site.btaНе можеш само да пееш и нищо да не изразяваш, казва пред БТА сопраното Йорданка Дерилова

Този синтез между гласа и флуидите, които се пращат на публиката, са много важни. Важно е какво изразяваш с тялото си, защото не можеш само да пееш и нищо да не изразяваш, казва пред БТА сопраното Йорданка Дерилова. Тя беше един от специалните гости на Sofia Opera Wagner Festival, организиран от Софийската опера.

Красотата, когато я имаш, отива и в гласа ти, допълва Дерилова. От години тя пее по най-големите сцени в цял свят, но винаги се е връщала в родината си. „Нашата публика е много щедра. Ето и сега, по време на „Пръстена“ щяха да сринат операта от аплодисменти“, разказва изпълнителката. Критиката в Европа говори за нея само със суперлативи – нарича я талантлива, артистична, очарователна, динамична, колоритна...

Йорданка Дерилова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за „завръщането“ у дома, за Ваганеровия фестивал, за това какво е да пееш Вагнер и защо неопитни певци не бива да посягат към тази музика, за удостояването й с най-престижната музикална награда на Германия за оперен певец, за нестандартните, интересни и необичайни роли, и какво се случва, когато получиш „стандартна“ роля. И още: Какво означава да си почетен член на Софийската опера? Какво означава да получиш примамлива покана? Бонус ли е физическата красота за един оперен артист, или гласът е всичко? Подценява ли се артистизмът? Как изглежда най-веселата част от живота на едно оперно семейство?

Йорданка Дерилова се завръща в Софийската опера. Не се ли злоупотребява малко с този глагол – завръщане, предвид Вие имате не чести, но постоянни завръщания в родината си?

- Да, така е... Но по време на пандемията, както знаете, спря всичко – всички театри, опери, изобщо – културата. И този период беше много тежък за всички ни. Аз живея в Германия и работя в тамошен театър. При нас бяха много строги условията – въобще не се работеше...

Освен това, „Пръстенът на Нибелунга“ пет години отсъстваше от сцената... Две години пандемия никак не е малко и затова всичко се задържа, и сега съм много радостна и щастлива, че отново мога да гостувам, и че господин Карталов ме покани.

Вече сте почетен член на Софийската опера. Какво означава това?

- Това е, преди всичко, едно признание – за моя принос към операта и за моята кариера. И, наистина, съм много радостна и щастлива, че бях удостоена с това звание. Бях много приятно изненадана. И въобще, когато един певец работи в чужбина, е щастлив, когато се връща на родната сцена. Аз винаги с удоволствие пея тук. Нашата публика е много щедра. Ето и сега, по време на „Пръстена“ щяха да сринат операта от аплодисменти (Смее се – бел. а.).

Това не се ли случва често?

- Ами, по принцип, на мен много често ми се случва. Може да звучи нескромно, но просто е така. (Смее се – бел. а.). Но тук чувството е друго – защото си на родна земя, с родна публика, с много приятели, с много роднини, които ти се радват, когато си дойдеш, и искат да те гледат. По-друго е...

Казват, че само по себе си е уникално да се организира Вагнеров фестивал. Съгласна ли сте с това мнение?

- По принцип, да. В България господин Карталов използва нашите, българските певци, и много рядко идват чуждестранни певци. Но това е хубавото и интересното – че ние самите, българите, участваме самостоятелно във Вагнеровия фестивал и във вагнеровите опери. Разбира се, всичко това коства много средства, защото това са едни безконечни опери, с много декори, костюми, техника – всичко това е скъпо...

А да пееш Вагнер не е за всеки певец. Особено на младите певци, не бих препоръчвала да пеят Вагнер, ако зад себе си нямат италиански или германски репертоар. Защото Вагнер изисква малко по-друга техника, макар че тя е също като белкантото, и човек, когато знае и има добрата техника, се справя. 

