site.btaМузата на Алцек е не вдъхновението, а усещането да си свързан с нещо по-голямо, казва преподавателят от НБУ Георги Гочев

Музата на Алцек е не вдъхновението, а усещането да си свързан с нещо по-голямо, казва преподавателят от НБУ Георги Гочев
Музата на Алцек е не вдъхновението, а усещането да си свързан с нещо по-голямо, казва преподавателят от НБУ Георги Гочев
Алцек Мишев сред студентите от НБУ, фото-кредит: Лорета Георгиева, Георги Гочев, Моника Попова

В началото на май, световноизвестният художник от български произход Алцек Мишев, който от 70-те години на миналия век живее и работи в Италия, прие в ателието си в Акви Терме група от 21 студенти (20 момичета и едно момче) от програмите по изкуства на Нов български университет (Визуални изкуства, Графичен дизайн, Интериорен дизайн, Фотография, Керамика, Изкуствознание и Артмениджмънт).

Студентите, заедно с техните преподаватели - гл. ас. д-р Георги Гочев и проф. Моника Попова, проведоха тридневно практическо обучение в ателието на Мишев. След незабравимото преживяване те разказаха в социалните мрежи какво е усещането да се докоснеш до големия творец.

"Наблюдавам студентите ни, как те реагират на Алцек, на къщите му и теориите му, на усилието му да подкопае мита за свободата на художника. Разбира се, реагират първо през филтъра на телефона - не спират да снимат всичко - къщите, художника, ръцете му. Гледат на него като на знаменитост и критиките му към съвременното изкуство вероятно усилват убеждението, че е художник концептуалист (щом има концепция, значи е концептуалист). Успоредно обаче тече и друг процес, забележимо се развива друго: хората омекват, мрънкането спира, разговорите стават други, по-умни, по-абстрактни, постепенно се усеща свързаността с нещо по-голямо. Мисля си, че това е Музата, или поне Музата на Алцек - да си свързан с нещо по-голямо. По-голямото на другите хора, по-голямото на рода, по-голямото на природата. Защото само по-голямото - не по-малкото и не същото като теб, може да направи чудо. Все пак този, който казва, че няма никакво вдъхновение, казва и че се вдъхновява от чудото", споделя д-р Георги Гочев в личния си профил във фейсбук.

Ето и пълният текст на д-р Гочев, публикуван със съгласието на автора:  

 

"Случвало ли ви си е да си загубите Музата?" - "Муза ли, какво е това? Аз нямам никакво вдъхновение", отговаря художникът.

Преди 25 години Алцек и Елеонора (съпругата на художника, бел.р.) започват да търсят нов дом извън Милано, където малкият им син Марко се бои от мравките в апартамента. Високите цени на имотите и някакъв усет ги довеждат между хълмовете на Монтекиаро (Светлият връх, наречен така заради особените му светли ронливи скали) в сърцето на Пиемонт, на около 40 км от Савона и морето. Каменната къща, някогашна вила на местен кмет, е на сто години, намира се на пътя, по който през 1800 година минава Наполеон за победоносната му битка в близкото Маренго, и е полуразрушена.

Ателие и дом едновременно, тя не е просто място на живеене и място за рисуване; самата тя е сложно произведение, което продължава да се прави като че ли от самото място. 

Първото, което Алцек ни показва, е глината. Нарича я "глина", но става въпрос за някаква ронлива скала, която разтрошава и смесва с пясък, вода, вар, масла, за да строи и рисува. Показва ни и мистрията си - изтънена като лист от постоянна работа. Почти всичко в къщата са възстановили или построили двамата с Елеонора (фин човек със стоическо търпение), с материали и помощ от хората от околността. "Кое ви вдъхновява?", пита една студентка. "Липсата на пари", отговаря Алцек.

Изборът на материали и техники не е само заради ограничеността на средствата (следва втора къща с основи от римско време в центъра на Акуи Терме, едно от съкровищата на Пиемонт), нито заради балканския темерутлук и убеждението, че можеш да си направиш всичко сам. Става въпрос за друго, за един непопулярен принцип в живеенето и изкуството, а именно уседналостта. Алцек е от седентариите на изкуството, не от номадите, от уседналите, не от бродещите. Донякъде парадоксална идеология за човек, който бяга от тоталитарната действителност, и чиито най-известни художествени символи са плуването и летенето, крилете и плавникът. Днес Алцек обаче вече не е плувец, а зограф. Така иска да се нарича, като прадядо си - зограф. А зографът, в нашата представа, не е само художник, но и строител и изобретател. Има нещо Леонардовско в него. 

Но за уседналостта. Не става дума за уседналост в смисъла на липса на промяна, затвореност в своето, повтаряне, цикличност. В духа на Роджър Скрутън (любим философ на Алцек) става дума за разбирането, че изкуството възниква от две неща, свързани с живота на определено място: първо, преодоляването на трудност или възстановяването или създаването на нещо, което липсва в средата на живот (не мигрираш на друго място, а се бориш да преодолееш трудността или липсата тук), и, второ, създаването на връзки с местната природа и хора.

Тази втора, природа и социална страна на уседналостта при Алцек е наистина впечатляваща. Наблюдавам го как внимателно, почти любовно се отнася към всяка тревичка (освен "глината", другото сакрално място е туфата с мащерка наблизо, която Алцек упорито нарича "чубрица"), както и с какво уважение го посрещат местните, наричащи го Маестрото. В тази титла обаче няма само пиетет, има реална връзка и доверие, основано на чувството за реципрочност. Алцек знае имената им, историите им, връзката е приятелска. За местната църква Сан Джорджо е нарисувал огромна картина на светеца, поставена на най-видното място над олтара. Нарисувана е в къщата-ателие в Монтекиаро и освен светеца, изобразява и шествието на местните по време на църковния празник. Цветовете на картината, създадени с пигменти от местната природа, са сякаш отражение на околните пейзажи.

Наблюдавам, най-сетне, студентите ни, как те реагират на Алцек, на къщите му и теориите му, на усилието му да подкопае мита за свободата на художника. Разбира се, реагират първо през филтъра на телефона - не спират да снимат всичко - къщите, художника, ръцете му. Гледат на него като на знаменитост и критиките му към съвременното изкуство вероятно усилват убеждението, че е художник концептуалист (щом има концепция, значи е концептуалист). Успоредно обаче тече и друг процес, забележимо се развива друго: хората омекват, мрънкането спира, разговорите стават други, по-умни, по-абстрактни, постепенно се усеща свързаността с нещо по-голямо. Мисля си, че това е Музата, или поне Музата на Алцек - да си свързан с нещо по-голямо. По-голямото на другите хора, по-голямото на рода, по-голямото на природата. Защото само по-голямото - не по-малкото и не същото като теб, може да направи чудо. Все пак този, който казва, че няма никакво вдъхновение, казва и че се вдъхновява от чудото."

/ГЧ/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 16:16 на 07.07.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация