„Днес Амазония има един сериозен проблем, и това е запазването на джунглата. Има натиск от всички страни. Но според мен тази борба се води погрешно. Без да успеем да привлечем местните хора, които живеят в джунглата, ние ще загубим тази война. Това е една от сериозните причини, които ме карат да пиша“. Това разказа пред БТА писателят Илко Минев, чиято нова книга „По следите на Алемоа“ бе представена преди дни в аулата на Софийския университет.
Роден в България, но емигрирал заради „съмнения в неблагонадеждност“ в Белгия, и по-късно - Бразилия, в романите си той използва реални факти от родината, като ги съчетава с истории от южноамериканския си дом. „В книгите си винаги използвам някакъв факт и след това го опаковам с фантазия“, казва той.
Първата си книга „Преди да замлъкна“ издава през 2014 г. В нея „опакова“ историята за бягството на своите еврейски предци от лагер за принудителен труд в България през Втората световна война. „По следите на Алемоа“ е четвърти роман на Илко Минев. В нея описва своите приключения по дирите на една германска експедиция в амазонската джунгла от 30-те години на миналия век. За нея разбира случайно – след работно пътуване на сина му, който открива гроба на германеца Йозеф Грейнер.
След месеци проучвания авторът поема на собствена експедиция. Посещава същите места и търси следа от Алемоа – индианско момиче, за което се вярва, че е дъщеря на един от германците, които по това време обикаляли джунглата.
„По следите на Алемоа“ е вече издадена в Бразилия, като в продължение на няколко седмици е била начело на читателските класации. Книгата вече може да бъде намерена и в България, а след представянето й у нас авторът вече се насочва към търсенето на нови факти, които да „опакова“ във фантазия.
Г-н Минев, какво Ви провокира да започнете да пишете на 66-годишна възраст? Голям ли беше този скок от света на бизнеса към този на литературата?
- Пенсионирах се преди десет години. Това обикновено е един тежък момент в живота на хората, защото животът се променя много. И аз знаех, че ще имам такъв проблем. Когато човек се пенсионира, той губи работата, но също губи и влияние. В бизнеса аз бях президент и имах някаква мощ. А когато се пенсионираш, това изчезва.
Освен това, аз винаги съм бил голям читател. Познавах и някои факти, за които повечето хора не знаят. И някои от тези факти са тукашни.
Аз съм от еврейски произход и по време на войната баща ми е работил в „Шкода“, която ние познаваме от автомобилите. Но компанията е правила също турбини за електричество и баща ми е работил в тази част. Негов шеф в Прага е бил брат на нациста Херман Гьоринг и по това време е идвал много често в България. Той е казвал на баща ми, че ако има някакви трудности, може да влезе във връзка с него, за да го запази. Аз знаех тази история, но не знаех дори името на този човек, който впоследствие разбрах, че се казва Алберт Гьоринг. И си помислих, че доколкото знам аз, никой не знае за него и не се знае на колко хора е помагал. А той е спасил брат на моята баба. Помогнал е и на един мой чичо, който живееше в Бразилия.
Знаех, че преди да започна да пиша, трябва да се уверя, че няма да напиша глупост. И започнах да търся в интернет, има доста материал за него. Вече имах една историйка от България, имах и други от Бразилия. И така скърпих първата книга. Тя е горе-долу история на семейството. Те са започнали да имигрират в Бразилия през 1948 г. И аз бях последният, който пристигна през 1972 г.
Много малко хора познават и Амазонка. Дори аз не мога да кажа, че я познавам 100 на 100, защото това е много голяма област. Но познавам една добра част от нея. Познавам проблемите й. Днес има един сериозен проблем и това е запазването на джунглата. Има натиск от всички страни, защото това има връзка със смяната на климата, с температурата, с влажността и т. н. Но според мен тази борба се води погрешно. Без да успеем да привлечем местните хора, които живеят в джунглата, ние ще загубим тази война. Така че и това е една от сериозните причини, които ме карат да пиша.
