site.btaТворците, които белязаха съпътстващата програма на Венецианското биенале

Петдесет и деветото издание на Венецианското биенале на изкуствата приключва днес. Това беше и първото издание на Биеналето, проведено след двете години на строги ограничения в Италия заради коронавирусната пандемия. Организаторите на проявата вече казаха, че по предварителни оценки са били продадени над 800 000 билета, което е  35-процентно увеличение в сравнение с изданието на Биеналето отпреди пандемията, през 2019 г. Тепърва предстои и анализ и оценка на това кои са били най-успешните национални павилиони на Биеналето.

По традиция то се организира под формата на национални павилиони, както и обща експозиция, обединена под общ наслов. Голяма част от националните павилиони, както и общата експозиция, вдъхновена тази година от книгата „Млякото на мечтите” на сюрреалистката Леонора Кънингам, бяха в двата експозиционни комплекса на Биеналето – Арсенала и Градините, като за тях входът беше платен. 

Не малка част от националните павилиони обаче се намираха извън тези две места и бяха разпръснати из цяла Венеция и околните острови. Те бяха в дворци, църкви, манастири и градини и бяха безплатни. Така например българският национален павилион се намираше в експозиционното пространство „Спацио Рава”, в непосредствена близост до прочутия венециански мост Риалто, с градина, която беше на ръба на Канале Гранде.

Паралелно с всичко това имаше и съпътстващи изложби към Биеналето, някои от които платени, а други напълно безплатни за посетителите. Те отново бяха в църкви, манастири, дворци или части от дворци, в градини и паркове.  На някои от тези съпътстващи изложби гостите на града се натъкваха по чиста случайност, но други бяха често споменавани в медиите.

Петдесет и деветото издание на Венецианското биенале доведе отново в града роденият през 1957 г. в Пекин концептуалист и дисидент Ай Вейвей. За творчеството му може да се говори безкрайно. То включва скулптори, картини, творби, изваяни от разнородни материали, снимки, аудио и видеоинсталации, монументални обекти, представени на открито. Най-често чрез творбите си Ай Вейвей говори за прекършената свобода, за страданията на мигрантите, за бунта срещу силните на деня, за заглушения глас на съпротивата, за унищожението на природата.

Във Венеция тази година Ай Вейвей представи съпътстващата Биеналето експозиция „Човешка комедия: Memento mori”, разположена в църквата "Сан Джорджо Маджоре", към едноименния манастир на остров Сан Джорджо Маджоре, намиращ се точно срещу Двореца на дожите и площад „Сан Марко”. Експозицията бе организирана съвместно  с управата на манастира, ателието за творби от муранско стъкло „Беренго Студио” и творческата фондация към него. Дърво, тухлички лего, порцелан и много стъкло – това бяха материалите, от които Ай Вейвей бе създал творбите в изложбата.

Сред експонатите се открояваха низ от пъстри и ярки „портрети” на зодиакалните знаци от китайския хороскоп; селфи на твореца, направено в китайския град Чънду през 2009 г., докато полицията го ескортира от хотел там; скулптура от бяло матово стъкло - внушителен оголен дънер, разпростиращ се в сакристията на храма и напомнящ, че една от екологичните каузи на Ай Вейвей е борба срещу обезлесяването в Бразилия.

В центъра на експозицията бе 2700-килограмова монументална скулптура от черно стъкло, висяща насред църквата "Сан Джорджо Маджоре".  Наподобяваща колосален полилей, творбата съдържаше над 2000 стъклени елемента, изваяни в ателиетата на „Беренго студио” на острова на венецианските стъклари Мурано.  Всичко това приличаше на каскадна плетеница от черни стъклени кости, черепи и органи, както и от по-необичайни предмети, като стъклени охранителни камери и имитации на логото на Туитър. Творбата, широка над 6 метра и висока 9 метра, бе диалог между тленното и духовното, между традициите и класиката, въплътени в този случай от църквата, и съвременното изкуство.

Висящата черна стъклена структура, която някои анализатори оприличиха и на гигантска урна, респектираше и стряскаше, провокираше смирение и размисли за това колко кратък  е човешкият живот, през който хората не бива да забравят, че човек е призван да умре и че безсмъртие няма. Но присъствието насред стъклените кости, черепи и органи и на стъклени охранителни камери и имитации на логото на Туитър, напомняше и за тъмната и плашеща страна на новите технологии, подчиняващи и обсебващи хората до степен, че да забравят, че животът е кратък и трябва да бъде изживян реално, а не виртуално. 