Въпросът е, че Вагнер е много специфичен, особено, когато се пее на немски. Много е важен текстът, много са важни консонантите, да се разбира целият текст, защото в Германия това е абсолютно на първо място. Затова колегите в Софийската опера имаха специално обучение за произношение на текста. Просто, подготовката да пееш Вагнер – както трябва и да не ти навреди – изисква добра техника и да знаеш какво правиш.

Като артист, който е пял на най-големите сцени по целия свят, правите ли онази неизбежна съпоставка в организацията на самата опера, в начина, по който се работи, в отношенията между колегите...

- Има известна разлика, но, общо взето, навсякъде се подхожда по един и същи начин. Може би, в по-дълъг период, когато трябва да се направи една Вагнерова опера, например, се репетира страшно дълго време. Това са наистина нелеки репетиции. Но там самият диригент не държи певецът да се изморява, тоест, винаги да пее с цял глас. Има едно щадене. Винаги се мисли за певеца – да не се преумори. Има толеранс, който не те натоварва допълнително, а то е много важно и е много благоприятно за певците, естествено...

Друга особена разлика не виждам. И тук е така. Не те натискат да пееш непрекъснато. Но моето наблюдение, особено за Вагнер, е, че, когато има репетиции, всеки се стреми да пее с пълен глас, което е ненужно. Човек трябва да се щади, за да запази своя глас свеж. Защото в един малко по-късен етап това се отразява на гласа... Трябва да се постъпва умно...

Колко силна е връзката Ви със Софийската опера? Имало ли е изневери през годините, не само предвид Вашето отсъствие от родината?

- Аз не съм била никога щатна певица на Софийската опера. Моят дебют тук беше в „Дон Карлос“ и това се случи много набързо, защото трябваше да замествам... Не си спомням коя певица... След това – и вторият, и третият път, бях планирани. След това получих поканата да бъда ангажирана в Пражката опера. После се връщах като гост...

В една статия за Вас отпреди десет години пише: Вече 15 години Йорданка Дерилова не живее в България, но с удоволствие участва в български постановки, когато получи примамливи покани. Какво означава за Вас примамлива покана?

- (Смее се – бел. а.) Първо, примамливата покана може да е свързана с ролята, за която съм поканена, защото не всички мои роли са ми особено любими. Имам си някои, които са ми фаворити, и които винаги съм готова да пея.

Има покани, над които се замислям, но, слава Богу, не се е случвало да откажа нещо, защото не го обичам. По принцип, хората, които ме познават и въобще знаят за какво става въпрос като манталитет, като емоция, като темперамент, ме канят за тези роли, които обичам. (Смее се – бел. а.) 

Когато се говори за Вас, винаги се казва, но никога на се разказва историята около удостояването Ви с титлата „Камерзенгерин“ – най-престижната музикална награда на Германия за оперен певец, която получавате през 2009 година...

- Според мен, тук не се знае много за тази титла. Някои са чували за нея, знаят, че е висока титла и толкоз, без подробности. А то е съвсем елементарно... Когато човек има много изяви на сцената и когато те са максимално добри, когато максимално се представяш по най-добрия начин, когато си особен, в смисъл – имаш определена особеност като певица, като певец, и натрупан опит... В един момент просто получаваш това призвание. Аз съм горда, защото много рядко тези призове се дават на чужденците, особено на нас, които сме тук, по на изток. Когато те признаят и когато получиш тази титла, предизвиква голяма гордост.

Тоест, това е награда за цялостен принос...

- Точно така. Освен това, има комисия, която определя лауреатите.

Вагнер и Пучини ли са Вашите композитори?

- Не само... Аз съм правила „Електра“ на Рихард Щраус. Сега правих и Маршалката в “Кавалерът на розата“ (Също опера на Рихард Щраус – бел. а.). Има и още много други композитори, които съм пяла.

Верди е един от композиторите, които страшно обичам, и имам също много роли. Освен това, много обичам руската музика. „Дама пика“ на Чайковски е разкошна опера, с разкошна музика. 

По принцип, моят приоритет е повече към италианския репертоар. Но и Вагнер обичам, и съм изпяла безброй опери от него...

В едно интервю казвате, че харесвате нестандартни, интересни и необичайни роли. Какво се случва, когато Ви дадат „стандартна“ роля?