Колкото до семейния бизнес – ние имаме магазини, които продават всичко за дома освен дрехи, имаме и аптеки. Разбира се, всякакъв опит, който човек има, помага и в писането.
Каква беше ролята на литературата в ежедневието Ви преди това?
- Всъщност, аз започнах да пиша и защото бащата на Нора, моята съпруга, беше писател. Той пишеше обаче документални неща. Описваше живота по Амазонка от 1942-1950 г., да кажем, пишеше за икономическото развитие на Амазонка… Това са много интересни данни, които помагат да разбереш цялата история. Въпросът е, че това е научна литература. Когато четях тези книги, си мислех, че това ще е интересно хората да го знаят. Но е по-лесно да се чете, ако е роман. Така ми дойде идеята за тези романи. В книгите си винаги използвам някакъв факт и след това го опаковам с фантазия.
Защо се ориентирахте към икономическите науки след напускането на България, където изучавате немска филология?
- Аз винаги съм обичал икономиката, но в България беше много трудно да се влезе във факултета. И обикновено имаше една листа от привилегировани, които влизат и ти гледаш отвън. Аз останах доста доволен от икономическите науки. Много неща стават ясни, когато имаш някаква подготовка по икономика. И помага много да правиш анализ на момента.
В какво се изразяваха тези „съмнения в неблагонадеждност“, заради които емигрирате и как познахте, че не Ви вярват?
- За моя изненада, един ден моят приятел - Жерминал Чивиков, бе арестуван, защото група от студенти били издали позиви. За мен беше много странно това, че той не ми беше казал, защото бяхме много близки приятели. След като го осъдиха, ме извикаха да ме попитат какво знам. А аз нищо не знаех. Единственото нещо, което след това ми подсказа, че той е искал да прави нещо, е, че ме беше питал дали мога да намеря части за мимеограф. И аз му казах тогава: „Откъде смяташ, че ще имам такива части“. Той каза, че само ме пита и това беше.
Разпитаха ме веднъж и ме пуснаха. Всичко беше цивилизовано. Минаха две-три седмици и отново ме извикаха, като ми зададоха подобни въпроси. Започнах да намирам за странно, че един път не беше достатъчен. А пък аз изобщо не знаех нищо. Трети път дойдоха вкъщи – също учтиво, но ме вкараха в една кола и ме откараха да ме разпитват цял ден. На много от въпросите аз вече бях отговорил. Пуснаха ме в края на деня. На другия ден дойдоха отново и на мен вече ми стана ясно, че не ми вярват. Защото въпросите бяха същите, но в различен ред. Искаха да ме хванат.
Нещо, което стана очевидно, е, че в групата е имало няколко студенти, чиито родители са били в комунистическата партия. Цялата вина се хвърли върху Жерминал и още един, който беше арестуван, но групата е била от шест-седем души. В един момент ми мина през акъла, че може би търсят и други да влязат в ареста.
По това време имах планувано пътуване до Източна Германия, което беше програмирано по специалността, която изучавах – немска филология. Влакът минаваше през Югославия. Пресичане на границата на България беше много опасно да се прави. За Германия изобщо не можеше да се говори. Но в Югославия беше малко по-спокойно. И тогава дойде братовчед ми от Бразилия. Споделих му какво става и той ми каза: „Тръгвай веднага, защото те ще те арестуват и след това само Господ знае какво ще излезе“.
Само в Белгия си представях да отида, защото там имах приятели и те ме поканиха да остана да живея при тях в началото, най-малкото. Изкарах три-четири месеца при тях.
Изпитвахте ли разочарование към България след това?
- Към страната – не, към режима – очевидно. Имам доста приятели, които са българи. Имам и хубави спомени от България. Преди дни бях със съученици, с които учихме заедно до осми клас.
Как се допълват българската, еврейската и бразилската култура?