За последно Ай Вейвей бе във Венеция през 2018 г., когато в градината на двореца Палацо Франкети, в подножието на дървения Мост на Академията над Канале Гранде, представи творбата си „Златна клетка” – внушителна позлатена елипсовидна клетка, висока 7 метра, която беше и част от показана в Ню Йорк в периода 2017-2018 г. експозиция, озаглавена „Добрите огради правят добрите съседи”. Тя беше вдъхновена от бежанските кризи по света и издигането на огради срещу бежанските вълни, създаващи илюзорното чувство за сигурност, но нерешаващи проблемите, в които се коренят тези кризи.

Също в църква – в "Санта Мария дела Пиета" в квартала Кастело, близо до Палата на доджите - бе организирана внушителната експозиция „Моите истории” на родената през 1945 г. американска представителка на течението хиперреализъм Кeръл Фюрман. Започнала творческата си кариера като илюстратор за печатни издания и на корици на плочи, днес тя е майсторка на хиперреалистичните скулптури, изваяни от бронз,  епоксидна смола, смола, восък, към които са добавени детайли от златни листове и кристали Сваровски. Някои от творбите й са монументални, други са с човешки ръст, а трети са с размери, подходящи за частни домове.

Фюрман предпочита да създава основно плувкини и балерини, изпипвайки до съвършенство и най-дребните детайли по телата им, така че те изглеждат като от плът и кръв.  Най-често фигурите, изваяни от Фюрман, седят в омиротворена поза или се подават от някакви дълбини. Те са със затворен очи и с блажено изражение, сякаш са погълнати от собствения си вътрешен уравновесен свят. Не малка част от изваяните от нея тела са и в трудната за пресъздаване дори от скулптор поза „стойка на ръце”. Хиперреалистичните фигури на Фюрман символизират сила, вътрешен баланс, упоритост, постоянство, воля, ведрост – все качества, които авторката цени.

Гвоздей в експозицията й във Венеция бе творбата й „Постоянство” – монументална версия на сходни скулптури, изваяни от Фюрман и в миналото. Името не е избрано случайно, а отразява една от отличителните черти на Фюрман – постоянството в изкуството. Творбата е висока около 4 метра и за изработката й в ателието „Арт’У ди Фонтана” във Флоренция са използвани глина, бронз и керамично покритие. Вниманието върху детайлите е толкова голямо, че човек сякаш усеща силата, съсредоточена в ръцете на женската фигура, има чувството, че пръстите на краката ще се раздвижат под полъха на внезапен вятър или че тесният бански костюм няма да успее да удържи женската плът. За създаването на подобни монументални фигури, както споделя самата Фюрман, са нужни години, между две и четири, през които постоянството на твореца е от ключово важно значение.  

Други две внушителни творби от експозицията -  „Справедливост”, изобразяваща плувкиня, седнала върху огледална сфера, отразяваща всеки, който се вгледа в нея,  и „Ведрост”, изобразяваща плувкиня с  тъмна кожа и с бански и шапка от златно покритие, седнала върху черен постамент,  пък бяха изложени пред галерия „Ин Парадизо” в района на Градините на Биеналето. А миниатюрни варианти на творби на Фюрман се продаваха и в една от многото галерии в района на площад „Сан Марко”.  

Тазгодишното издание на Биеналето стана повод за първата голяма експозиция във Венеция на родената през 1953 г. в Южна Африка Марлен Дюма, която сега живее и работи в Нидерландия.  Изложбата, озаглавена „Отворен край”, представи най-значимите маслени платна на Дюма във внушителния дворец на брега на Канале Гранде - Палацо Граси, собственост на френския магнат Франсоа Пино.

