site.btaЖивеем в милиони отделни монолози, диалогът е почти прекъснат, казва журналистът и писател Юрий Борисов

„Емоциите замъгляват умовете ни, не наблюдаваме другия и не се опитваме да разберем неговите факти, неговите аргументи, неговата логика. Така в нищо не сме заедно и нищо не можем да постигнем заедно“, казва в интервю за БТА Юрий Борисов. Той е доктор по философия, член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели, носител на Наградата за полититическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“ (2012 г.). 

Роден е в Перник през 1956 г. "Духът на дядовата къща и духът на татковата къща стояха като исполини, настръхнали един срещу друг и се готвеха за решителни схватки. Тези схватки се случваха всяка година – летата срещу зимите…", разказва Юрий Борисов в автобиографичната новела "Дядовата къща" от книгата "Школата на сферата" (издателство „Захарий Стоянов“). "През зимата баща ми, със силата на своите аргументи и с обаянието на своя авторитет, ме правеше атеист. През лятото дядо ми - поп, със силата на своите аргументи и с обаянието на своя авторитет, ме правеше религиозен", пише той.

Половин век след събитията, описани в новелата, Юрий Борисов казва пред БТА: "Науката не може да опровергае Бог. Религиозното мислене не може да докаже Бог. В Бог или вярваш, или не вярваш, или казваш „Не знам.“ Бог не е логическа конструкция, Бог е рожба на сърцето."

В разговора той споделя също, че не вярва в ключовата роля на родителите за формирането на децата – „те общо взето винаги вървят по своя собствен път“. 

Следва пълният текст на интервюто: 

- В автобиографичната новела "Дядовата къща" разказвате как преди около 50 години сте започнали да виждате света по друг начин: "Не като някаква сляпа сбирщина от процеси, на чийто връх се мъдри Човекът с неговия разум. Разум има в цялата природа, в цялата Вселена. Светът е гигантски часовник, немислим без Часовникаря". Имало ли е моменти и след тези юношески години, когато сърцето и устата ви сами са отронвали "Бог с мен"?

- "Бог с мен" е с мен в моменти на върховно предизвикателство, както и в моменти на голяма благодарност. Бог е силата, издръжливостта и надеждата, които ни трябват. Сърцето призовава Бог, когато иска да задържи щастието, усещането за хармония и чувството за единство с Вселената.

През всички тези години нерядко съм разговарял с дъщерите си за вечното, универсалното, всеобхватното, върховното разумно. "Бог" не е термин от нашето настояще. Бил е в миналото, може би ще бъде и в бъдещето. Днес сме твърде прагматични, ненужно забързани и доста хаотични.

- Продължавате ли да разговаряте мислено с Вашия дядо свещеник по темата наука-религия? Кои са новите аргументи в този задочен спор въз основа на случилото и случващото се в житейския Ви път?

- С дядо поп продължавам да „разговарям“ – той е моят дух хранител. Темите ни обаче далеч не са същите, а разговорът ни "наука – религия" приключи много отдавна, още приживе на дядо, още след като във втори курс по философия се запознах с гносеологията на Кант. Науката не може да опровергае Бог. Религиозното мислене не може да докаже Бог. В Бог или вярваш, или не вярваш, или казваш "Не знам". Бог не е логическа конструкция, Бог е рожба на сърцето. 

- В спомените Ви за дядовата къща очарова атмосферата на уважение и доверие между различните поколения в семейството. Сега тенденцията е за всеки личен неуспех да се търсят грешки на родителите ни в детството ни. Справедливо ли е това към родителите и полезно ли е за духовното израстване на новите поколения?  

- Не е справедливо, разбира се. Всеки носи отговорност за своето поведение и за своето бъдеще. Да, семейството формира, насочва, шлифова, но не вярвам в ключовата роля на родителите за формирането на децата. Децата общо взето винаги вървят по своя собствен път. Като дете и юноша съм отказвал да следвам строги родителски съвети, както и съм следвал настойчиво неща, за които на майка и татко не им е идвало на ум. Никога не съм уважавал просто заради възрастта и позицията в семейството. Уважавал съм това, което съм обичал и което вътрешно ме е респектирало.

