site.btaЦърковният историк доц. Христо Темелски пред БТА: В момента няма на кого да предам щафетата

Като квалифициран църковен историк, в момента почти няма на кого да предам щафетата, казва пред БТА доц. Христо Темелски, директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия.

„Виждам, че никой не иска да се занимава с това. Няма подготвени хора, нито такива, които искат да се подготвят. Историята е поприще, където човек трябва да се занимава с ищах, със здрава логика, с работоспособност – да рови, да търси документи. В църковната история има още много документи, които не са четени“, допълва той.

Христо Темелски е роден на 20 юли 1948 г. Завършва средното си образование в Севлиево. В Софийския университет „Св. Климент Охридски" (СУ) завършва специалност „История“. През 1982 г. защитава докторат за великотърновските манастири през Възраждането. Страстта му към църковната история се заражда още в студентските му години.

От 1976 до 1982 г. Христо Темелски работи като уредник в Историческия музей, в Севлиево, а от 1982 до 1984 г. е хоноруван специалист в СУ. През периода 1985-1986 г. специализира в Източно-църковния институт в Регенсбург, Германия. През 1989 г. се хабилитира.

От 27 март 1987 до 31 март 1995 г. е изпълняващ длъжността директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия. Институтът е създаден през 1974 г., проф. Тодор Събев е неговият първи директор, който през 1978 г. заминава на църковно-икуменическа работа в Женева, Швейцария. Институтът започва да се ръководи от негов заместник – изпълняващ длъжността директор. След освобождаването на проф. Тодор Събев от заеманата длъжност, поради пенсиониране, за директор от 1 април 1995 г. е назначен Христо Темелски.

Христо Темелски е автор и съставител на близо 40 книги, над 600 статии и студии в областта на българската църковна история. Сред книгите му са „Великотърновските манастири в националноосвободителната борба“ (1992), „Българската светиня на Златния рог“ (1998), „Храмът св. Николай Нови Софийски“ (2000, 2019), „Разбоишки манастир“ (в съавторство с Николай Илиев, 2000), „Из църковното ни минало“ (2001), „Пътеводител по атонската Света гора и показател на светите и паметници“ (2002), „Соколският манастир "Св. Успение Богородично" край Габрово“ (2004), „Поздрав от Севлиево“ (2006), „Батошевски мъжки манастир „Успение Пресвятие Богородици" (2006), „Екзарх Йосиф Първи“ (2006), „Поп Кръстю: Живот и дейност“ (в съавторство със Светлана Колева, 2007), „Първата четвърт“ (2008), „Разбоишки манастир“ (2009), „Из църковното ни минало. Том 2“ (2009), „Българи светци“ (в съавторство с Пламен Павлов, 2010), „Дипломатът в расо" (2015), „Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза“ (в съавторство със Стефан Андреев, 2018), „Българската екзархия. 150 години от учредяването й“ (2020).

В работата си Христо Темелски изследва и монашеската традиция в манастирите да се изработват лекарственици. В свои интервюта разказва за най-стария открит български лекарственик, който е от 12-и век, написан на глаголица и се пази в Синайския манастир „Света Екатерина“. Темелски е чел лекции по българска църковна история в православния факултет при Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Участвал е в множество научни конференция, като на някои от тях е бил научен ръководител. От 2018 г. е член на управителния съвет на фондация „Елена и Иван Дуйчеви“, която подпомага и набира средства за научната и издателската дейност на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев".

Доц. Христо Темелски пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за мисията на съвременния църковен историк и неговите професионални тревоги, за фалшификациите в църковната история и реакцията срещу тях, и за ненаписаните книги. И още: Какво трябва да знае един българин за българска православна църква? Ще има ли специално отбелязване на 50-годишнината на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия? С какви спомени доц. Темелски посреща своя рожден ден?

Доц. Темелски, каква е мисията на един съвременен църковен историк?

- Много труден въпрос, защото на съвременния етап не само църковният историк, но и обикновеният граждански историк е сложен на заден план. В едно време – не време разделно, а времето безделно, историята е една неуважавана наука, всеки се меси в историята и, разбира – не разбира, сяда и започва да пише. Спомням си с носталгия думите на академик Иван Дуйчев, който навремето, 1947 година, написа в предговора на своята книга, че никоя друга наука не е страдала толкова много от натрапчивостта на любителите или самозванци, колкото историята. 

Напоследък, в така наречената демокрация, всеки, който нищо друго не може да направи, навлиза в историята, в това число, и в църковната история. Правят се много фалшификации. Самият аз съм уловил доста неточности – не само неточности, а и нарочно измислени факти се пишат в разни сайтове. Правят се спекулации. Просто, много е тъжно. От 1975 година се занимавам с църковна история и направо ми се плаче, като гледам какво е положението...