Платната на Марлен Дюма, изложени във всяко кътче на палата, издържани в нюанси на черното, сивото, бялото, червеното, розовото, синьото, жълтото, въвличаха посетителите в света на тяхната създателка, в който доминират такива теми като зараждането на любовта, анатомията на целувките, изкушенията на еротиката и порнографията, загадката на смъртта, табутата на хомосексуализма, мистериите на лудостта, бичът на болестите, изолацията и конфликтите, гневът, дързостта, непокорността, неконформизмът на красотата. Всичко това бе въплътено в рисунки на тела, често пъти с неясни очертания, плашещи и едновременно с това привличащи, и в разнородни портрети на известни личности като италианския режисьор Пиер Паоло Пазолини и неговата майка, италианската кинодива Анна Маняни, Мерилин Монро, френския поет Шарл Бодлер и актрисата Жан Дювал, поддържала бурна връзка с него, Нефертити, британския драматург и писател Оскар Уайлд и лорд Алфред Дъглас, в който е бил влюбен, френския писател и драматург Жан Жьоне и двама от мъжете, за които се твърди, че са били негови любовници. В изложбата бяха представени и няколко творбите, дорисувани от дъщерята на Дюма - Хелена, когато е била малка.

Дворецът Палацо Контарини Полиняк в квартала Дорсодуро, срещуположен на квартала Сан Марко, подслони през месеците на Биеналето съпътстваща експозиция на родения през 1944 г. южнокорейски творец Чхун Кван Юн, озаглавена „Пресъздадени времена”. Организирана с подкрепата на фондация „Богосян” , експозицията включваше 40 инсталации, скулптури и релефни картини от хартия, произведена от черница. Творбите, някои от които превърнати в истински палитри на определени цветове, показваха как от едно нещо – в случая хартията - може да се появи на бял свят, нещо друго и неочаквано, но също толкова красиво, колкото би била хартията под формата на книга например.

Отново в Дорсодуро, в малко познатия от туристите дворец Палацо Каванис, разположен на кея „Дзатере” покрай канала Джудека, бе представена съпътстващата Биеналето експозиция „Аз съм пространна, пееща плът” на родената през 1981 г. във Франция Клер Табуре. В изложбата доминираха платната, представящи групи от хора, изрисувани в бледи цветовете, с не особено подчертани черти на лицата, но открояващи се със силата на погледа. Според анализатори посланието на експозицията на Табуре е, че хората често пъти са възприемани като част от едно безлицево множество, лишено от индивидуалност, като маса от неразличима една от друга плът, която просто заема пространството. Но насред тази маса от плът всеки е със своята индивидуалност, прозираща през погледа на всеки, сякаш чрез този поглед плътта пее песента на своята индивидуалност.

Тазгодишното издание на Венецианското биенале бе повод за завръщане във Венеция на Марк и Лоренцо Куин. Въпреки че носят общо фамилно име, двамата не са роднини. Роденият през 1964 г. Марк Куин е британец, а Лоренцо Куин (1966  г.)е италианец и е син на актьора Антъни Куин от втория му брак с италианка. Общото между двамата Куин е, че са едни от майсторите на съвременното изкуство.

Марк Куин се завърна във Венеция с експозицията „Историята сега”, представена в залите на Археологическия музей на площад „Сан Марко”. Тъй като изложбата бе безплатна, посещението й позволи на неговите почитатели да разгледат и Архологическия музей, без да заплащат цената на билета за него. 

В арт средите Марк Куин е известен с това, че какъвто и материал да попадне в ръцете му, той може да го превърне в произведение на изкуството, излъчващо силно и актуално послание. Той борави с разнородни материали - от  мрамор, бронз, неръждаема стомана, злато, полиестер, алуминий до цветя, хляб, торби за смет, отпечатъци от пръсти и дори кръв. Творбите му анализират темата за човека в съвременността, посредством задълбочено вглеждане в човешкото тяло, в човешката идентичност, в околната среда и в медиите.

В експозицията „Историята сега”, представена през месеците на Биеналето, Марк Куин се спираше върху все по-нарастващото влияние на дигиталния свят и по-голямата зависимост на хората от него. Творбите, включени в нея, авторът започва да рисува през 2020 г., когато с настъпването на коронавирусната пандемия хората са принудени да живеят в изолация и да разчитат само на смартфоните си, за да научават какво се случва по света. Физическият свят се превръща в дигитален, а скролването в интернет е водещо и едва ли не жизненоважно действие по време на локдауните заради КОВИД-19.