- Обикновено, хората се интересуват точно от това. Казват, че това са сякаш три личности. Не са. Нямам никакъв конфликт. Аз обичам Бразилия и се чувствам бразилец. Но се чувствам и българин. Моят български език още върви малко бавно, защото не го говоря много. Но знам, че сега говоря по-добре, отколкото преди една седмица. И ако остана още един месец и чета малко повече, той ще се върне. Като евреин – това е религия, макар че може да се разбере и като народност. Но аз и брат ми винаги сме се смятали за българи. А сега се смятам и за бразилец.
А по какъв начин намирате историите, за които пишете?
- Експедицията, която съм описал в последната ми книга – тя е факт. Тръгнах да търся следите й, както и тези на Алемоа – това момиче, което се е родило вследствие от нея. Не го намерих, защото при индианците няма памет. Тя стига най-много до бащата и майката. Нататък никой не знае кой му е дядо и те не са доживявали до такива възрасти. Сега се променя това, така че бъдещето ще бъде различно.
Тръгнах по стъпките на тази експедиция и след това си казах, че трябва да напиша историята. И тогава ми хрумна, че мога да опиша това, което аз съм преживял като измисля героите допълнително.
В Бразилия книгата наистина се хареса много. Разбира се, човек винаги иска да има успех, когато е написал нещо, но истината е, че успехът идва с времето. Имам приятел, който е по-добър писател от мен. И когато написах първата си книга, го попитах какво трябва да направя, за да стана писател. Той ми каза: „Слушай, няма формула, обаче – пиши. При първата книга си един любопитник, който се опитва да пише. Когато напишеш две книги, си любопитник, който е наистина много любопитен. И вече като напишеш пет – си писател. Защото създаваш една маса критика от читатели, която е необходима, за да те считат за писател“. И аз намирам, че сега - след тази книга - съм създал маса критика.
Как разбрахте за експедицията, която описвате в „По следите на Алемоа“?
- Синът ми отиде в Амапа - един бразилски щат на север, който има граница с Френска Гвиана. Там минава река Ояпок, която е много малко по-малка от Дунав. Та синът ми беше там по някаква работа и един ден ми се обади по телефона и каза, че е при едни много красиви водопади, които никой не познава. Водопадите Игуасу са прочути и хиляди туристи ходят там. А това нещо е подобно. Малко по-малко, не много. Но е много трудно да се стигне до там.
На две стъпки от водопадите имало гробище, каза синът ми. И там е видял огромен кръст с една свастика. Каза, че вероятно е имало някаква германска експедиция през 1936 г., когато е умрял този човек Йозеф Грейнер. Това ни се стори странно - какво прави една страна, която ще влиза във война, в джунглата…
Първоначално отидох с мой братовчед да опознаем част от пътя. По-късно започнах да намирам повече материал, като за тази експедиция се оказа, че има и издадена книга. Тя беше написана на немски език с готически шрифт. Много беше трудна за четене - няколко месеца трябваха, за да я прочета и разбера. Тогава начертах една експедиция за две канута. И така, отидох и минах през същите места, през които и германците са минали. И намерих следи от тях.
Не намерих обаче нищо от Алемоа. Намерих малко повече информация за един друг индианец, когото германците са нарекли Винету, защото той им помагал. Евентуално негови правнуци намерих. Но това също не стана много ясно. Може би един ден ще се върна, за да търся малко повече.
Индианците, всъщност, имат имена, които са използвали някога, но сега не използват. Освен това, почти всички индианци са преминали от френската страна на реката, защото след 1950 г. Франция започва да им дава пенсия. Един мъж взима 900 евро на месец, съпругата – 600 и всяко дете – 300. Лошото е, че тези пари се използват за пиене. Те започват да пият в девет часа сутринта.
Аз описвам това и описвам срещата с полудивите, които все още се държат. Получават парите, но не пият. Те са малко. От това, което германците описват, е останало малко. Те описват индианци, които живеят с лък и стрела. И са атлети.