- Стандартна роля е такава, която непрекъснато имаш в репертоара си. Например, „Тоска“, „Турандот“, „Аида“, „Набуко“... Под „особени“ разбирам Прокофиев или Шостакович. Между другото, с Прокофиев и ролята в „Огненият ангел“ взех приза на Чехия (Наградата „Талия“ се връчва всяка година от асоциацията на чешките артисти – бел. а.). Това е все едно получаваш „Оскар“. След това правих Рената в „Лейди Макбет от Мценска околия“ на Шостакович и Фата Моргана в „Любовта към трите портокала“ на Прокофиев. Това са партии, които са много интересни, много разностранни, не вървят в една линия... Това са нестандартни роли, които много ме привличат.

Стандартното не значи, че не го обичам или че ми е все едно. Например, участвала съм в поне десет постановки на „Набуко“. Но това са партии, които страшно много обичам. Но аз не обичам да пея по един и същи начин. Винаги търся нещо ново за себе си. Обичам да си създавам този комфорт на интересност... Освен това, гласът узрява с годините и звучи по различен начин. 

Много от певците казват, че не харесват гласа си преди, а само сега... 

- Когато си млад, и гласът е млад. Моят репертоар е огромен и различен, и умея да напасвам гласа си към всяка роля. Гласът си е глас. Или е красив, или не е красив...

Бонус ли е физическата красота за един оперен артист, или гласът е всичко. Смятате ли, че артистизмът  се подценява?

- В много страни критиците винаги оценяват и моята артистичност, освен пеенето. Този синтез, тази симбиоза между гласа и флуидите, които се пращат на публиката, са много важни – това, което изразяваш с тялото си... Защото не можеш само да пееш и нищо да не изразяваш. Има певци, които стават само за концерт, в което няма нищо лошо.

Благодарна съм, че нося артистизма в себе си, защото много хора казват: „Или го имаш, или го нямаш“. Благодарна съм на Бога и на майка ми, че ме е родила такава...

А красотата важна ли е?

- Естествено. Разбира се, че е важна. (Смее се – бел. а.). Красотата, когато я имаш, тя отива и в гласа ти...

Вашият съпруг Красимир Дерилов, също е оперен певец. Как изглежда най-веселата част от живота на едно оперно семейство?

- (Смее се – бел. а.) Интересно е, защото всеки певец се нуждае, първо, от спокойствие. В тази професия са нужни здрави нерви, здрава психика.

Изобщо не съм привърженичка на тези маниящина – да се пазя от всяко нещо. Живея нормален живот, нормална певица съм, не се притеснявам... Колкото по-нормално живееш, толкова е по-добре. Е, разбира се, през зимата трябва да се внимава. 

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се – бел. а.) Първо, обичам моето семейство. Обичам и съм радостна, и щастлива, че имам съпруг, който ме разбира, който ми помага, който не ревнува, че пея повече от него. Всъщност, семейството ми е щастливо, което е много важно – и за кариерата. Защото когато нещо в семейството не е наред или стават раздели, както в много случаи, или неприятни неща, това се отразява и на певеца, и на психиката му, и на пеенето му, и на изявите му. Но, слава Богу, моето семейство е изградено от любов и продължава да е любов...

Йорданка Дерилова е завършила Национално музикално училище „Любомир Пипков“, а след това Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Специализира с Александрина Милчева в академията "Борис Христов", в Рим. Дебютира на 10 март 1993 г. в Бургаската опера с ролята на Елизабет от „Дон Карлос" на Джузепе Верди. Още е студентка, а неин преподавател в Музикалната академия в София е диригентът Иван Вульпе, който тогава е и директор на операта в Бургас. Интересен факт е, че ролята на крал Филип II изпълнява съпругът й Красимир Дерилов. Дебютът й в София е през 1997 г., отново в „Дон Карлос“. Като Чо-Чо-Сан дебютира на 11 май 1999 г. в Пражката опера. От 2003 г. е част от трупата на театъра в Десау, където е и до днес.