Самият аз, като квалифициран църковен историк, в момента почти няма на кого да предам щафетата, тъй като вече работя около 40 години в системата  на църквата – като директор на Църковно-историческия и архивен институт. И просто виждам, че никой не иска да се занимава с това. Няма подготвени хора, нито такива, които искат да се подготвят. Историята е поприще, където човек трябва да се занимава с ищах, със здрава логика, с работоспособност – да рови, да търси документи. В църковната история има още много документи, които не са четени...

Това ли са най-големите Ви тревоги като учен и историк?

- Чисто научните ми тревоги са, че се правят спекулации с църковната история. Някои историци си позволяват един вид гаври с църковната история, като изместват нещата. Правят се фалшификации с цел да изпъкнат като откриватели и така нататък. В нашите среди има такива хора, които с комерсиална цел и за да има повече поклонници в даден храм, измислят несъществуваща история. Слагат фалшиви плочи, че там са погребани светци...

Как се реагира в такива случаи? 

- Лично аз се боря, като разобличавам тези неща. Но се получава така, че моите камъни падат по моята глава, защото всички се съюзяват срещу мен... Особено се дразня, когато попитам откъде се знае нещо, свързано с историята на храм, а отговорът е: „Каза ми го една благочестива бабичка“. Каква благочестива бабичка? Тя живяла ли е преди 450 години, за да знае какво се е случило...  Въобще, работи се лековерно, с комерсиална цел, за да се привличат богомолци. А пък други светски историци атакуват църковната история и искат да я изопачат, искат я  принизят, като се води една целенасочена масирана борба против нашето православие.

Казвате, че се тиражират недостоверни сведения. Това означава ли, че църквата не е отворена докрай към историческата истина?

- Църквата като институция е отворена. Аз говоря за отделни индивиди, които работят на своя глава, и това не е целенасочена църковна политика. Църковната политика е да се развива църковната история, да се публикуват богатите църковни документи, които разкриват обективната истина и т.н. Има изолирани случаи, но те не търпят порицание и остават незабелязани.

Вие сте автор на близо 40 книги, които обхващат голяма част от българската история. Остана ли ненаписана книга?

- В момента имам написаните три книги, но неиздадени.

Една от тях е за софийския храм „Света Неделя“ – около 500 страници, на които подробно разглеждам историята на този храм. Оказва се, че това е един от най-старите храмове в София, възникнал около 300-та година преди официалното приемане на християнството. Понеже през вековете има осем преустройва, няма такава старинна форма както ротондата „Свети Георги“ или църквата „Света София“. 

Имам написана история и за Йосиф Соколски, архиепископ на Униатската църква в България, родом от габровския край. Той е основател на два манастира – гарбовския Соколовски манастир и на разрушения габровски девически манастир. Една много интересни личност, за която съм събрал много, много факти, защото работя отдавна.

Издал съм два сборника с мои статии и студии, кръстени „Църковно ни минало“. Почти готов е том 3, той също не е издаден.

Тази есен, на 8 септември, ще се навършат 125 от освещаването на Желязната църквата в Цариград/Истанбул. Преди 25 години издадох „Българската светиня на Златния рог“, която претърпя три издания, като всяко от тях беше разширено и допълнено. Искам да я преиздадем отново, но в по-масов тираж, защото хората не могат да се докоснат до тези сведения, а се разпространяват най-различни лъжливи факти...

Още когато написах първата книга, се сблъсках с някои личности, които твърдяха, че дървената църква в Цариград била заменена с желязна, за да не може да бъде запалена. Аз установих, че тази църква изобщо никога не е била палена. Построена е желязна, защото мястото е насипен терен и не може да издържи каменен строеж. Затова е направена желязна и разглобяема, за да може да бъде преместена, ако теренът пропадне.

Църковно-историческият и архивен институт при Българската патриаршия догодина ще навърши 50 години от своето създаване. Предвижда ли се специално отбелязване?

- Ние сме вече в доста намален състав. В началото на годината взехме решение да издадем юбилеен сборник, като каним всички, които са работили при нас – да напишат статии, да разкажат спомени. 

Нямаме сили и средства да подготвяме научна конференция. Освен това, в сградата, в която се помещаваме, тече цялостна реставрация. Ремонтът ще продължи още доста време.

В устава на института се казва, че има за цел да развива църковно-историческата наука у нас, да издирва, съхранява, обработва и издава архивни материали, други исторически документи и паметници, да допринася за разработването на сродна проблематика (църковно-археологическа, християнско-изкуствоведска), да осъществява специфични задачи от църковно-просветен, църковно-обществен и патриотичен характер. Успява ли институтът да изпълнява тази своя задача през годините?