На какво се дължи интересът конкретно към това момиче Алемоа?
- Германците не пишат за Алемоа, защото по това време те се считаха за висша раса, а индианците - за нисша раса. През 2009 г. обаче един немски журналист, която живя в Бразилия, каза, че историята на Алемоа е истина. Спори се кой е баща й. Дали е шефът на експедицията или пилотът. Изглежда, че е бил пилотът, който е останал с две индианки известно време, защото е имал малария. Едната от тях е Макарани, която е забременяла. По всичко изглежда, че хормоните са говорили по-високо, отколкото висшата раса.
Връщам Ви към първата Ви книга „Преди да замлъкна“, където отново на границата между документалното и фантазията представяте историята за бягството на Вашия чичо от лагер за принудителен труд в България. Какво се случи със записите, които намерихте, заснети от чичо Ви в лагера в Лакатник?
- Главният герой в книгата ми, всъщност, носи неговото име – Лико. Лико е бил аматьор оператор. И някой казва на ръководителя на този лагер, че той може да заснеме някакъв парад на този полк. Викат го и му казват, че има камера и 8-мм ролки - да направи, каквото може. И тъй като са били няколко ролки, на една от тях той е записвал ежедневния живот в лагера. Не знам как го е направил, но е успял е да го скрие. След това Гьоринг му помага и той излиза.
Ние видяхме този филм при нас, в Бразилия, някъде към 1990 г. Имаше и други филми от живота в България, които нямаха нищо общо с лагера. Изгоря обаче лампата на прожектора и тъй като тези лампи не могат да бъдат намерени вече, това спаси филмите. Защото всеки път като ги гледаш и лампата затопля лентата, се губи малко от качеството.
Когато чичо ми почина през 2002 г. започнахме да търсим с моите братовчеди еврейски организации. Никой обаче не проявяваше особен интерес, защото те бяха вече в лошо състояние.
На сватбата на сина ми разговаряхме с един американец – Марк Лондон. И той каза, че този филм от концентрационния лагер е съкровище. Обеща да говори с Музея на Холокоста във Вашингтон и по-късно ни извикаха. Но не ни посрещнаха с особен ентусиазъм в първия момент. След това видяха тенекиените кутийки, в които бяха филмите и проявиха интерес. Казаха, че това нещо няма цена. Възстановиха ги и ако влезете в сайта на Музея на Холокоста, ще ги намерите в колекцията на Стивън Спилбърг. Единственото условие, което поставихме, беше тези филми да са на разположение на други музеи, които биха могли да се поинтересуват.
Казвате, че нямате намерение да спрете да пишете. Знаете ли вече кой ще е факта, около който ще изградите следващата си книга?
- Не точно. Започвам да мисля по въпроса, защото след като пуснем книгата тук, може би ситуацията ще се успокои малко. В Бразилия тя се продава много и съм канен на много места, заради което и доста пътувах. Сега вярвам, че това ще се успокои и тогава ще започна да мисля.
Илко Минев е роден през 1946 г. в София. Той е от еврейски произход и религия. Изучава немска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но през 1970 г. напуска България заради „съмнения в неблагонадеждност“. Получава политическо убежище в Белгия, където следва икономически науки в университета в Антверпен. По-късно получава договор за работа от голяма бразилска фирма за битова електроника и през 1972 година отива да живее и работи в Сао Пауло, където има и роднини. След няколко месеца става представител и главен мениджър на фирмата в Манаус, столицата и сърцето на щата Амазонас.
В следващите години Минев става съдружник в две местни фирми, които сега са администрирани от неговите деца Денис и Илана. Издава първата си книга „Преди да Замлъкна“ през 2014 г. Следват „Дъщерята на реките“ (2015), „В сянката на изгубения свят“ (2018) и „По следите на Алемоа“ (2022).
/ДД/
news.modal.text
