Спектакълът „Учебник по убийство“ по Сам Бобрик поставя зрителя в свят, в който криминалната интрига е само привидно лек жанр, а смехът постепенно се превръща в морално изпитание. Пред БТА режисьорът Бойко Илиев и актьорът Николай Урумов говорят за пиесата като за театрална форма, която използва познатите механизми на криминалната комедия, за да постави тревожни въпроси за насилието, наивитета и цената на човешкия избор днес.
Пиесата се играе на сцената на Малък градски театър „Зад канала“.
Николай Урумов определя текста като „класическа криминална комедия по учебник“, съзнателно изградена от жанрови архетипи и цитати: „Авторът жонглира с класическите образци – Марлоу, Уди Алън, Коломбо… Ще видите ревност, изневяра, убийства, четири трупа, бягство от затвора, фаталната жена, наивния експерт счетоводител“. Според него Бобрик не поучава, а разобличава нелепостта на самия акт на убийството: „Показвайки нелепостта в целта и в повода за едно убийство, Бобрик ни напомня, че актът на убийството не решава нито един проблем“.
Режисьорът казва, че „Убийство по учебник“ не може да бъде сведен до лека криминална комедия: „В никакъв случай не е лековата тази комедия. Тя минава през иронията и самоиронията към света, в който живеем“. За него драматургията на Бобрик носи силен кинематографичен отпечатък и умишлено разрушава жанровите рамки: „Може би е черна комедия, може би комедия на абсурда. Жанрът е трудно определим, но точно това го прави интересен“. И двамата свързват пиесата пряко със съвременната реалност, в която насилието се е превърнало в норма: „Няма ден, в който някъде да не се е случил атентат“ (Урумов), „Насилието се превърна в индустрия – от реалността в киното и обратно“ (Илиев).
Според режисьора спектакълът заема ясна морална позиция, макар и без декларативност: „Казваме „Не на насилието“, но по естетически начин. Иначе това „не“ звучи смешно и нелепо, защото всички го казват, а после правят каквото си искат“. По думите му смехът трябва да бъде и невинен, и неудобен, и жесток.
„Смехът трябва да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън“, според Николай Урумов. Иронията, според режисьора, не трябва да унищожава напрежението, а да го задълбочава: „Не е важна криминалната правдоподобност, важно е човек да не спира да се забавлява, дори със смъртта“. Това е горчивият смях – смехът на Чарли Чаплин, допълва Илиев.
В представлението с оригинално заглавие It’s Only Murder действието се развива в дома на богат и успешен писател на криминални романи, който е женен за много по-млада жена. Тя има любовник, а тримата заедно започват да обсъждат, напълно хладнокръвно и интелектуално, как би могло да бъде извършено „идеалното убийство“, без извършителят да бъде разкрит. Разговорът преминава от теоретична игра към реални планове, границата между литературна фантазия и истинско престъпление започва да се размива, персонажите непрекъснато си разменят ролите на жертва, убиец и манипулатор...
Участват още Александра Майдавска, Христина Караиванова, Таня Пашанкова, Емил Котев и Атанас Чопов. Сценографията е на Петя Стойкова. Преводът е на Татяна Иванова.
Режисьорът Бойко Илиев и актьорът Николай Урумов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – криминална комедия или игра със самата идея за морал, фарс или психологическа комедия, и как пиесата звучи днес, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието. И още: Колко далеч можем да стигнем с иронията, без да разрушим напрежението? Има ли моменти, в които смехът трябва да „заседне в гърлото“? Можем ли да четем „Учебник по убийство“ като коментар за интелектуалния елит и неговата морална безнаказаност?
Това лека криминална комедия ли е или игра със самата идея за морал? По-близо ли сме до фарс или до психологическа комедия?