За основа на творбите си за експозицията Марк Куин използва скрийншотове, направени с телефона си, които после трансформира в близо 50 големи платна. Той рисува върху тях, като с ярки цветове подчертава елементи от онова, което е на скрийншотовете. А те са на разнородни теми - от свързани със света на шоубизнеса, през отразяващи пандемията до свързани с войната в Украйна. Всичко това целеше да покаже до каква степен мобилните телефони се превръщат в нещо, без което човек не би могъл да издържи, но също така се поставя и акцент върху ролята на мобилните телефони при документирането и разпространяването на информацията.

Експозицията на Марк Куин, представена тази година във Венеция, бе в коренно различен регистър от тази, която той направи през 2013 г. като част от съпътстващата програма на тогавашното издание на Биеналето. Тогава изложбата носеше просто името на твореца и бе организирана от фондация „Чини” на остров Сан Джорджо Маджоре. Тя представяше 50 от най-внушителните творби на Марк Куин, като акцентът бе поставен основно върху скулптурите.  В тази изложба доминираше високата около 12 метра надуваема розова фигура на бременна жена без ръце и с недоразвити крака, наречена „Дишай”.  Изложена бе на площадчето през църквата Сан Джорджо Маджоре, като почти закриваше храма от полезрението, а венецианци започнаха да я наричат „Розовото момиче”. Същата творба Марк Куин представи за първи път на церемонията по откриването на Параолимпийските игри в Лондон през 2012 г.  Всъщност скулптурата бе надуваемата версия на тази от карарски мрамор, висока над 3,5 метра и представляваща бременната Алисън Лапър, родена без ръце и с почти неразвити крака заради вроденото състояние фокомелия. Саматя тя е творец, но славата си дължи основно на това, че е позирала на Марк Куин. 

За разлика от Марк Куин - Лоренцо Куин, се вдъхновява от Микеланджело, Роден и Бернини и се специализира основно в монументалните скулптури, като сред тях доминират най-вече тези на гигантските ръце, който са сключени, държащи в шепите си дърво или сърце, подпиращи сграда. Той работи с карарски мрамор, бронз, алуминий, неръждаема стомана, смола. Тази година творецът представи като част от съпътстващата програма на Биеналето творбата си „Бебе 3.0”. Тя изобразява 7-метрово бебе в люлката на майчината утроба. Изваяно от стомана и алуминий произведението можеше да се види в градината на двореца Палацо Корнер дела Ка’Гранде на брега на Канале Гранде, в който се помещава общината на Венеция и венецианската префектура.

Творбата на Лоренцо Куин символизираше възраждането на Венеция, преживяла катастрофални наводнения през 2019 г., а после и опустошаващата туризма коронавирусна пандемия. Тя символизираше и възраждането на човечеството като цяло след двугодишния период на КОВИД-19 и изолацията. От друга страна, произведението напомняше на всички хора, че са равни, произлезли от едно и също място – майчината утроба. С името си творбата приканваше човечеството към трансформация в по-добра своя версия -  от настоящата възможно най-модерна 2.0 версия в една по-човечната 3.0.

През 2019 г. Лоренцо Куин завладя тогавашното издание на Биеналето във Венеция с инсталацията си „Изграждане на мостове” – шест чифта огромни бели ръце, високи 15 метра и широки 20 метра. Те бяха изработени от смола, имитираща мрамор, събрани в различни жестове и извисяващи се до басейна на Арсенала. Шестте чифта ръце символизираха шест ценности – надежда, вяра, помощ, любов, мъдрост и приятелство и бяха открити тогава със зрелищна церемония, на която пя Андреа Бочели. Гигантските ръце могат да бъдат видени и до днес на същото място във Венеция. А по-маломерни творби на Лоренцо Куин, предназначени за частни колекции, бяха изложени в една от галериите в района на площад „Сан Марко”.

През 2017 г.  Лоренцо Куин изуми Венеция, когато по време на тогавашното издание на Биеналето „подпря” двореца Ка Сагредо с две огромни бели ръце, подаващи се от водата на Канале Гранде. Така той напомни на какъв риск от потъване е изложен Градът на каналите, но също и целият свят заради глобалното затопляне и повишаването на водното равнище. Тогава инсталацията породи както възхищение, така и критики, че загрозявала Венеция, която е част от световното културно наследство.