Кунев.

ИЗПРАТЕН Е В КОНЦЛАГЕР ЗАРАДИ НАЧИНА, ПО КОЙТО ОПИСВА ВОЙНАТА

Със съдействието на Константин Константинов – председател на Съюза на българските писатели (СБП) през декември 1946 г. книгоиздателство „Хемус“ публикува сборника с разкази на Йордан Вълчев „Боеве“. Творбата веднага привлича вниманието на писатели и критици. Половин година по-късно, заради начина, по който описва войната в разказите си е изпратен в концлагера „Куциян“, където прекарва две години (1947 – 1948). През 1990-та „Боеве“ е издаден за втори път, като в сборника са добавени още разкази, писани след излизането на писателя от „Куциян“. 

През 1952 г. е арестуван в Плевен и съден за укриване на диверсанти. През 1956 г. той работи като строителен работник. В този период излиза книгата му „Надбягване с пътищата“. От 1958 г. до април 1959 г. излежава присъда в Старозагорския затвор заради виц за Никита Хрушчов.

ТЕМАТА ЗА ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ Е ПРЕДПОЧИТАНА ОТ ПИСАТЕЛЯ

Йордан Вълчев пише разкази, повести, исторически романи, статии и очерци. Историческата памет е предпочитана тема за белетриста. Доказателство за това са неговите исторически творби - трилогията романи, обхващащи времената преди, през и след покръстването на българите – „Напред знамената“ (1963), „Бунт на Владетеля“ (1967) и „Стъпала към небе“ (1969), и още - „Цар Симеон“ (1965), „Древният календар на българите“ – студия (1978), „Исперих. Опит на тема Владетелят и Свободата“ (1979), „Календар и слово“ – есета (1986), „Царе и отечество“ – календарен списък на българските владетели (1993), „Календар и хронология“ – есета (1994).

Други произведения на Йордан Вълчев са сборникът „Родихме се змейове“ (1969) – една от първите прояви на ремитологизирането на художествените представи, започнала в българската проза от втората половина на 60-те години, „Сигнали за атака“ – разкази (1969), „Сватба“ – разкази (1971), „На педал“ – разкази (1978), „Старо злато“ – разкази (1983), „Наклонената пиза в Кула“ – разкази (1988), „Куциян“ (1990).

През 1994 г. е издадена книгата „Човек за съдене“. Тя представлява своеобразна паралелна хронология на политическия живот в България в началото на 90-те години и на съдебното дело, водено две години (1991 – 1992) срещу писателя във връзка с мемоарната книга за престоя на Йордан Вълчев в лагера „Куциян“.

ПРИЗНАНИЕ

Награден е с орден „За храброст“ II степен за участието си във Втората световна война (1944–1945). През 1976 г. получава наградата на Министерството на отбраната „Златен меч“ за сборника „Боеве“. През 1998 г. е награден със статуетка за принос в белетристиката на ежегодните  национални литературни награди на в. „Век 21".

Писателят умира на 14 декември 1998 г.

През 2004 г. Йордан Вълчев е обявен посмъртно за почетен гражданин на Кула за цялостния си принос като писател и за популяризирането на града. На 18 август 2005 г. е открита паметна плоча на писателя на фасадата на читалище „Просвета“ в родния му град.

РАЗВИВА ТЕОРИЯТА, ЧЕ ПРАБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК Е СРОДЕН С ЧУВАШКИЯ ЕЗИК

Йордан Вълчев е известен и с лингвистичните си изследвания, развива теорията, че прабългарският език е сроден с чувашкия език. През 2015 г. в Русенския университет е открита Лаборатория за изследване на езиковедското наследство на Йордан Вълчев. Съпругата на писателя д-р Владка Вълчева дарява на университета целия езиковедски архив на съпруга си и предоставя за използване 17-томния българо-чувашкия речник, изготвен от него. През 2016 г. студенти от специалност „Български език и история“ към Русенския университет работят по съставянето на Българо-български речник, който да подреди и опише прабългарските думи в съвременния български език. Създаването на такъв речник е нереализиран лексикографски проект на белетриста Йордан Вълчев и негова филологическа мечта.

/ ГН

/МВ/ДС/отдел „Справочна“

Използвани източници: в. „АБВ“, бр. 30/24.08.1990 г., БТА, „Личностите на света“, юни 1994, с. 23-24, в. „Българска армия:, бр. 13573/19.10.1994 г., в. „Демокрация“, бр. 243/22.10.1994 г., БТА, ВИНФ, 11.04.1998, 18.08.2005 г., 20.08.2025 г., 21-23.10.2015 г., 12-18.07.2016 г., „Кой кой е в българската култура“, Варна 1998, с. 99, „Голяма енциклопедия на България“, т. 4, София 2011, с. 1468.