Николай Урумов: Това си е класическа криминална комедия, такава каквато е по-учебник, както определя своята пиеса и Сам Бобрик. Той е познат на нашата сцена, където преди няколко години Борето Чакринов, светла му памет, постави неговите три пиеси – „Умопомрачение“, „Ревност“ и „Психокриминале“, все в превод на Татяна Иванова. Прекрасен превод и прекрасни текстове.
И самият Бобрик, който пише както за театъра, така и за киното, както пиеси, така и сценарии, в случая е повлиян и леко се шегува, и жонглира с класическите образци в този жанр криминална комедия. Ще видите много сцени, които ще Ви напомнят – било на Марлоу, било на Удиалъновите герои, било на Коломбо и така нататък... Ще видите ревност, ще видите изневяра, ще видите убийства, ще видите четири трупа, бягство от затвора и така нататък. Ще видите класическата жена вамп, ще видите фаталната жена, ще видите наивния експерт счетоводител, който би трябвало да е потенциалната жертва... Но всичко е с толкова много обрати и толкова непредвидими ходове – така както се прави в една хубава класическа криминална комедия.
Бойко Илиев: Жанрът е трудно определим. Самият автор е изкушен от киното и това дава на драматургията му един интересен, любопитен подход на фрагментарност и крайности в изображението, гоненето на действието. В никакъв случай не може да се събере в определението криминална комедия, а може би черна комедия, може би комедия на абсурда, дори. Трудно определим жанр, но любопитен за мен и много благодаря на Малък градски театър „Зад канала“, че прие да се впуснем в това приключение. Защото не бях правил такава драматургия. Актьорите се оказаха много отворени към такова експериментаторство, в хубавия смисъл на думата. Опитахме се наистина да проследим тази история, която е като че ли обикновена история. Случва се с всеки от нас в един момент, опитваме се да живеем в един свят, в който искаме да намерим някакво щастие, хармония в него, но това все по-трудно става и се случва...
Какво се случва с един обикновен човек като нас, който се опитва да намери своето щастие, но се сблъсква с други хора, които също се опитват да намерят своето щастие, което за повечето от хората се ограничава в рамките на материалното, на парите, на властта, на манипулациите, на изневерите. Тоест готови са на всичко, за да го постигнат, да минат през човека дори.
Така че изобщо не е лековата тази комедия, тя е през чувството на ирония, на самоирония, на предизвикателството спрямо света, който ни заобикаля, затова и ние се опитваме да дадем своята дан в онова, което се случва с нас самите наоколо.
Как пиесата звучи днес, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието?
Николай Урумов: Според мен звучи нормално. Звучи като нещо, което не е необичайно. За жалост. Защото няма ден, в който някъде да не се е случил някакъв атентат, да не се е случило нещо в някакво американско училище, да влезе някой, да застреля половината народ. Същото се случва по летища, на улицата... Тази несигурност, сред която живеем в днешния ден, по някакъв начин намира отражение в пиесата на Сам Бобрик.
Бойко Илиев: Надяваме се да казваме категоричното си отношение „Не на насилието, на омразата“, което постоянно се повтаря наоколо. Разбира се, това да го казваме, е толкова смешно и нелепо, защото всеки го казва и после прави каквото си иска... Ние се опитваме да го кажем по един естетически начин. Неслучайно авторът се заиграва с филмовото производство на Холивуд, тъй като там е един отпечатък, който влиза в нас самите. Там, знаете, насилието е превърнато в норма и с него спечелиха много пари, продължават да печелят много пари – и актьори, и студия, и продуценти и така нататък. Тоест насилието се превърна в една индустрия, която влиза в реалността, от реалността влиза в киното, от киното влиза в реалността... И така се въртим в един омагьосан кръг, от който няма излизане. Така че ние, ако нещо правим тук, на сцената, то е по един любопитен, интересен и забавен начин, и същевременно много ясно и категорично казваме, че това може само да стигне до едно самоунищожение. Накрая, неслучайно хвърляме една торба с пари, които се пръсват по сцената... Зрителите могат да дойдат и да видят, че има и друга валута. Освен лев и евро, има и долар, който продължава да шества по земята и да управлява света. Ние с това евро можем само да се опитваме да влезем в тази игра, но все още сме далеч от нея...