- В новелата Ви "Школата на сферата" се усеща духът на Кастанеда. Как открихте мъдростта на източната философия?

- Ласкаете ме с този въпрос. Кастанеда е дълбок, силен, необичаен, космически. А как започнах да обичам източната философия, не знам. Това е една от загадките в моето съзряване. Семейството ми нямаше и понятие от източна философия. Дядо ми, моят духовен кумир, дори беше враждебен към нея. Училището и културната среда също бяха безразлични или враждебни към Изтока. Когато си задам този въпрос, често си мисля, че все пак може би има прераждане.

- Защо източната философия е по-привлекателна от християнската за много от съвременните хора?

- Всяка религия е със своето очарование. Сега например пиша книга за „Лествица“ на Йоан Синайски, книга от началото на VII век. Лествицата е райската стълба, стълбата на божественото изкачване, по която монахът християнин преодолява човешките пороци и усвоява християнските добродетели. Този разказ е вплетен в 50 манастирски пътеписа.

А източната философия е привлекателна за много наши съвременници, защото е екзотична и омайваща като непознато силно ароматно цвете. Тя предлага съблазнителната концепция за прераждането. При нея няма вечен „Рай“ или вечно наказание. Тя дава шанс за поправяне на житейските провали по един много по-сигурен начин, отколкото християнството. Ако говорим за будизма по-конкретно, този мироглед вижда Бога в самия теб – външен Бог, който те наблюдава, награждава или наказва, няма. Ти си си Бог. Твоята задача е да постигнеш Божественото в себе си, и това в крайна сметка винаги се случва. Не е ли доста съблазнително?

- Как се роди идеята за "Школата на сферата"?

- В началото това беше къс смешен разказ за човек, който се сблъсква със своите автоматизми и попада в абсурдни психологически ситуации. Една от дъщерите ми ме попита: "Тате, а после какво се случва? Не можеш да оставиш разказа просто ей така!" Тръгнах да разказвам какво се случва, последвах нишката на мисълта си, букета от емоции, винаги готовото кълбо от философски нагласи, и стана книгата "Школата на сферата".

- Може ли чрез "Школата на сферата" да се обясни случващото се днес в света – в политиката, в обществото?

- "Сферата" не е обяснителна схема. "Сферата" е метод за самоконтрол и самопознание. Днес "нашата Сфера" се върти с бясна скорост и повечето от нас се намираме в нейната периферия. Емоциите замъгляват умовете ни, не наблюдаваме Другия и не се опитваме да разберем неговите факти, неговите аргументи, неговата логика. Диалогът е почти прекъснат. Живеем в милиони отделни монолози. Така в нищо не сме заедно и нищо не можем да постигнем заедно. Играчки сме в ръцете на чужди игри.

"Школата на сферата" е модел за всекидневно поведение, създаден от философи и психолози преди хиляди години. Уроците в тази "Школа" могат да помогнат на много хора, могат чрез тях да помогнат и на обществото като цяло. 

Юрий Борисов е роден през 1956 г. в Перник. Завършил е философия в Софийски университет “Климент Охридски”. Доктор е по философия. 

Работил е като преподавател по философия в “Медицинска Академия” – София, депутат в три Народни събрания, дългогодишен главен редактор на сп. “Ново време” (списание за социални идеи, политика и култура), първи зам. главен редактор на националния всекидневник “Дума” и отговорен редактор на българското издание на “Le Monde diplomatique”.

Автор е на книгите "Психология на подсъзнанието" (1993), "Войната на Мърфи" (1998), "Христос не возкресе" (2006), "Молба за рая" (2015), "Школата на сферата“ (2018), "Политически дневник“ (2021), "Кръчмарски лакърдии за националните цели“ (2022). Носител е на Наградата за полититическа журналистика и публицистика "Георги Кирков" (2012 г.). Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.