- Въпросът е доста сложен и аз имам отношение по него. Самото наименование на института заблуждава много хора, които смятат, че при нас се съхраняват исторически материали от цяла България. Други пък смятат, че при нас се пазят кръщелни и брачни свидетелства, актове за смърт. Искам да обясня, че ние сме създадени като институт, който се  занимава с история на институцията Българска православна църква. И архивните материали при нас са малко, по простата причина, че три години преди нашето създаване – 1971 г., почива патриарх Кирил, който е бил историк и академик, и всички архиви постъпват в Централния държавен архив.

Когато постъпих тук и поех функциите на изпълняващ длъжността директор, първата ми работа беше да накарам църковната власт да ми съдейства да прехвърлим при нас част от архивите на църковния музей. Защото при нас има условия за работа, докато в музея слависти, историци и тем подобни не биха могли да работят. Това прехвърляне стана през 1986 година и по този начин разширихме документалната база при нас.

Моя заслуга беше, че успях да открия дневника на Екзарх Йосиф Първи. Тогава семинарията беше в Черепиш. В рамките на три години, успях да го издам като една огромна книга – за да бъде достъпна до масовия читател. Така че с нашите скромни усилия, от време на време, намираме по нещо, привличаме го. Но огромният масив на църковните документи се намира в Централния държавен архив. 

Доц. Темелски, какво според Вас трябва да знае един българин за българската православна църква?

- Масовият българин, и то не обикновеният българин, а българинът-християнин трябва да знае, че нашата православна църква през вековете е съхранила българската народност, българския език – със строителството на църкви и манастири, откриването на училища, с книгите и така нататък – е поддържала живеца на българския народ, а след това – на българската нация. Така че хората трябва да знаят и да се отнасят с уважение към църковната институция, към църковната ни история, да търсят и да четат полезни църковно-исторически книги, които касаят както самата църковна институция, така и историята на отделните храмове, манастири, църковни дейци...

 И накрая, как ще посрещнете своя рожден ден? Празнувате ли?

- Когато човек стане на 75 години, няма какво толкова да се радва и да го празнува. Естествено, че ще празнувам. Аз съм роден в най-горещото време по жътва. Имам двама сина. Единият е на морето с жена си и децата. Малкият ми син живее в родното ми село Шумата. Аз и жена ми сме само двамата тук, в София. Затова ще си бъда в къщи, както се казва, сам със спомените си. Това е моето празнуване...

Ако празникът е със спомени, има ли такъв, който бихте искал да споделите?

- Аз имам много спомени. Даже преди време издадох една книга, написана в малко хумористичен стил, защото съм малко зевзек. („Първата четвърт. Из спомените ми“ на Христо Темелски излиза през 2008 г. – бел. а.). Животът ме е научил, че човек трябва да посреща трудностите с усмивка, а не с тъга. В тази книга разказвам за първите 25 години от моя живот и тя беше посрещната много добре, имаше широк отзвук. Караха ме да напиша и следващите продължения. Аз почти съм готов, но просто не ми остава време от много служебна работа.

Искам да споделя един такъв спомен. Благодарение на моята намеса, успяхме да избегнем конфликта с гръцката страна и да върнем ръкописа на Паисиевата история, който беше прибран от нашите служби. След това попадна в  Националния исторически музей (НИМ), където директор беше моят приятел Божидар Димитров. Мир на праха му. Бях включен в една комисия при тогавашния президент Петър Стоянов, която трябваше да реши дали преписът да остане или да бъде върнат на нашия манастир „Зограф“ в Света гора. При събирането на тази комисия в президентството, много хора се изказаха, че историята трябва да остане тук. Тогава аз станах и казах, че имам поръка от един гръцки професор – Георгиус Стьоглу. Той ми беше казал: „Христо, кажи на вашите хора, че ако не върнат ръкописа на Паисиевата история, ние ще вземем Зографския манастир и той ще стане гръцки". Тогава ние имахме десетима монаси, а Гърция щеше изпрати 12 души монаси. И, когато броят на гръцките монаси доминира, манастирът съответно променя своя статут, тоест става гръцки. След една седмица президентът отново ни събра и, след проверка на правната страна на въпроса, беше решено, че историята трябва да бъде върната.

Три дена след като върнахме ръкописа на историята, Божидар Димитров съобщи, че някакво лице е предало при него ценен препис на Паисиевата история, който е бил скъпа семейна реликва, предавана от поколение на поколение. Човекът не подаряваше преписа, а предлага на НИМ да направи откупка, защото искал да си купи жилище. След като разгледах преписа, констатирах, че това е ръкописът, откраднат от митрополитската църква в Самоков през 1922-23 г. Малко по-късно от НИМ беше пуснато съобщение, че ръкописът е подарен от въпросното лице на президента Петър Стоянов. По-късно, той предаде ръкописа на НИМ.

/ДД

/АЯ/отдел „Справочна“