Смехът трябва ли да е невинен или леко неудобен?
Бойко Илиев: Мисля, че има от всичко. Или поне сме се опитали – и невинен, и неудобен, и удобен, и жесток. Понякога смехът е саркастичен, сардонистичен дори. Богатството на изразните средства беше една от моите цели, тоест, да не се ограничаваме в нищо. Опитах се да проследя, заедно с актьорите, цялата палитра от иронии, от сатира, от пародии, за да мога да кажа онова, което искам да кажа – по един интересен, любопитен, театрален начин. Никога не трябва да забравяме, че всичко е само един театър.
Николай Урумов: Смехът трябва да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън. Защото Сам Бобрик гледа с усмивка и насмешка на тези неща. В никакъв случай не иска да бъде поучителен, нравоучителен, а просто показвайки нелепоста в убийството, нелепоста в целта и в повода за едно убийство. Защото, в крайна сметка, актът на убийството не решава нито един проблем. Той може само да задълбочи нечий друг проблем, пък и на този, който натиска спусъка. В крайна сметка, живеем в такова общество и в такива времена, където най-малката провокация може да изкара човек извън нерви и да натисне спусъка. И това е предупреждение. Защото времето, в което живеем, е нездравословно.
Колко далеч можем да се стигне с иронията, без да се разруши напрежението?
Бойко Илиев: Това е любопитен въпрос. Надявам се да го има оня баланс между едното и другото, за да не загубя напрежението. Авторът сам го казва и аз се опитах да се водя по това, че в крайна сметка не е важна криминалната правдоподобност, а човек да не спира да се забавлява, дори и с най-страшното, и със смъртта. Опитахме се да намерим този баланс между напрежението и иронията, да не загубим едното за сметка на другото.
Има ли моменти, в които смехът трябва да „заседне“ в гърлото?
Бойко Илиев: Надявам се, в крайна сметка това да се усети. Този смях, който в крайна сметка е горчив. Смехът на Чарли Чаплин. Заигравайки се с филмите на Уди Алан и с Тарантино, се опитваме и в музикалното формуление да правим цитати с други образци на холивудската индустрия, които са ни влезли в главите. Не правим нищо нарочно, те са в нас, така че заиграването е част от естетиката на спектакъла и на драматургията.
Можем ли да четем „Учебник по убийство“ като коментар за интелектуалния елит и неговата морална безнаказаност?
Бойко Илиев: Може и така да се вземе... Аз не знам кой е този елит. Има заигравка. Нашият елит е доста политкоректен, в последно време се изявява в тази посока и продължава да печели дивиденти. Това ме връща във времето преди 1989 година, за съжаление, когато се действаше по същия начин. Неслучайно тези протести, които шестват по улицата, като че ли ни връщат във времето. Това е една тъжна констатация. Затова, може би, моите спектакли напоследък стават малко по-истерични, по-крайни... Това, че се връщат времената и нищо не се е кой знае колко променило, ме натъжава и ме кара по-емоционално и по-истерично да реагирам.
Николай Урумов: Някой може да го прочете и така. Аз го прочитам като наивните хора, които могат да бъдат манипулирани до такава степен, за да дръпнат спусъка или да бъдат вкарани в затвора, без да са дръпнали спусъка. Наивитетът, който носи моят герой, и наивитетът, който носят много наши сънародници, за жалост, може да ги изкара на площади, може да ги накара да влязат в Капитолия, например. Така че наивитетът може да докара до толкова силни и страшни неща, че да се натисне копчето от това секретно куфарче. За да се появи гъбата над някоя държава...
Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева
/ВБ/
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
Моля потвърдете купуването на избраната новина
